Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (32)

32.

Нина научи за смъртта на Дюк от съобщение по радиото във влака. Тя пътуваше за Брянск в общ вагон — миловидна жена със син шлифер, с голяма чанта и работещото радио отначало страшно я дразнеше. Когато рано на сутринта след тежката нощ, прекарана в седнало положение, съседите отново пуснаха радиото, беше готова да направи скандал. Но в новините съобщиха за убийството на терориста Дюк в московския ресторант „Прага“ и всички мисли за скандал се изпариха. Последва предаване, изцяло посветено на проблема за „Съда на Народната съвест“. Нина като омагьосана слушаше разказа за това как трима терористи държали в напрежение цялата московска милиция и как накрая ги ликвидирали. Изброяваха се убитите, предимно представители на криминалната икономика, и някакви солидни социолози се опитваха да прогнозират развитието на ситуацията. Вече се говореше за действията на „Съда на Народната съвест“ в провинцията, което се приемаше там без рязко осъждане. Нечий опит да проведе анализ на общественото мнение доведе до смайващ резултат: повече от половината запитани одобряваха действията на терористите. Специалистите го обясняваха с липсата у нашите маси на правово съзнание.

Нина никога не се беше замисляла сериозно за кого работи. Знаеше, че при тези акции се реализира утопичната идея на Феликс за зараждането на ново органично общество, но как и защо трябваше да се зароди това общество, нямаше представа. Тя дори не възприемаше съвсем ясно социалния аспект на своята дейност. За нея убитите бяха представители на абстрактното зло и ликвидирайки ги, тя по някакъв начин продължаваше делото на убития си мъж. Сега, като чу, че мнозинството запитани одобряват тези убийства, тя беше направо поразена. Беше й приятно да осъзнава, че на нейна страна е мнението на огромен брой хора.

Никога не беше ходила в Брянск и затова отдели известно време, за да се запознае с града. Остави сака си на съхранение на гарата (Феликс би я убил за такава небрежност) и отиде да се разходи. Намери улицата, на която живееше Люсин, блока му. Времето беше топло и тя с удоволствие поседя на една пейка в градинката, наблюдавайки входа му.

Тя се обади у тях от външен телефон и научи от жената, която вдигна слушалката и говореше със силен украински акцент, че Григорий Яковлевич е на работа и ще се върне чак към шест часа. Това я устройваше и тя реши да отиде на кино.

Под шлифера носеше спортен костюм, така че за да се преоблече, й трябваше съвсем малко време. Със специално приготвеното яке отново заприлича на мъж, в якето имаше „Макаров“ със заглушител, в страничния джоб — люгер, а на крака й беше закрепен малък браунинг. Освен това под якето имаше гумена палка, изобщо цял арсенал. Сега, след като чу историята за смъртта на Дюк, тя си помисли, че съвсем не е лоша идея да носи със себе си и граната.

Пластините под устната, черните очила и плетената шапка бяха финалният щрих. Когато отново даде сака си на гардероб, вече изглеждаше съвсем различно.

Беше топла вечер и улиците бяха пълни с народ. Някои й хвърляха предпазливи погледи, видът й беше действително бандитски и тези погледи я смущаваха. Би предпочела да се разтвори в тълпата.

Двама подпийнали младежи, които стояха на вратата на една кръчма, също я забелязаха.

— Ей, образ — каза единият. — Я ела тука!

Нина не отговори и продължи пътя си към набелязаната цел.

— Тука, казах! — закрещя онзи грубо и пиянски.

Нина презираше тези боклуци и затова му отговори студено:

— Разкарай се, тъпанар.

Ниският й глас съвсем приличаше на мъжки.

Двамата се захилиха и този смях не предвещаваше скорошен край на конфликта. Нина ускори крачка, но скоро чу зад себе си рев на мотоциклетни двигатели. Настигаше я цяла компания моторизирани хулигани, рокери. Първият я ритна, минавайки покрай нея и тя падна. Минувачите на улицата бяха малко и когато рокерите я наобиколиха даже тези, които бяха наблизо, побързаха да се скрият.

Нина нямаше никакво желание да влиза в конфликт.

Забелязвайки близката пресечка, тя хукна натам и веднага рязко спря — беше задънена. Радостно хилещите се младежи я последваха и тя се оказа притисната до стената.

Мотоциклетите спряха с работещи двигатели и един от рокерите извади нож. Острието изскочи с изщракване, останалите се засмяха.

— Ще ти правим операция, приятелче — каза типът с ножа.

— Чакай, Печен — занасяха се приятелите му. — Може би е готин…

— Да иска прошка — предлагаха други.

— Да падне не колене…

— Да яде земя…

Нина нямаше време да се разправя. Тя пъхна ръка в джоба си и извади люгера. Пред нея отново беше абстрактното зло и тя хладнокръвно избираше целта си.

— Брей — каза типът с ножа. — Чичкото бил екипиран. Какво си мислиш бе, копелдак, че веднага ще се разкарам, а?

