Елизабет Адлър
Паяжина от лъжи (38)

Глава 38

Бистро „Дю Маноар“ се оказа пригоден за целта малък каменен хамбар. До него водеше покрита с чакъл пътека, широка, колкото да се разминат два автомобила. Паркингът беше от едната й страна и беше покрит с пясък. Главният вход беше защитен от природните стихии от великолепен навес от тънко стъкло, подобен на онези артистични изпълнения, които могат да се видят на някои станции на парижкото метро. Петра каза на Али, че го е копирала от местен стъклар.

Просторна пергола, върху която хвърляше сянка стогодишната глициния, обсипана с пурпурни цветове, обгръщаше задната стена, а френските прозорци бяха непрекъснато отворени, за да пропускат топлия нощен въздух. Върху розовите покривки блестяха свещници, а до бара вече се бяха скупчили няколко от най-упоритите местни, които като че ли се чувстваха тук като у дома си.

— Добър вечер на всички — каза Петра и прекоси бързо помещението — като комета, чиято опашка беше Али. — Жан-Филип! — извика на бармана. — Не искам тези момчета да си тръгнат оттук пияни, окей? Не искаме инциденти, нали?

— Никой не е пиян! — изръмжа недоволно най-младият клиент.

— Чудесно. Страхотно. Просто не се напивайте тук. Петра продължи към кухнята и се усмихна, като чу забележката на един от клиентите, който се чудеше защо, въобще, си правят труда да идват тук, след като не могат да се напият.

Петра подреди малките букети цветя, които беше набрала в градината, в ниски стъклени вази, подаде ги на Али и й каза да ги сложи по масите. А после двете се захванаха здравата за работа — приготвиха блюдото ratatouille, нарязаха тиквички и патладжан, лук, чесън и домати, след което Петра й показа как се украсяват салатите, които подправи с първокачествен зехтин от „Азари“ в Ница, след което започна да замесва тестото.

Представи Али на Катрин, момичето в тийнейджърска възраст, което бавно и старателно миеше марулите в мивката, и на временния си помощник, британец, който приготвяше пиле фрикасе, както и дузина други блюда.

И изведнъж Али откри, че върши поне по две неща наведнъж. Нямаше време да мисли. Клиентите пристигаха и още преди да се усети, тя беше свалила готварската престилка, беше препасала колосана бяла нейна посестрима и започна да изпълнява поръчките им.

За нейно изумление, първият клиент беше Ред Шауп, великолепна в блузата си на Гучи.

— О! Здравей — каза Али и й се усмихна за добре дошла, готова да запише поръчката й за питие.

— Е, здравей! Петра вече ти е намерила работа, нали? — засмя се Ред. — Трябваше да те предупредя, тя постъпва така с всичките си гости. Според нея, трябва да придобият различен опит в живота. И тя им помага да опитат нещо ново.

— И те всички са очаровани — каза привлекателният среброкос мъж с мустаците, който придружаваше Ред. Подаде й ръка. — Аз съм Джери Шауп. А ти сигурно си Мери Рейчек. Ред ми разказа за теб.

— Не знаех, че има какво да се разкаже.

— Не се тревожи — каза Ред. — Казах му за кучето. И за лошата ти подстрижка.

— О, Господи! — Али докосна бързо злочестата си коса. — Беше един от онези моменти на лудост, на които всички сме податливи. Мъжът ми ме напусна заради друга жена. И аз реших да си отмъстя, нещо такова.

— Е, да, би могло да се каже, че си успяла да си отмъстиш — засмя се Ред. — Но няма нужда да се тревожиш, местната фризьорка ще се погрижи за теб.

— Така каза и Петра. Не бих могла да ти благодаря достатъчно за това, че ме изпрати при нея. Къщата е просто великолепна и така пълна с изненади.

— Да, е, Петра е известна с това, че приютява бездомните и страдащите — каза Джери. — Не че поставям и теб в тази категория, Мери. — Той й хвърли дълъг преценяващ поглед. — Всъщност подозирам, че си далеч от нея.

Али се почувства нервна под този проницателен поглед и ги запита какво да им донесе за пиене, след което записа в бележника си: „Бутилка от местното червено вино“.

— Ще се върна веднага! — обеща им и се отдалечи бързо.

— Извинете?

Погледна наляво и видя двойката, мъж и висока стройна блондинка, седнали на маса на терасата близо до френските прозорци.

— Може ли да ни донесете бутилка „Бадоа“ и две водки с тоник?

— Разбира се. — Али си записа бързо и тази поръчка и номера на масата, въпреки че това бяха едва вторите клиенти. — С лимон ли?

— С див лимон, моля — каза блондинката. Облечена в прилепнало късо ленено сако, черно потниче и черни ленени панталони, с прибрана в опашка руса коса, тя беше самото олицетворение на елегантността.

— Да, разбира се.

Али им се усмихна бързо и тръгна към бара, остави поръчката и се втурна към кухнята, за да уведоми Петра за пристигането на семейство Шауп и на непознатата двойка.

— О, това сигурно е Робер Монфор, местният фермер. Помниш ли, казах ти, че е доста привлекателен. А тази е последната му приятелка. От Париж — въздъхна тежко. — Някак си, неговите приятелки са все от Париж.

