Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (54)

54.

Тя действително бе силно възбудена и когато видя как й трепери ръката при опита да запали колата, направо се изплаши. Никога не се беше вълнувала така след акция, работата по-скоро беше в това, че не й се беше налагало да стреля в присъствието на толкова много хора. Трябваше да дойде на себе си и тя си запали цигара.

В изпълнението на тази акция главната заслуга принадлежеше, разбира се, на Серьожа. Именно той, възползвайки се от особеното си положение, приготви взривните пакети, донесе пистолета и най-важното — осигури отвличащия ефект в нужния момент. Пистолетът със заглушител беше скрит в дамската чантичка, цевта едва се подаваше и лесно можеше да го използва през страничния джоб. Измислиха го предишната вечер, когато късно вечерта Серьожа дотърча у тях, изплашвайки Аня, и двамата разработваха почти до сутринта всички тънкости на предстоящата операция. Идеята беше негова, но основната работа естествено остана за Нина. Рано сутринта тя излезе с колата извън града и изстреля два пълнителя, за да свикне с необичайната употреба на оръжието. Чантичката с пистолета беше точно същата като тази, с която влезе в залата, и в суматохата след взривовете Серьожа отново я смени, за да се отърве от нея колкото се може по-бързо. Най-трудното беше да се реши да стреля, когато наоколо настана всеобща паника и хората се разтичаха насам-натам. Тверитин и Чекалин също скочиха на крака. И на тях също им беше интересно какво е избухнало в другия край на залата, а Нина стисна зъби и два пъти натисна спусъка. Видя как трепна Чекалин, но след изстрела по Тверитин тълпата ги огради, а и тя побърза да се отдалечи. Серьожа едва я откри в цялата суматоха. Дори не беше сигурна дали изобщо е улучила Тверитин.

Някой почука по стъклото на колата й и тя вдигна глава. Беше Бък и тя му отвори вратата. Той тежко седна на предната седалка до нея и каза:

— Ама че временце, направо като в Африка… Нещо не изглеждаш добре, момиче.

— Да — успя да каже Нина.

— В това отношение приятелят ти е къде по-хладнокръвен — забеляза Бък. — Ловко го направихте, а?

Тя въздъхна и не отвърна нищо.

— Него ли чакаш? — попита Бък.

Нина поклати глава.

— Треперят ми ръцете — проговори тя. — Не мога да карам.

Бък се усмихна.

— Не знам какво бих чувствал на твое място. Дай да седна на волана. Няма смисъл да стърчим тук, така смятам.

Той излезе от колата, а Нина просто изпълзя на съседната седалка. Бък седна зад кормилото, потегли и те се отдалечиха по улицата.

— Спасява ви наглостта — казваше Бък по пътя. — Аз самият пресмятах как бих могъл да организирам тази работа, но не измислих нищо. Не бих рискувал. Видя ли колко души охрана имаше в залата?

— Разбира се — кимна Нина. — Много искаха да го хванат.

Бък радостно се изсмя.

— И все пак е приятно — каза той. — Веднага, когато започнаха взривовете, разбрах, че сега ще очистят двамата красавци. Но изобщо не можех да си представя, че при тази суматоха ще се получи! Той е гений, твоят Бейби.

— Просто е луд — каза Нина с въздишка.

— Все тая — забеляза Бък. — Как успяхте да вкарате всичко това в залата?

— Успяхме някак — каза Нина.

— Ясно, фирмена тайна — кимна Бък.

— Ами ти как се оказа тук? — уморено попита Нина.

— Според тебе да не би да не мога да събера две и две? — измърмори Бък. — Дойдох да видя спектакъла и трябва да ти кажа, че премиерата имаше успех. Бих искал да пратя цветя на изпълнителя на главната роля, но ти няма да ми дадеш адреса.

Нина се усмихна.

— Колкото до цветята, и аз мога да ги приема — каза тя. — Все пак и аз участвах.

— Какво чувстваш? — попита Бък с интерес. — Това бяха последните ти врагове.