— Убий го това копеле!

Някой хвърли тухла по нея. Нина избягна удара.

— Броя до три — Каза тя. — Изобщо не се шегувам.

— Бре, бре, бре — каза главатарят.

Той безспорно се беше изплашил, но не смееше да го покаже пред приятелите си. Нина дори го съжали за момент.

— Едно… две… три. — Тя стреля.

Куршумът го улучи в челото и той падна по гръб. Отстрани пърпореха мотоциклетите и на този фон звукът от изстрела надали се чу. Рокерите застинаха за момент, не можейки да повярват на случилото се.

— Боклук! — закрещя най-нервният от тях. — Ще те…

Той не успя да каже нищо повече, защото следващият изстрел на люгера му раздроби челюстта и той падна, облян в кръв. Това беше достатъчно. Останалите веднага обърнаха мотоциклетите и се юрнаха навън от проклетата задънена уличка.

Нина пъхна пистолета в джоба си, прекрачи през трупа на главатаря и спокойно излезе след тях.

Друг път тя със сигурност щеше да се изплаши от смъртта на тези нагли момчета, щеше да крещи или да бяга. Но сега тя не беше тя, а безмилостният убиец Бейби и тежко на този, който застанеше на пътя й. В този момент тя забрави, че някога е била майка, глезила е децата си и е обичала мъжа си. Сега беше въплъщение на студена ненавист. И което е най-странното, това й харесваше.

Именно в такова състояние тя дойде до блока на Люсин, обади се от уличен телефон и каза, че е представителка на едра търговска фирма, която желае да поговори с него конфиденциално. Говореше с естествения си женски глас и Люсин още по телефона започна да любезничи с нея. Накрая се съгласи да излезе за няколко минути и Нина обеща, че ще го чака в мерцедеса на фирмата. Тя затвори и тръгна към входа.

Отначало беше тихо, само горе някаква котка жално мяукаше пред вратата. После се тръшна врата, но това се оказа някакъв юноша, който мина покрай нея дори без да я погледне. Накрая се показа Люсин.

Тя не го познаваше по физиономия и затова се наложи да попита:

— Извинете, вие ли сте Григорий Яковлевич Люсин?

— Не съвсем, но почти — усмихна се той. — Доколкото разбирам, вие сте шофьорът на мерцедеса, така ли?

Нямаше смисъл да продължава разговора. Нина извади пистолета „Макаров“ и го вдигна за изстрел.

Люсин мигновено стана бял.

— Чакайте, защо…

Пистолетът изплющя и той падна. Нина се ослуша, издърпа го в тъмното под стълбите и излезе от блока.

Не изпитваше чувство на победа, този път й беше жал за убития. Всичко му беше толкова наред, беше толкова умиротворен и благодушен, че да го убива й се струваше покушение срещу световния ред. Нина се връщаше на гарата и се опитваше да прогони усещането, че не е права. Докато стреляше по хулиганите, тя нито за момент не изпитваше съмнение, а тук, в сега главното дело на живота си, изведнъж започна да се съмнява. Представяше си как ще нарежда тази жена, която й се обади по телефона, и това й напомни собствените й сълзи над тялото на убития й съпруг.

Във влака, вече възвърнала женския си облик, тя се опита да се оправдае. Да, разбира се, Люсин нямаше лична вина, но той е бил там. Присъствал е на този ужас. Дори и той самият да не е виновен, Нина вярваше, че докато не се разправи с всички, няма да намери истинските убийци. Сега списъкът беше изчерпан.

Брянската милиция откри труповете на рокерите с огнестрелни рани по тях едва на сутринта, когато в уличката се появиха чистачите. Приблизително по същото време намериха и тялото на Люсин-Луценко. И макар че жената, която живееше с него, още вечерта се обади в милицията със съобщение, че е изчезнал, никой не тръгна да го търси. Когато се заеха, с разследването, стана ясно, че е трябвало да се срещне с някаква жена, представителка на солидна търговска организация. Беше ясно, че са се решавали проблеми, свързани с митническите операции. Откакто стана пограничен град, Брянск се превърна в център на криминални интереси. Делото по убийството на Люсин бе сложено в дебела папка с аналогични произшествия. Колкото до рокерите, въпреки че кварталният откри младежи, които разказаха за стрелбата, и там нещата не напреднаха кой знае колко. Местните вестници се опитаха да се възползват от това двойно убийство, за да повдигнат за пореден път темата за младежката престъпност, после имаше грандиозно погребение, на което се събраха хулиганите от целия град, демонстрирайки солидарност, но се стигна само дотам. Легендата за пътуващия убиец още дълго време обикаляше кръчмите, обраствайки с все по-невероятни подробности. Люсин беше погребан далеч по-скромно и въпреки че погребенията бяха в един и същи ден, на никого и през ум не му мина да свързва тези престъпления.

