Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (9)

9.

Отивайки на гости у Лара, Ирина беше по-нервна и от мен. С придобиването на новите си форми тя разви комплекси и ми се налагаше по десет пъти на ден да й обяснявам непреходната красота на бременните жени. Освен това й избиха петна на бузите и тя напълно безуспешно се опитваше да ги прикрие с козметични средства. Аз се подсмивах, а тя много авторитетно ми обясняваше, че бъдещите майки не трябва да бъдат нервирани, защото всичко се отразява на детето.

— Е, скъпа, това вече е шантаж — заявих решително. — Може да не съм прокурор, но уважавам законите и да ми се въздейства чрез криминален натиск е безполезно.

Този ден пролетта отново отстъпи, водейки ариергардни боеве, и вятърът подмяташе по улицата парцали мокър сняг. Карах много внимателно и предвидливо настаних жена си на задната седалка, откъдето тя ме засипа с въпроси за изминалата седмица, през която си почиваше от мен на вилата. Разказах й много подробно за свидетелката Люся Бердянская, с която бях установил отношения, и тя се подсмиваше не особено искрено. Смяташе, че останал за известно време без нейната женска ласка, непременно ще се отдам на порочен живот.

Лариса Колесникова живееше във висока сграда на площад „Въстание“, понеже принадлежеше към рода на някакво университетско светило. Светилото й се падаше дядо, който беше умрял преди петнайсет години, и в апартамента заедно с единствената дъщеря живееха таткото и майката. Родителите участваха във вечеринката на равни начала и към края на вечерта таткото добре се накваси. Отношенията на Лара с родителите й се определяха, първо, от това, че беше единствено дете и, второ, че те самите в известен смисъл си оставаха деца поради дългия период под крилцето на именития родственик. Таткото гаврътна трета чашка водка и ме покани да поиграем на компютърна игра, програмирана от самата Лара в свободното й време. Майката пък се зае изцяло с Ирина, тъй че в края на вечеринката се оказаха едва ли не най-добри приятелки.

Митът за романтичните отношения между Лариса и Серьожа Семенихин рухна веднага. Серьожа изобщо го нямаше, но за сметка на това присъстваше някакъв младеж, като че ли излязъл от епохата на моето юношество. Той бе дългокос и небрежно облечен, освободен от маса условности, и си изкарваше прехраната, като продаваше на чужденците изписани матрьошки на Арбат. Лариса го обожаваше, но в това обожание почувствах нещо близко до отношението към любимото плюшено мече. Избраникът й се казваше Жак, но отговаряше и на Яша. Отначало от пошлата му екзотичност ме лъхна скука, но когато се зае да разобличава компютърното мислене на любимата си, започнах да го уважавам. Лариса се усмихваше щастливо, поглеждайки ме с гордост. Впрочем колкото и да бяха забавни отношенията им, не виждах в тях никаква перспектива.

Освен домакините и Жак присъстваха още приятели и приятелки, много от тях усилено жвакаха дъвка, но аз вече не виждах предизвикателство в това. Да си призная, бързо се размекнах и се потопих в смирено благодушие.

— Знам какво си мислите, Александър Борисович — ми каза Лариса, когато общуването на масата се разпадна на малки компании.

Тъй като в момента си мислех откъде да взема назаем сто хиляди, за да подсигуря бъдещата майка с плодове (във вазата на масата сред портокалите се беше разположил разкошен ананас), нейната забележка не можеше да не ме удиви.

— Нима? — казах аз и вежливо се усмихнах.

— Разбира се — отвърна Лара. — Надявахте се да се намерите в царството на аритметическата бездуховност, нали? На лицето ви е изписано разочарование.

— Не гневете Бога, Лара — казах аз. — Вечерта е прекрасна, вашите родители ми харесват, във възторг съм от приятелите ви, а женихът ви е просто прелестен.

Тя се усмихна радостно и разбрах защо така настойчиво ме канеше на рождения си ден. Страстно й се искаше да покаже тази страна от живота си, така далечна от образа, който си бях създал.

— Жена ви също е много приятен човек. С какво се занимава?

— Странно, че не знаете — казах аз. — Музикантка е.

Незабавно възникна идеята за импровизиран концерт и ние махнахме калъфа на рояла, наличието на който би могло да даде представа за размерите на хола им. Ирина започна решително да се дърпа, позовавайки се на липсата на практика, и някой от приятелите на Лара се нагърби с началото на концерта, изпълнявайки много приятна джазова импровизация. Това успокои Ирина и тя седна пред инструмента, за да изсвири някаква своя пиеска в подражание на Шьонберг. Ненавиждах Шьонберг от дън душа, но благовъзпитаната публика се преизпълни с благодарност за приобщаването към атоналните експерименти. След това ме зарадва с изпълнението на потпури върху теми на „Бийтълс“ и даже предизвика аплодисменти, изящно изпълнявайки Шопен. Всичко това се свърза по някакъв странен начин и от обикновена запивка вечерта се превърна в снобско парти.