Нина помисли и поклати глава.

— Не, още не са последните — каза тя. — Има още едно малко съмнение. Трябва да го реша в най-близко време.

— А после? — попита Бък.

— Не знам — каза Нина и въздъхна.

Бък я закара на Арбат, в своя ресторант, но Нина не беше в настроение да оцени кухнята му. Тя изпи чашка кафе с коняк, чаша хубаво вино и го помоли да я закара вкъщи. Бък виждаше състоянието й и затова по всякакъв начин се опитваше да я успокои и разсее, но това не му се удаваше особено добре. Той послушно я закара вкъщи и когато Аня изплашено излезе да ги посрещне, й каза:

— Пред очите й са убили двама души в залата на съда.

Аня ахна.

Бък я остави вкъщи и на излизане се спря да поговори с пазача. Бързо намериха общ език и пазачът обеща да съобщава на посочения телефон за всички непредвидени случайности в живота на Нина Алексеевна.

Нина си взе вана и докато лежеше в хладната вода, се опитваше да разбере защо с лека душа, без да й мигне окото, убиваше хората, които почти нямаха вина за мъката й, а очевидните мерзавци, същите тези, които бяха измъчвали децата й, можа да застреля само с огромно усилие на волята. Нещо беше станало с нея по време на задграничното приключение и тя вече не беше предишният Бейби.

А може би въпросът е в това, помисли си тя, вече бършейки се с кърпата, че списъкът е завършен? И вече нямаше защо да разузнава, да търси, да проследява, за да стреля и да убива. Може би беше дошло времето да се отпусне? Защо това й беше толкова мъчително?

Аня сложи масата, приготви чай, но Нина отново не почувства апетит. С големи усилия Аня я нави да отидат на плаж, но и там Нина не успя да се отърве от преживяванията си. Върнаха се вкъщи, пуснаха телевизора, но Нина гледаше екрана, без да го вижда. Вечерта се обади Бък да пита за състоянието й и Нина отвърна, че е добре.

— Знам какъв е проблемът — каза й Аня убедено. — Разстроена си, защото твоят Серьоженка го няма.

Това беше казано с дълбоко вътрешно чувство, но Нина я погледна, изсумтя и сви рамене. Наистина би желала да се види със Серьожа, единствения човек, с когото можеше да сподели преживяванията си, но му беше казала да не се появява минимум три дни. Освен това леко я плашеше възторженото му отношение. Тя се съмняваше, че го заслужава.

През нощта й се присъни кошмар и тя скочи, обляна в сълзи. Когато дойде на себе си, беше забравила съня, но тревожното състояние на кошмара остана и изведнъж я връхлетя вълна на страшно и мрачно униние. Тогава се сети, че сред доверените лица, към които я съветваше да се обърне Феликс в последното си писмо, имаше и свещеник. Тя не беше вярваща, но беше чувала от други хора, че разговорът със свещеник действително често облекчава душата. Наистина, не беше лесно да разкаже на непознат човек всички свои страхове и преживявания, но на познатите нямаше какво да каже.

На сутринта се обади на посочения телефон и отец Александър й каза, че е готов да поговори с нея.

— Само имайте предвид — добави той, — въпреки че номерът ми е московски, живея доста далече.

— С кола съм — каза Нина. — Кажете ми как да стигна до вас.

 

 

За излета в провинцията тя изкара от гаража елегантния си джип и Аня, която наблюдаваше приготовленията й от балкона, чак поиска да дойде с нея по този случай.

— Не — твърдо отряза Нина. — Тайната на изповедта.

— Знам я аз твойта изповед — обидено каза Аня.

Вече в друго настроение, с надеждата да свали от себе си натоварването от последните дни, Нина пътуваше към далечния подмосковен район, където се намираше енорията на отец Александър. В представата й свещеникът трябваше да бъде нещо като обществен психолог, успокояващ душата. Иначе защо Феликс би й дал телефона му?

