Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мак Райли (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
One of Those Malibu Nights, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Елизабет Адлър

Заглавие: Паяжина от лъжи

Преводач: Силвия Вангелова

Година на превод: 2009

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК Калпазанов

Година на издаване: 2009

Тип: роман

Националност: английска

Редактор: Мая Арсенова

Технически редактор: Никола Христов

Коректор: Никола Христов

ISBN: 13: 978-954-17-0261-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6001

История

  1. — Добавяне

Глава 31

„ЗВЕЗДАТА ПОДЛАГА НА СЪМНЕНИЕ НОВИЯ СИ ФИЛМ — КАКТО И ЗРИТЕЛИТЕ.“

Али прочете заглавието във вестника, седнала до една маса в ъгъла на крайпътно заведение близо до Каркасон, град, който имаше стена, запазена от средновековието, извисяваща се на хоризонта с кулите и бойниците си подобно на картина от филм на Уолт Дисни.

Пиеше третата си чаша кафе и ядеше втория си кроасан, а на масата пред нея лежеше разстлана карта на шосетата на Франция. Опитваше се да си начертае маршрут. Но тъй като нямаше ясна представа къде иска да отиде — освен че искаше да се скрие напълно от света — беше й трудно да реши.

Огледа се из заведението. Никой не я забелязваше, всички бяха погълнати от сутрешното си кафе. Но и без това не биха я разпознали. Първата нощ беше прекарала в малкия крайпътен мотел „Солей“ и беше стояла будна, за да отреже жестоко дългата си руса коса и да боядиса остатъците в тъмнокестеняви оттенъци. Без грим, с късата тъмна коса и очилата с квадратни рамки, тя отговаряше на детската представа за учителка. Беше облечена в дънки и раздърпана тениска и всички щяха да я вземат за поредната ексцентрична жена с лоша прическа, която се разхожда сама из Франция. Никой дори не я погледна два пъти. Това се случваше за първи път в живота на Али и й харесваше.

Изпи и последната капка кафе и излезе на паркинга, където беше оставила яркосиньото „Рено“. До него, в сянката на дървото, лежеше куче. Доста голямо куче. Главата му приличаше на тези на немските овчарки, а тялото му — на лабрадорите, козината му беше рошава и кална. То вдигна поглед, когато тя се приближи, но не помръдна.

— Здравей, куче — каза Али нервно.

Кучето я гледаше предпазливо. Беше изплезило език и се задъхваше, въпреки че беше на сянка. Тя се запита дали не беше изоставено от жесток стопанин. Дали не са го изхвърлили от преминаваща кола? И вероятно са му казали: „Справяй се само отсега нататък“.

— Добре… Така… добре — каза Али. Винаги казваше: „Така, добре“, когато мислеше. — Предполагам, че си гладно. Чакай тук. Ще се върна веднага.

Но в заведението вече предлагаха само кафе — закуските бяха свършили. А обядът се сервираше между дванайсет и два — правилата са си правила. Тъй като не можеше да купи пържола на кучето, тя взе два сандвича с шунка и сирене и бутилка минерална вода от близката будка, а после влезе в бутика, откъдето купи красива глинена купа, на която пишеше: „BIEN VENUE A CARCASSONNE“.

Върна се и завари кучето на същото място, отпуснало глава между лапите си. То вдигна глава и я погледна. Очевидно не очакваше нищо — беше свикнало на това отношение от страна на живота.

Али коленичи до него. Наля водата в купата и я остави пред муцуната му. Кучето се изправи на крака и започна да пие жадно. Али предположи, че не му е давана вода от часове. Извади шунката от сандвичите и я разкъса на парчета, които постави пред него. Кучето ги подуши — доста деликатно за такова едро животно — и пое една хапка. Али го гледаше и се чудеше. То не се хранеше като много изгладняло животно — не поглъщаше лакомо храната.

Когато изяде всичко, то седна на задните си крака и я погледна. Стори й се, че видя благодарност в тъжните му очи. Погали го леко, едва докосвайки козината му. Тя беше твърда от полепналата по нея мръсотия.

— Добро момче — каза и напълни отново вода в купата. След това разчупи втория сандвич, постави го пред него и го загледа как го изяжда на две хапки.

— И така, ами тогава… — Махна му с ръка за довиждане. — И двамата сме оставени сами на себе си, момчето ми — каза. — Желая ти късмет.