— Красива е — каза Али и се върна при бара, за да вземе поръчките.

— Той също! — разнесе се гласът на Петра след нея.

Жан-Филип, барманът, вече беше приготвил бутилката червено вино за семейство Шауп, Али я взе и я занесе до масата им, край която стоеше „привлекателният“ фермер и бъбреше приятелски с тях. След това тя забърза към другата маса, за да занесе водките. Остави внимателно едната пред блондинката, която в този момент беше сама.

— Донесох допълнително лед и див лимон, за всеки случай — каза.

Русокосата красавица кимна.

— Добре, мадмоазел, благодарим ви — отговори на френски и я погледна втренчено. После премина на английски: — Не сме ли се срещали и преди?

Али нервно си помисли, че, вярно, тази жена й се струва смътно позната.

— О, не. Не, не мисля. Пристигнах едва днес. Отседнала съм при Петра.

— Разбира се, че ще отседнете при нея.

Това беше казано от върналия се при масата фермер, който я гледаше внимателно с тъмносините си очи изпод надвисналите тъмни вежди. Тъмната му коса беше вчесана назад, лицето му беше загоряло.

— Петра винаги приема само красавици — каза той, с което накара Али да се изчерви. — Въпреки косата, вие сте привлекателна — добави и двамата с блондинката избухнаха в незлоблив смях.

Али побърза да се върне в кухнята и да предаде думите им на Петра.

— Робер си е такъв. — Петра обви филето говеждо с тесто. — Ето, да се надяваме, че проклетото нещо няма да прилича на сурова наденица или пък на преварена гърмяща змия. — Направи няколко разреза в тестото, след което го поля с разбито яйце. — Така ястието ще придобие приятна кафява глазура — поясни за Али, която наблюдаваше действията й с интерес.

— Както и да е, внимавай с нея. Тя е журналистка. Една от онези, дето си пъхат любопитния нос навсякъде с надеждата да попаднат на скандал или клюки за знаменитостите, с които да зарадват плебеите. Не че ще намери за кого да говори или пише тук. Ако не за Робер, разбира се. Ред ми каза, че „си точи зъбите“ за него.

Али се върна на терасата и хвърли тревожен поглед на русокосата телевизионна журналистка. Тя беше подпряла лакти на масата и беше изцяло погълната от разговора с „привлекателния“ фермер, така желан от Петра. Двамата изглеждаха така, сякаш не биха пожелали да бъдат обезпокоени дори от сервитьорката. Все още изпитваща известна нервност заради неудобния въпрос, тя реши да помоли Жан-Филип да я вземе вместо нея, тъй като вече бяха заети още шест маси. Заведението започваше да се пълни, и то бързо.

— Тук винаги е така, сякаш всички идват едновременно — каза й Жан-Филип. — По-добре ще е да свикнеш.

Али едва ли не тичаше от една маса до друга, раздаваше листовете с менюто, уточняваше кой е специалитетът на вечерта, а после бързаше до бара, за да вземе питиетата. Прекалено бързо, според Али, Петра подаваше глава през вратата на кухнята и викаше:

— Ела тук. Да не би да си забравила? Първите поръчки отдавна са готови, Мери.

Али не беше работила толкова усърдно от последната седмица от заснемането на филма, когато трябваше да бъде влачена от избягал кон. Тя настояваше сама да изпълнява каскадите във филмите си и тялото я болеше седмици след това. Същевременно получаваше същото чувство за лично удовлетворение, каквото изпитваше и сега.

До десет и половина повечето от клиентите бяха привършили с храната си и вече започваха да се разотиват, докато други бяха още на десерта. Фермерът и неговата нова приятелка все още си гукаха под глицинията и изглеждаха готови да прекарат нощта тук. Петра най-после излезе от кухнята, избърса ръце в престилката, а готварската й шапка беше смешно кипната назад.

— Това ти ли си в онзи тъмен ъгъл, Робер Монфор? — извика високо, отиде с широки крачки до масата и издърпа един стол.

— Да — чу го да казва Али тихо, примирено. — Познаваш ли Фелис де Корси?

— Разбира се, знам за теб. — Петра стисна ръката на Фелис. — Гледам програмата ти. Не мисля, че ще намериш много материал за клюки тук. Но пък, от друга страна, вероятно не си тук за това — добави и подсмръкна многозначително.

Али забърза към кухнята. Започна да поставя чиниите в миялната машина. Остави тиганите, в които бяха пържили, да се накисват в мивката, избърса плотовете и постави хранителните продукти и подправките обратно в килера. Помощничката си беше отишла отдавна и тя беше сама.

Излезе навън, за да види как е Миличък. Той седеше на тревата, но щом я видя, веднага дотича и тя му даде голямата кост от агнешкото печено.

Върна се в кухнята, напълни си чаша вино, хапна две-три хапки от блюдото „Уелингтън“ и се замисли за първата си вечер като сервитьорка. Общо взето, с изключение на прекалено наблюдателната телевизионна репортерка, вечерта беше успешна. Нито веднъж не се беше сетила за Рон или за света на филмовите звезди. Нито за Мак Райли. Нямаше търпение да сервира и на следващата вечер.

Тук, в Рая, животът беше прекрасен.