Храмът, в който служеше отец Александър, беше в далечно малко селце и домът на свещеника се намираше точно до църквата. Нина спря пред църковните врати и почувства, че при вида на кубетата с кръстовете смущението й не намалява, а напротив, нараства. Дори за момент й се прииска да се махне оттук. Но свещеникът, облечен в сив подрасник, вече беше излязъл пред къщата и я повика:

— Вие ли сте Нина Алексеевна?

— Да, аз — каза Нина с въздишка.

Свещеникът беше не много млад, но още съвсем бодър човек с бели косми в късо подстриганата брадичка. Той слезе при нея и каза:

— Да, колата ви е страхотна.

Нина разсеяно кимна.

— По работа ли искате да говорим? — попита той с любопитство. — Или за душата?

— За душата — каза Нина, която се чувстваше доста неловко.

Свещеникът кимна.

— Тогава да отидем в храма — предложи той. — Изчакайте ме за момент.

Той влезе в къщата и скоро излезе, след като се беше преоблякъл в тъмносин подрасник и беше надянал кръста. Отвори вратата на църквата с един голям стар ключ и двамата влязоха в тихия полумрак. Нина почувства, че я обзема непонятен трепет. Свещеникът влезе в олтара, надяна епитрахила, излезе и покани Нина пред аналоя до голямата икона на Богородица. Той сложи там големия сребърен кръст и малкото евангелие в обков, после се обърна към Нина.

— Доколкото разбирам, искате да се изповядате — каза той.

— И аз не знам какво искам — отвърна Нина. — Тежко ми е на душата, отче. През последната година направих много неща.

— Изповедта е тайнство — каза отецът. — Разказвате всичко най-лошо за себе си и Господ ви чува. Той ви прощава само при условие че действително искате да се избавите от греха.

Сигурно знаете, много хора само се хвалят с греховете си и изобщо не желаят да се покаят.

— Работата е там, че не знам искам ли да се покая — каза Нина.

Той се усмихна.

— Във всеки случай нещо силно ви безпокои, не е ли тъй? Вие не сте религиозна, а сте дошли при мен.

— Дойдох при вас, защото Феликс Захарович ми даде телефона ви в случай на тежка нужда. Ще ви разкажа всичко — реши се Нина, — а вие решете дали се разкайвам или не.

Отецът кимна. Нина събра смелост и започна да разказва. За страшната гибел на мъжа и децата й, за полубезумното й състояние по това време, за решението си да се заеме с възстановяването на справедливостта на този свят. За Феликс и неговата „Народна воля“, за платените убийства, за Стукалов и Льоша Дуганов, за живота си в чужбина, за Серьожа Семенихин и Вадим Соснов, и накрая за вчерашното убийство на двамата злодеи. Тя разказваше всичко това за пръв път в живота си и то приличаше на скок в ледена вода. Направо ти секва дъхът.

Отец Александър я слушаше и като че ли ставаше пред очите й по-стар и по-мъдър. Лицето му се изостри, покрай очите му се появиха бръчки, от предишната приветливост не остана и следа. Като че ли действително поемаше върху себе си преживяванията й и те му причиняваха дълбока болка.

— Не знам защо дойдох при вас — развълнувано говореше Нина. — Всичко ми се обърка, вече не мога да разбера какво правя. Струваше ми се, че върша право дело, а сега, когато всичко свърши, съм объркана. Дойдох при вас, за да си спомня какво е добро и какво е зло.

Той кимна.

— Нина, скъпа — започна той с тежка въздишка, — всичко, което ми разказахте, е страшно. Стигнали сте толкова далеч по пътя към вечната гибел, че е страшно дори да си помисли човек. Но ако искрено желаете да се върнете към светлината, има възможност. Само ще трябва много да се трудите над себе си.

— Не разбирам — объркано смънка Нина. — Не съм сигурна…

— Разбира се — съгласи се отец Александър. — Вие всъщност сте болна. Нещастието, което някога се е случило с вас, ви е пречупило. Във вас, може да се каже, се е вселил бяс, страшен духовен вирус, изкривяващ всяка представа за добро и зло.

