Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (43)

43.

Аркадий Иванович Минин, когото подозирахме във връзки с „народниците“, на третия ден след инцидента легна в болницата с диагноза дистония на главния мозък. Дроздов лично провери лекарите, поставили диагнозата, те се кълняха, че Минин наистина има високо кръвно, лоши кръвоносни съдове и опасността от инсулт е повече от вероятна. Серьожа Семенихин твърдеше, че такъв пристъп може да бъде предизвикан със специални лекарства, но не можех да си представя някой доброволно да се подложи на опасността от инсулт само за да се освободи от и без това съмнително подозрение.

Историята с кражбата на компютъра вдигна голям шум. Самият генерален свика съвещание по този повод, за да реши дали става дума за интриги на вътрешен враг, или за хитрини на външен, тоест на „Съда на Народната съвест“. Успокоиха се с извода, че най-вероятно е външен враг и затова трябва максимално да се активизират усилията по изобличаването му. Главна, може да се каже стратегическа задача беше да се скрие фактът на кражбата от висшето началство. На това съвещание излязох с гневна и развълнувана реч, чийто патос бе насочен изцяло срещу немарливостта, въпреки че възнамерявах да засегна по-актуални проблеми, например отношенията ми със заместник-прокурора Пархоменко.

Върнах се раздразнен в кабинета си и веднага извиках помощниците си на оперативно съвещание, като излях върху тях неудоволствието си от дългите и неуспешни търсения.

— Само като си представи човек — възкликнах, — вече почти година безнаказано вършат престъпленията си, а какво сме направили ние за това време? Само бездарно и унило им се водехме по свирката.

До този момент по линия на СНС постъпваха сигнали от различни области на страната, в които имаше и убийства на престъпни елементи, и дръзки грабежи, и множество листовки, писма със заплахи и предупреждения. Всичките ми опити да взема тези случаи в общото ни дело нямаха успех, защото линията на федералната прокуратура се състоеше в премълчаване и игнориране. Идеята естествено бе издигната от Пархоменко и приета от мнозинството, тъй като не изискваше сили и средства за реализирането си.

Ние от своя страна продължавахме разследването на смъртта на Даниленко, убийството на Люсин и кражбата на компютъра. Що се отнася до погребението на самотния пенсионер, Дроздов научи, че тайнственият адвокат Тополев, уредил погребението, бил повикан специално за това дело от Рига и си заминал обратно веднага след като свършил всичко. Възложихме на Семенихин и Лариса да потърсят информация за този адвокат и те успяха да намерят това-онова. Адвокатът Тополев принадлежеше към числото на „мъчениците на съвестта“, беше изгонен от страната и дълго живял в Швеция, занимавайки се наред с правозащитната дейност и с търговски дела. След големите промени се беше върнал в страната вече в качеството си на западен бизнесмен и успял да натрупа капиталец в мътните води на нашата перестройка. Сега, оставайки си шведски гражданин, той имаше фирма в Рига и търгуваше на едро със суровини от Русия. Това, че се беше оказал в Москва за погребението на Даниленко, можеше да означава само едно — бил е фалшив дисидент, изпълнявал е в Швеция кагебистки функции и е бил използван в случая като удобна фигура за спешната работа.

— Добре би било да организираме изтичане на информация в пресата — мечтателно въздишаше Дроздов. — Да го изпекат на бавен огън в Латвия.

— Наивен си ти, Дроздов — казах аз. — В Латвия всичко му е наред, защото киха на когото трябва и колкото трябва. Но трябва да се има предвид, че тези момчета имат добре подготвени позиции за отстъпление.

Убийството на Люсин разработваше Грязнов, който беше открил някаква следа от Бейби, и толкова. Разбира се, интересно беше да се разбере откъде е бил насочван Бейби за кръвното си отмъщение, но разследване от подобен род можеше да се базира само на предположението, че в редиците ни се е промъкнал враг, а ръководството ни принципно не можеше да допусне такова нещо.

Що се отнася до кражбата на компютъра, там всичко беше заглъхнало още по-рано, след като Минин легна в болницата с дистония. Всъщност беше проведено служебно разследване, но то установи само немарливостта на милиционерската охрана на Генералната прокуратура.

В един от дните, когато мъчително търсехме пътища за продължаване на следствието по делото Бейби, в кабинета ми звънна телефонът и в слушалката чух гласа на Костя Меркулов.

— Как сте там? — уморено попита той.

— Справяме се, гражданино началник — казах аз. — Да вярвам ли на ушите си? Нима ни е ощастливил лично членът на президентската комисия?

— Прочетох рапорта ти — каза Костя. — Само че е закъснял за съжаление. Май направих голяма глупост, като се съгласих да работя в тази комисия.

— Защо да е глупост? — попитах аз, напълно съгласявайки се с него в себе си.

— Защото станах нещо като помощник-режисьор — каза той. — Занимавам се с несвойствена работа. Знаеш ли вече за Собко?

Изстинах.

— Какво за Собко?

