Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (11)

11.

Посрещнаха ни по линия на МВР и затова Дроздов пое инициативата за контактите с местните власти. Сега разиграваше столичен сноб, гледаше снизходително на местните обстоятелства и не търпеше възражения. Трябваше да се види какъв поглед хвърли на жигулито, предназначено да ни закара в града. Направо се натрапваше въпросът: а защо не е мерцедес?

Зам.-началникът на областното управление полковник Коршиков ни прие бързо и в делови стил. Пред очите ни той живо пощрака по клавишите на компютъра си и откри към кого да ни насочи за изясняването на обстоятелствата по интересуващото ни дело. Той самият не знаеше много, тъй като бе дошъл на тази длъжност едва преди половин година, пристигайки в Краснодар от суверенен Казахстан, но явно делото беше вдигнало шум.

— Било е не просто убийство на милиционер — обясняваше ни полковникът. — Било е нагло и зверско убийство. Пред очите му са измъчвали до смърт малките му деца, можете ли да си представите? После жестоко са убили самия него. Жена му впоследствие полудяла.

По негова заповед се появи някой си майор Демьонок, кадровикът на управлението, на когото бе възложено да ни запознае с подробностите.

— Видя ли го как щракаше на компютъра? — казах на Дроздов. — За пръв път в живота си виждам началник да знае къде да натиска.

Майор Демьонок измърмори в отговор нещо неясно, а Дроздов се усмихна широко.

— Доверчив човек сте вие, Александър Борисович — каза той. — Информацията си я имаше на екрана още отпреди, трябваше само да натисне който и да е клавиш. Съвсем прост фокус, като за пъпеши.

Майор Демьонок внимателно изгледа Дроздов, след което се изсмя и каза:

— Това е вярно.

Той самият, въпреки че принадлежеше към друго поколение, също беше на „ти“ с кибернетиката и Дроздов веднага го плени, задавайки му няколко въпроса на непонятен език. Сега разбрах с какво беше омаял Серьожа Семенихин.

— Впрочем да оставим техниката настрана — каза майорът, когато се разположихме в кабинета му. — Ще ви дам оперативното дело за убийството на капитан Ратников и сами ще се запознаете с всички детайли. Трябва да ви кажа, че Коля Ратников ми беше близък приятел. Още не мога да се успокоя…

— Обичам да се запознавам с документи — казах аз, — но още повече обичам да се запознавам със свидетели. Често с интонацията си, с отношението си към случилото се хората говорят повече, отколкото думите им. Разкажете ми със свои думи, господин майор.

Забелязах как той малко се стегна. Уставните отношения още не предполагаха обръщението „господин“, но вече го внедрявах където можех. На някои това се харесваше, на други не. Демьонок явно не беше свикнал.

— Коля Ратников работеше в органите, както се казва, още от млада възраст. Баща му беше ветеран от милицията, майка му също работеше в нашата система, даже жена му и тя беше инструктор в градското управление. Прекрасно семейство беше.

— Разкажете ми за убийството — помолих аз. — Какво беше това, случайно нападение, отмъщение или какво?

— Кой знае — въздъхна Демьонок. — Винаги сме смятали, че беше свързано с делото, което водеше. Но следователят установи нападение с цел грабеж.

— Делото прекратено ли е, или замразено?

— Делото е прекратено поради смъртта на обвиняемия — каза Демьонок. — Главният заподозрян скоро беше убит при загадъчни обстоятелства.

— Какво разследваше капитанът?

— Някакво тъмно дело за криминални машинации в структурите на властта. Бяха замесени и административни органи, и престъпни групировки в Москва и даже в чужбина. Ставаше дума за много големи пари, така че имаше за какво да го убият. Не разбирам обаче защо не се смилиха над децата.

— Това дело също ли беше закрито?

— Не веднага. Апарин, следователят от прокуратурата, с когото работеше Коля, го повишиха, и след това делото се закри. Сам знаете как става.

— Точно тогава ли е бил откраднат служебният му пистолет?

— Да, Тъй като разследваше такова дело, той постоянно носеше пистолета си в кобур на рамото. Кобурът беше там, но празен.

— Къде се случи това?

— В къщата на Ратникови извън града, по-точно в селото. Селото е малко, но на подходящо място, често сме правили пикници там. Беше почивен ден и цялото семейство се изнесло натам. Както си му е редът, забравили нещо и жена му се върнала с колата в града, за да купи нещо от магазина. Съседите дадоха показания, че пред къщата спрели едновременно три коли. Една бабичка чула викове и се осмелила да се приближи. Изпъдили я още на вратата на двора, при това грубо, с псувни. Един от съседите имал телефон и се обадил в милицията, а когато пристигнаха, всичко вече било свършило. Даже имаше граната на входа, подарък, тъй да се каже, добре, че кварталният се оказа наблюдателен човек.

— А жена му?