Серьожа Семенихин все пак се появи, но по-късно, когато пиенето на масата свърши и минахме на чай с различни видове торти. Той също беше свой тук, познаваше се с всички, освен с жена ми и докато се запознаваше с нея, напълно оправда предварителното ми мнение. Усмивката му можеше да служи за образец на жителите от леденото царство. След това, докато пийваше кока-кола, той ми съобщи между другото:

— Александър Борисович, днес бях на „Петровка“, при нашия Дроздов. Имат компютър много по-добър от нашия и пряка връзка с мрежата на МВР.

— И са те пуснали там? — удивих се аз.

— Нали е събота — каза той. — Този Дроздов е направо гений в проникването на недостъпни места.

— Никога не бих си го и помислил — казах аз.

— Напипахме това-онова.

— Е? — попитах аз.

Той спокойно отпи още глътка кола.

— Този „Макаров“ се издирва. Откраднат е при убийството на милиционер в Краснодар преди година и половина.

Не отговорих веднага, осмисляйки информацията. Наоколо гостите се веселяха, свиреше музика, някой танцуваше. Ирина си шушукаше с майката на Лариса, вероятно тя споделяше с нея полузабравения си опит.

— Това ли е всичко?

— Не. С него са убити още четирима души, освен нашите.

Делото потръгна, помислих си аз. Историята започваше в Краснодар и трябваше веднага да отидем там.

— Благодаря, Серьожа — казах аз. — Това е много важно. Само че защо си се захванал с допълнителна работа, без да уведомиш ръководителя, тоест мен?

— Дроздов ми се обади сутринта вкъщи — поясни Семенихин. — Не можех да изпусна такъв случай.

— А Грязнов знае ли?

— Разбира се, нали той ни насочи натам.

Докато аз се готвех за светското събитие, момчетата работеха. Чак ми стана неприятно от това и казах:

— Както и да е, за Краснодар ще трябва да замина аз. Дроздов е гений, казваш?

— В своята работа — поправи се Серьожа. — Но е много своеобразен при общуването с околните.

Кимнах.

— Значи точно той ще дойде с мен. Ще пообщуваме.

Тръгнахме си първи от вечеринката, защото състоянието на Ирина ни оправдаваше, а Лариса и Жак ни изпратиха. Жак ми отдаде чест на сбогуване, като допря два пръста до периферията на широкополата си шапка в стил „Б.Г.“^[1] и се изпъна като струна, а Лариса се разцелува с Ирина. Всичко беше много мило, но малко се срамувах за подозренията си.

Прекарахме неделята в разходка из града и Ирина сама предложи да се отбием у Меркулови. Едно време тя учеше Лида, дъщерята на Костя, на основите на музикалната грамотност. След редица съвместни приключения Меркулов я смяташе едва ли не за роднина. Звъннах на Костя от автомат и Лида, която страшно се зарадва на обаждането ми, каза, че го няма, извикали го на някаква извънградска среща на високо равнище. Обсъдихме тежката участ на нашето отговорно чиновничество, но аз отмених визитата. Когато се върнахме вкъщи, се обади самият Костя.

— Защо не изчакахте? — питаше той със съжаление. — Толкова отдавна не съм виждал Ирина, пък и Лидочка щеше да се зарадва.

— В положение сме — напомних аз, чувствайки, че използвам този коз прекалено често. — Нищо, това беше редовната разходка на малкия хипопотам. — Ирина незабавно ме прасна по тила за това определение. — Но исках да докладвам, че следствието не дреме.

Разказах му за находката на Семенихин и Костя разбра всичко както трябва. Изобщо рядко имахме разногласия по провеждането на следствените действия.

— Въпросът е, свързан ли е този „Макаров“ със „стрелците“? — каза той. — Може би е случайност?

— Чакай, дай първо да се оправим с краснодарската история. Трябва да изясним кого са убили там, защо и кой е замесен.

— Ела утре сутринта — каза Костя. — Но наистина сутринта, а не към дванайсет. Утре ще ми се изтърсят едни французи, няма защо да те виждат. В понеделниците си особено изразителен.

— Винаги съм изразителен — казах. — Но утре смятах да ходя в Краснодар.

— Ще успееш — измърмори Костя. — Поздрави жена си и майка си!

Поздравих майка си, когато вечерта закарах Ирина на вилата. Времето беше отвратително, не исках да се връщам в тъмното по хлъзгавия път и останах там за през нощта. Половината нощ Ирина ми излага съмненията си относно предстоящия процес на детераждане и ми се наложи да го изтърпя, защото помнех за влиянието на нервното състояние на майката върху психиката на детето. Даже и да не го помнех, тя ми напомняше не по-малко от два пъти на час. Заспах с мисълта, че новороденото същество трябва да е оградено от възможните кавги на родителите, разгорещените им спорове или повишения тон. Остро ми се прииска да се родя отново.