— Починал е.

— Не може да бъде! — възкликнах аз. — Кога?

— Онзи ден — отвърна Меркулов. — Оказва се, че е имал рак.

— Костя — казах развълнувано. — Не го написах в рапорта, но когато си тръгваше, той предупреди, че не смята да умира и всеки нещастен случай с него трябва да се разглежда като умишлено убийство.

Костя помълча.

— Казаха ми, че има ясна и окончателна диагноза — каза той накрая.

— Вече погребали ли са го?

— Погребението е утре. Организирай съдебна експертиза, Саша. Иди при семейството му, поговорете. Ако е имал рак, не може да не са знаели.

— В качеството на какъв да отида? — попитах аз. — Доколкото ми е известно, още не е възбудено дело по убийството на Собко.

— Възбуди следствено дело по лекарска грешка и съмнения в поставената диагноза — каза Костя. — Ако има нещо, можеш да се позовеш направо на мен.

— Тъй вярно — казах аз. — А кога ще се появиш в нашите кръгове?

Не можех направо да го попитам какво означаваха конспиративните му предпазни мерки, въпреки че ме интересуваше точно това.

— Може и да се появя — каза той уклончиво. — Силно ме заинтересува, Саша. Ако се открие нещо по смъртта на Собко, обади се на Лидочка. Кажи, че чакаш да ти звънна, става ли?

— Става — казах аз.

Отново се показа крайче от следа и обявихме тревога. Бързо установихме, че тялото на Собко се намира в моргата, и пратихме Семьон Семьонович Мойсеев. Дроздов хукна да проучва кой е поставил диагнозата, а моите компютърни спецове се заеха с търсенето на информация за Собко. Аз пък отидох при роднините му.

Роднините бяха двама — сестра му Валерия на седемдесет и кусур години и племенницата му Аделаида. Имената в това семейство се определяха по някакви особени светци, разбрах аз. Леонард Терентиевич живееше със сестра си и неомъжената си племенница в голям тристаен апартамент и първото, което видях, беше покритото огледало в антрето.

Племенницата, която ме посрещна, беше малко над четиридесетте и представляваше типична сива мишка, библиотекарка или служителка в архива. Беше облечена в черно, на раменете й имаше черен шал въпреки лятото и тя се взираше в мен през очилата си.

— От прокуратурата съм — представих се аз. — Разбирате ли, с Леонард Терентиевич имахме известни отношения и бихме искали да получим информация.

— Влизайте — покани ме тя в хола. — Мама си е в стаята, но се чувства много зле. Всичко е толкова неочаквано.

Отидохме в хола и сивата мишка неочаквано си запали цигара, което никак не се вписваше в образа й. Всъщност знаех, че тя далеч не работи в библиотека или архив — беше данъчен инспектор.

— Казахте, че е било неочаквано — хванах се за думите й. — Нима не е резултат от развитието на продължително заболяване?

— Не, не, какво говорите. — Тя замаха с ръка, за да разсее дима. — Вуйчо Льоня беше съвсем здрав.

— Извинете — обърках се аз. — Но от какво е умрял тогава?

— Не разбрах добре — призна Аделаида, — но ми се струва, че беше нещо сърдечно-съдово. Лекарят каза, че на неговата възраст това е нещо нормално.

— Вашият участъков лекар ли беше? — попитах аз.

— Не, друг… Той пристигна с „Бърза помощ“.

— Вие ли извикахте „Бърза помощ“?

— Не, вуйчо… Нищо ли не знаете? Паднал на улицата и го докараха вкъщи с „Бърза помощ“.

— Това не ви ли се стори странно? — забелязах аз. — Обикновено „Бърза помощ“ кара хората в болницата.

— Да, наистина — чак сега се учуди тя.

— Жив ли беше, когато го докараха?

— Да. Дишаше тежко и ускорено… Лекарят му сложи инжекция и седя с него около половин час. Умря пред очите му.

Кимнах. Доста странен лекар.

— Бихте ли ми показали смъртния акт?

— Да, разбира се. — Тя стана. — Но ни го издадоха после в болницата въз основа на медицинското.

— Но там трябва да има диагноза.

Тя донесе смъртния акт и аз прочетох диагнозата: „Последен стадий на злокачествен тумор в мозъка.“ Прочетох я на глас на Аделаида и тя не ми повярва.

— Какъв злокачествен тумор! Това е някаква грешка, уверявам ви.

Тя ми каза къде са й издали смъртния акт и аз се понесох натам. Лекотата, с която бяха претупали историята със Собко, ми се стори възмутителна. Паднал на улицата? Как ли пък не!

Вече по пътя към болницата обмислях създалата се ситуация в стратегически план. Собко беше убит тихо и незабележимо, почти като Даниленко. Бяха го премахнали, защото започна да говори, по-точно насочи ни към Даниленко. Някой беше разбрал за това и бе наредил да го убият. Явно е знаел още нещо, което ги е притеснявало.