Кучето я гледаше сериозно.

— Добре, значи добре. Au revoir, et bonne chance, chien.

Качи се бързо в реното и го погледна в огледалото за обратно виждане, докато излизаше от паркинга. След това се вля в магистралата, която щеше да я отведе на север. А кучето продължаваше да седи там с поглед, прикован в отдалечаващата се кола.

— Добре, значи добре — каза тя нервно сама на себе си поне за десети път. — То ще оцелее и ще бъде щастливо. Искам да кажа, че то е просто куче, някой ще го намери, ще се грижи за него…

Намали. Колите се стрелкаха бързо покрай нея, шофьорите натискаха гневно клаксоните. Спомни си историята на Мак Райли, как намерил Пират почти мъртъв, и думите на ветеринарния лекар, че щом веднъж спасиш живота на някого, си отговорен за него. Каза си, че е глупачка, полудяла. Беше й достатъчно трудно да спаси себе си и да си подреди нов живот от останките на стария, повтаряше си, че никой няма да се погрижи за нейната душа. Не и Рон. Нито дори Мак Райли. Направи U-образен завой и пое обратно на юг.

Върна се до крайпътното заведение, а кучето продължаваше да стои на същото място, където го беше оставила. И купата с водата беше все така пред него. Спря толкова рязко, че спирачките изскърцаха, слезе и отвори предната врата. Погледът й срещна този на кучето.

— Добре — въздъхна. — Влизай.

Голямото куче седеше на предната седалка и не отделяше поглед от шосето, когато тя потегли по магистралата.

— Да, да, седни удобно — каза Али и го погали леко.

То й хвърли кос поглед. И се отпусна уморено.

— Говориш английски? — запита тя, изненадана. То изскимтя жално.

— А, поне имаш глас! — каза тя с усмивка. — Не знам къде отиваме, ти и аз — добави. — Но предполагам, че отсега нататък ще сме заедно.

Спря в следващия малък град и откри очарователен семеен хотел, където, както на много места във Франция, приемаха кучета. Собственикът й препоръча „козметичния салон за кучета“, както се изрази, а там хвърлиха на Али мрачни и неодобрителни погледи, с които искаха да отбележат лошото състояние на бедното животно.

— Мадам трябва повече да се грижи за него — каза собственикът с леденостуден глас, а Али обясни, че току-що го е „осиновила“ — тоест, прибрала от шосето.

Жената пък препоръча да го види ветеринарен лекар. Али разказа и на него същата история. Той направи пълен преглед на кучето, каза, че е недохранено и че досега най-вероятно е било малтретирано и често му е бил нанасян побой, съдейки по раните — зараснали и още пресни — по гърба. Направи му няколко инжекции, даде й антибиотик под формата на гел за лекуване на раните и хранителни добавки под формата на хапчета, а тя купи толкова храна, че вероятно щеше да стигне за месец.

Сега кучето й беше напълно различно животно от онова, което беше влязло в колата й само преди часове. Голямата му глава беше повдигната под различен ъгъл и стойката на тялото му издаваше увереност; след банята козината му беше придобила красив златист оттенък и беше с почти същия цвят като очите му. Бяха му направили дори маникюр и огромните му лапи изглеждаха красиви. Ушите му бяха чисти. Имаше своя собствена купа за вода и метална дълбока чиния. Али я напълни с храна, която то изяде като истински джентълмен, и после легна тихо на пода на ресторанта, в който беше решила да се нахрани. Избра, естествено, местния специалитет и от време на време му хвърляше хапки патешко месо и наденица, които то приемаше с благодарност, размахвайки опашка.

Върнаха се в малкия уютен хотел и кучето я придружи в стаята й. Ноктите му издаваха тих шум по дървения под, което й беше приятно, защото й показваше, че не е сама. Тя взе душ и се излегна в леглото, а то се настани на пода, като не откъсваше поглед от нея.

— Просто ме държиш под око, а? — засмя се тя, доволна от него.

Събуди се внезапно посред нощ и чу дишането му. То спеше спокойно. Усети мириса на чистото му тяло и самотата започна да отстъпва. Това куче беше изцяло нейно и никой не можеше да й го отнеме. Макар че все още нямаше име. Усмихна се. Защото в момента тя самата нямаше име.