Феликс Захарович, който очакваше от тази акция окончателен провал, беше доволен. Из Москва се носеше вълна, породена от смъртта на Дюк, по стените се появяваха надписи „Няма да забравим Бейби“, „Дюк е с нас“ и други. На заседание на колегията на Съда Председателят изказа дълбоко задоволство от развитието на ситуацията и предложи да се ускори подготовката на новите операции. От провинцията пристигнаха представители на регионалните организации, които обявиха пълната си готовност за провеждането на терористични акции. Целите бяха набелязани, оръжието приготвено, хората очакваха заповед.

— Аз съм против всякакво ускоряване — заяви на колегията Феликс Захарович. — В проекта има строга ритмичност и ако я нарушим, можем да излезем от схемата.

— Ритмичността на проекта е според събитията — опита се да спори с него Секретарят. — Продължението се предполага след възникването на стихийно движение. Но както сами виждаме, стихийните изблици се превръщат в нещо обичайно. Струва ми се, че трябва да подкрепим инициативата на младите хора с ред ярки акции.

— Между другото — отбеляза Председателят с усмивка — вчера чух по една от младежките радиопрограми песничка за нашия Бейби. Не сте ли я чували? Очарователна глупост. Май трябва да помогнем за разпространението й.

Секретарят се усмихна в отговор и кимна. Феликс Захарович си помисли, че той още дълго няма да се отърве от номенклатурното раболепие. Стара закалка, нищо че няма и четирийсет.

— И все пак ме плаши неуправляемостта на стихийното движение — дълбокомислено забеляза генерал Чернишов. — Защо да не внесем елемент на организираност? Да внедрим наши хора, да им помагаме със средства…

Те нищо не разбираха от проекта на Синюхин, помисли си Феликс Захарович. Трагедията е, че изпълнението на безупречния замисъл е възложено на хора, поначало порочни. Прословутата нова генерация се оказа сборище на кариеристи и егоисти. След като за пореден път се улови в разобличаващи мисли, Феликс Захарович потъна в самотна печал.

— Искам още веднъж да обясня на някои другари — каза той, — че същността на проекта е именно зараждането на стихийно движение. Нашата организация е катализатор на пробуждането на народните маси и трябва предварително да се простим с надеждите да оглавим стихията.

Това беше въпрос, по който мненията на ръководителите излизаха наяве. Секретарят например мразеше идеята за стихийност и не пропускаше случай да я оплюе. Председателят бе по-мъдър.

— Не мисля — забеляза той, — че с преминаването към стихийност всички ние ще бъдем задължени да си направим харакири. Вероятно ще изникне възможност да намерим себе си в новия свят, когато вълната на обновлението се разнесе.

— Вероятно — съгласи се Феликс Захарович. — Може би работата е там, че не се надявам да доживея, докато вълната се разнесе.

Заседанията на колегията зачестиха в последно време и това притесняваше Феликс Захарович. Той, който се смяташе за един от главните дейци на първия етап, започваше да подозира, че във втория му се готви ролята на сватбен генерал. Нови хора идваха в структурите на организацията с нови възгледи и нови предложения и у тях нямаше никакво благоговение пред проекта „Народна воля“.

В своите донесения до Контрольора той не спираше да сочи опасността от ревизия на основните положения на проекта, призоваваше да се усили контролът именно върху въпросите за адекватната реализация на плана и когато Контрольорът си правеше труда да разговаря с него направо, Феликс Захарович го молеше да направи открита проверка доколко последните решения на колегията съответстват на плана на Синюхин.

— Моят помощник Ваня Лихоносов — добави Феликс Захарович — дори твърди, че проектът търпи изменения.

— Това много ли те плаши? — попита Контрольорът с уморен старчески глас.

— Разбира се. Какво пречи на тези мерзавци да променят програмата на действие според тесните си користни интереси? За какво органично общество може да става дума тогава?

— Ще видим какво може да се направи — обеща Контрольорът, както винаги немногословен. — И престани с това фрондиране, Феликс. Ще те глътнат.

Това мрачно пророчество още дълго звуча в ушите на Феликс Захарович дори и след като затвори. Старият Контрольор никога не говореше празни приказки.

Единственият човек, когото Феликс Захарович искаше да види в този момент, беше Нина. Той пристигна, без да се обади предварително, донесе продукти и благодушно я наблюдаваше как готви. Откакто се върна от Брянск, Нина стана още по-затворена, съсредоточена. Феликс Захарович вече знаеше, че тя е била в Митишчи, където се криеше Аня, навестила приятелката си с обещанието скоро да се спаси от тази напаст и даже смятала да я вземе със себе си. Хазайката, верен страж на интересите на Феликс Захарович, не отстъпила и не позволила на Аня да напусне къщата. Сега Феликс Захарович очакваше продължението на събитията.

— Е, и сега какво? — попита той.

— Какво имаш предвид? — не разбра Нина.

— Списъкът е изчерпан — напомни Феликс Захарович. — Бейби вече не съществува. Как смяташ да живееш?

Нина помисли и поклати глава.

— Докато са живи онези двамата, жив е и Бейби — каза тя.