В болницата ме интересуваше само документът, оставен от загадъчния лекар, който ми бе предоставен. В това медицинско свидетелство, написано много нечетливо, диагнозата бе на латински, но когато помолих специалистите да ми обяснят какво всъщност е установено, мненията им се разделиха.

— Защо в смъртния акт пише рак на мозъка? — недоумявах аз.

— Първото, което им е дошло наум — каза моят консултант. — Помислете си, кого може да интересува смъртта на седемдесет и три годишен старец?

В крайна сметка установих, че диагнозата е написана напосоки, което не беше чак такава проява на зла воля. Но ме интересуваше лекарят, написал медицинското, и тук неочаквано ми помогна случаят. Въпреки че печатът с името на лекаря не се четеше, жената в регистратурата позна почерка.

— Това е Иван Семьонович — каза тя. — Дълго време работеше при нас като терапевт, а после отиде в частна клиника.

Да, тук се издъниха. Уви, никой не е застрахован от случайностите в този живот. Упоменатият Иван Семьонович бе издирен по данните на отдел „Кадри“ след четвърт час, а след още десет минути оперативната група тръгна да го прибира от местожителството и местоработата му.

Когато ми го докараха в кабинета, на бюрото ми вече беше справката на съдебния лекар за причината на смъртта на Леонард Терентиевич. Иван Семьонович беше силно изплашен, но се държеше бодро, дори се опитваше да се шегува тромаво.

— На убиец ли приличам? Надявам се, не на маниак.

— Александър Борисович — съобщи ми доверително оперативният работник. — Този гражданин тъкмо се канеше да заминава на курорт в чужбина.

— В отпуска ли сте? — попитах аз.

— Е, това не е голямо престъпление, нали? — нервно се усмихна Иван Семьонович. — Да, взех си карта за Адриатика. Човек трябва и да си почива.

— След праведния труд — довърших вместо него.

— Представете си — каза той. — Действително работим.

— Всъщност точно затова и ви поканих — кимнах аз. — На трети бяхте ли на работа?

— Разбира се — произнесе той и забелязах как започва да пребледнява.

— А работата ви свързана ли е по някакъв начин с „Бърза помощ“?

— Не разбирам какво искате да кажете, но се досещам. Представете си, по време на обедната почивка си карам към къщи и изведнъж този старец пада едва ли не под колелата. Излязох, помогнах му да стигне до вкъщи, оказах му помощ, доколкото можах…

— Защо сте се представили на роднините за лекар от „Бърза помощ?“

Той сви рамене.

— За да не се впускам в обяснения.

— А куфарчето с инструментите със същата цел ли го носехте със себе си?

— Не разбирам в какво ме подозирате — развълнува се той. — Да, оказах първа помощ на болен. Какво лошо има в това?

— А от какво беше болен? — попитах аз.

— Най-вероятно стенокардия. — Той сви рамене. — Много остър пристъп.

— Уви. Аутопсията не потвърди диагнозата ви.

— Наистина ли? Гледай ти… А какво му е имало?

Първоначалната му уплаха бе преминала и той отново събираше смелост.

— Имало му е — казах аз — умишлено убийство при утежняващи вината обстоятелства.

Той ме погледна с великолепно изиграно изумление.

— Убийство? Искате да кажете, че са му инжектирали нещо?

Кимнах.

— Поразително — провлачено каза той. — Всички симптоми…

Влезе Серьожа Семенихин, погледна разпитвания и сложи пред мен компютърна разпечатка. Прочетох внимателно всичко, благодарих на Сергей, изчаках го да излезе от кабинета и меко попитах:

— Кажете, Иван Семьонович, какво е отношението ви към КГБ?

Той като че ли леко клюмна, като че ли му изпуснаха въздуха.

— Защо питате? — попита той навъсено.

— За да преминем към следващия аспект на проблема — с готовност му обясних аз. — Донесоха ми документ, в който се казва, че сте били агент на КГБ още през 1982 година.

— Това няма нищо общо със случая — промърмори той.

— Така си мислите — казах. — Аз пък много лесно мога да си представя как са ви вербували. Сигурно е имало някакъв компромат, нали?

Той кимна.

— Шантажираха ме.

— Добре ви разбирам, Иван Семьонович, и нямам намерение да ви осъждам. Но нека да минем направо към въпроса. Ето тук пред мен е заключението от експертизата, в което, пише, че смъртта на Леонард Терентиевич Собко е настъпила в резултат на вкарване в организма на лекарство, рязко повишаващо кръвното налягане. Не искам сега да пресъздавам цялата верига доказателства, но както сам разбирате, тя води към вас, Иван Семьонович.

— Това е произвол — прегракнало каза той. — Няма да отговарям на въпросите ви. Настоявам за присъствието на адвокат.

— Иван Семьонович, драги мой — казах аз. — Не разбирате ли, че вашият адвокат ще дойде само за да ви даде отрова. Те няма да седнат да ви защитават, просто ще ви убият.

Тук той не издържа, закри лицето си с ръце и горчиво се разплака.