 

 

Утрото с нищо не беше по-добро от вечерта, времето си оставаше отвратително и се влачих повече от час до прокуратурата. Меркулов се оказа на съвещание при генералния, но заповедта за командировката ми в Краснодар съществуваше и вече беше подписана. Докато получавах парите в счетоводството, ме намери Галина Викторовна, секретарката на Костя, и ми предаде спешно повикване. Едва успях да се обадя в криминалната, за да се свържа с прословутия Дроздов, и той самодоволно ми каза, че вече е резервирал два билета за самолета. Здраво ме закопа.

В кабинета си Меркулов говореше с някого по телефона, но като ме видя, ме повика с пръст и каза в слушалката:

— Моля да ме извините, звъннете пак след един час, имам спешно оперативно съвещание.

Той затвори и ме погледна.

— Излитам след час и половина — казах аз. — Имаш ли някаква връзка в Краснодар?

— Ще се обадя — каза той. — Нали не си казал на никого за срещата ни в Белия дом?

— Трябваше ли? — попитах.

— Ти, младежо, не разбираш съвсем нещата — търпеливо произнесе той. — Затова се придържай към моите преки разпореждания. Мълчи си за нашия доброжелател, става ли?

— Костя, за пети път ме караш да си припомням този разговор — казах аз. — А паметта ми е лоша и този процес е мъчителен за мен. Какво толкова е казал?

— Каза повече, отколкото искаше — мрачно измърмори Костя. — Между другото вече направих справка. Егор Алексеевич Синюхин е умрял през август деветдесет и първа година.

— Преди или след? — попитах аз.

— След.

— Във връзка с него?

— Не знам.

— Значи дядото сее пошегувал с нас?

— Не мисля — поклати глава Меркулов. — Нали си спомняш, той каза, че трябва да проявим настойчивост. Не може да не е знаел за смъртта на стария си приятел и ни е насочвал не към човека, а към фактите. Трябва да се поразровим.

— Помози Бог, Константин Дмитриевич — казах аз. — Колкото до мен, предполагам, че дядото се правеше на важен. Човек от време на време иска да се почувства съпричастен към тайните на битието.

— Това не значи, че тайните на битието не съществуват — отвърна Меркулов.

— Когато се върна, ще ми разкажеш какво е имал предвид — казах аз.

Дроздов пристигна с патрулна кола и това значително опрости придвижването ни до летището. Страхувах се, че ще отменят полетите, но ни провървя, самолетите летяха. От летището се обадих на Семенихин, назначих го за свой временен заместник и го помолих да проведе системен анализ на фактите, за да можем да класифицираме нашите убийци. Предполагахме наличието на четирима-петима заподозрени, но компютърът можеше да си направи своя сметка. За системния анализ чух сутринта по радиото, докато се връщах с колата от вилата, и ми се дощя да поразя Серьожа със своята компетентност в сферата на неговите проблеми. Той реагира хладно, както обикновено.

Старши лейтенант Дроздов междувременно намери някакво четиво за из път. Колкото повече го наблюдавах, толкова по-малко го разбирах. Този човек вероятно беше роден актьор, но непонятно защо бе дошъл в правоохранителните органи. Той съвсем свободно се прехвърляше от образ на образ, от време на време сменяйки ги радикално. При първото си появяване ни порази всички с простотата си, но покори след това Серьожа Семенихин със своята невъзмутимост, когото го вкара в компютърната зала на Московската криминална милиция. Явно те все пак бяха нарушили някои инструкции, но нямаше пострадали. Сега предугаждаше всичките ми желания, даже ми поднесе бутилка минерална вода.

— Как се казваш, Дроздов? — попитах аз.

— Василий, другарю Турецки — отвърна той. — Може просто Вася.

— И с какво се занимаваше у вас в Свердловска област? — попитах аз.

— Борех се с престъпността — отвърна той с готовност. — Искате ли да ви разкажа как ме внедряваха в банда гастролиращи взломаджии?

— И внедриха ли те? — запитах аз, подозирайки, че това са фантазиите на провинциално ченге.

— Тъй вярно, внедриха ме — скромно склони глава Дроздов. — Аз им станах главатар. Колко награбихме — страшно е да си спомни човек.

— Как така? — не разбрах аз.

— Ами работехме, насочвани от стопанската милиция — усмихна се той. — Лотария с гарантирана печалба, с други думи. Сега лежат и едните, и другите. Тоест и обирджиите, и жертвите им.

— Според мен, Вася, теб затова и са те изпратили в Москва, защото си се преборил с цялата престъпност у вас в Свердловска област — казах аз.

— Не — въздъхна Дроздов. — В една област се оказах по-слаб, отколкото си мислех. С проституцията така и не успях да се справя.

Много ми се искаше да се разсмея, но достатъчно ясно разбирах палячовщината му и затова само го потупах ободряващо по рамото.

— Като ми дойде отпуската, Вася, и ще тръгнем заедно да се внедряваме в тази ваша проституция.

Тук той се разсмя, разкривайки се за момент, и се оказа наистина непосредствен и весел човек. Помислих си, че ненатрапчивата му клоунада излиза някъде от дъното на душата му, където извира хумористична жилка. И реших да приема новия оперативник заедно с целия му провинциален багаж.