— Но защо мислите така? — не се предаваше Нина. — Аз се борех…

— Сама признахте — напомни свещеникът, — че ви е било по-лесно и спокойно да убивате невинните хора, случайните свидетели на вашата трагедия, отколкото да стреляте по явните мерзавци. Наистина, вашето изкривено съзнание е преобърнало всичко, вие убивате, защото се стремите да убивате, а едва след това си измисляте уж нравствено основание.

— Не е така — горещо се опита да спори Нина, но спря, като се натъкна на внимателния, изпълнен със състрадание поглед на свещеника. Той казваше на глас това, за което тя се досещаше, но не смееше да си го помисли.

— Повярвайте ми — тихо продължи отец Александър. — Вашият съпруг и вашите деца никога не са се нуждаели от отмъщение. Те и сега гледат делата ви със скръб и ужас и плачат за духовната ви гибел.

Нина се разрида и отец Александър не побърза да я утешава, просто стоеше до нея и тихо се молеше. Тя извади кърпичка от чантата си, попи сълзите от страните си и прегракнало попита:

— Според вас сега вече с мен е свършено, така ли?

— Съвсем не — възрази отец Александър. — Знаете ли, преди да стана свещеник, също бях отчаян грешник. Наистина, бях по-близо от вас до църквата, но толкова по-страшен бе грехът ми, грях против църквата. Не твърдя, че вече съм спасен, но достигнах мир в собствената си душа. Съзнавам страшните размери на своята греховност и я изчерпвам, доколкото мога. Признайте и вие падението си и Господ ще ви даде сили да преодолеете себе си.

— Какво трябва да правя? — неуверено попита тя.

Отец Александър помълча.

— Имате прекрасна възможност да сложите началото на покаянието си. Казахте, че е останал още един, главният виновник за смъртта на мъжа ви?

— Не съм сигурна — каза Нина. — Имам подозрения по този въпрос, но ако е така…

— Е, представете си, че наистина е така — каза отец Александър, — и му простете.

Нина буквално отскочи.

— Да му простя?

— Да — твърдо каза свещеникът. — По този начин ще покажете, че сте готова да се противопоставите на сатанинските изкушения.

— Но тогава — объркано промърмори Нина, — тогава всичко ще загуби смисъл!

— Да — каза свещеникът. — Именно. Всичко извършено досега от вас ще загуби смисъл. Нима искате този страшен смисъл да остане да ви преследва?

— Няма да мога — поклати глава Нина. — За нищо на света няма да мога…

— Ще можете, ако го пожелаете силно — възрази отец Александър. — Господ ще ви помогне, Нина. Непременно ще ви помогне. Трябва само да поискате.

По обратния път Нина с изумление си спомняше този разговор, защото сега, зад волана на джипа, който се носеше по междуградския път, виждаше нещата съвсем иначе. Там, под сводовете на храма тя трепереше и благоговейно слушаше думите на побеляващия свещеник, но сега всичко това й се струваше лудост. Не можеше да приеме сериозно разсъжденията за бесовете и духовния вирус, а идеята да прости на Соснов отхвърляше с цялото си същество, едва ли не с позиви за повръщане. Опитваше се да си докаже, че ходенето при свещеника е било глупаво недоразумение, но всичко свърши с това, че просто се разплака. Не я напускаше мисълта за това, че душите на убитите й деца и съпруга й наистина плачат за нея и я зоват да се опомни.

Не, разбира се, не можеше да прости на Соснов, в случай че вината му се докажеше, но в самото предложение имаше някаква примамлива парадоксалност, някакво предизвикателство, което несъмнено я привличаше. И представяйки си за миг как му прощава, Нина чувстваше прилив на сърдечна топлина и удивителен душевен покой. Имаше нещо удивително привлекателно в това и през целия път до Москва тя не можеше да престане да мисли за него. Във всеки случай, призна тя, влизайки в столицата, от предишната унила безизходност не остана и следа. Отново й предстоеше жесток избор и тя се готвеше за него.