— Дошла по-късно. Можете да си представите какво е преживяла.

— Полудяла е, така ли?

— Така казват. Отдавна не съм я виждал, но всеки път, когато я видех, се ужасявах. Някак почерня, стана съвсем дива, за нищо не можеше да говори, освен за Коленка и децата. Често си мисля, че може би за нея щеше да бъде по-добре да се окаже заедно с тях тогава.

— Измъчването на децата ясно показва, че престъпниците са търсели нещо. Какво даде оперативната разработка в това направление?

— Нищо. Апарин установи, че Ратников не би могъл да разполага с никаква сериозна информация и може да става дума само за недоразумение. Така да се каже, за дезинформация. Налице е немотивирано убийство.

Кимнах и погледнах Дроздов. Той с невъзмутим вид отбелязваше нещо в бележника си, но усещайки погледа ми, се прокашля и запита:

— Кажете, Артьом Иванович, родителите на капитана живи ли са?

— Бащата умря още преди този случай — каза Демьонок. — А майката легна болна след всичките тези ужаси. Скоро също си отиде, както се казва. Тя обожаваше внуците си, а след такова нещо…

— Възможно ли е да е държал нещо у роднините си, у близките?

— Проверявахме… Разбирате ли, той беше такъв човек! Всички го обичаха и затова всички искаха по-скоро да открият убийците. Затова паралелно с официалното следствие ние, неговите приятели, провеждахме негласно разследване. Разработихме немалко линии, до които следствието така и не стигна.

— Например? — заинтересувах се аз.

Демьонок сви рамене.

— Например ревност. Жена му, Нина, макар и да не беше красавица, но привличаше, знаете ли. Някога, преди сватбата, се е познавала със самия Соснов.

— Кой е самият Соснов? — сухо, както подобава на столичен оперативник попита Дроздов.

— Нашият депутат — поясни Демьонок. — Заседава във Върховния съвет, възглавява комисията за борба с организираната престъпност. Тогава още беше комсомолски лидер, преустройваше всичко тук, така че го знаеха даже в Москва. Излезе от партията един от първите. С две думи, голям човек.

— И какво? — попитах аз. — И тази версия ли разработвахте?

Демьонок въздъхна тежко.

— Негласно. Нашите този Соснов не го обичат особено, така че се заинтересуваха. Станало е по време на ваканцията на парламента, Соснов им е бил на гости предишния ден — това е цялата версия. Не сме го разпитвали, сами разбирате.

— А срещал ли се е с вдовицата? — попита Дроздов и за пореден път си отбеляза нещо в бележника.

— Ами само на погребението. Той самият сега е женен, и при това сполучливо…

— Добре — обадих се аз. — Останалото го има в делото. Казахте, че главният заподозрян е бил убит при загадъчни обстоятелства. Какво значи това?

— Намериха трупа му в реката — започна да обяснява Демьонок. — Но когато се заеха с разследването, откриха три огнестрелни рани, причинили смъртта. Възстановиха събитията, намериха всички членове на компанията, в която този тип е пиянствал предишния ден, и установиха, че там всеки подозира другите. Били са пияни, иди разбери.

— Добре, а оръжието, с което е извършено престъплението, намери ли се?

— Онези идиоти, като се събудили на сутринта, решили да потулят работата и изхвърлили гилзите и куршумите в реката заедно с покойния. Специалисти, знаят кое какво е. И убийството така и си виси досега. Следствието е замразено.

— Чиста работа — отбеляза Дроздов. — А у вас никакви съмнения ли не са възниквали?

— Възникнаха — кимна Демьонок. — Цялата оперативна част на градското управление бяха приятели на Коля Ратников и нищо не би им струвало да застрелят убиеца-маниак. Още повече че се оказа замесено и местното управление на КГБ.

— Това пък по какъв начин?

— После, когато ги реорганизираха, се оказа, че те също са се интересувалия от Щърбавия. Бил е в списъка на нещатните им агенти. Не знам само как са го използвали.

Дроздов чак подсвирна. Като човек от провинцията, той още не беше свикнал с присъствието на Големия брат в особено важните дела. Лично мен това не ме учуди.

— Но е имало три коли със съучастници — напомних аз. — Намерихте ли някого от тях?

— Нещата стояха така — започна да обяснява Демьонок. — Цялата тази компания, далавераджии и криминални престъпници, действително е била осъждана по материали от негово разследване. Събрали се, напили се и тръгнали да се разправят. Не е имало сериозна организация на престъплението, поне според версията на следователя. Хората, които разбират, ги смущаваха доста неща, например особената жестокост, но след смъртта на главния боклук решиха да не ровят.

— Разумно — подигравателно произнесе Дроздов. — Защо да безпокоим хората? Нека убийците се разхождат на свобода!

Демьонок го погледна замислено.

— Работата е там, че всички са се разбягали насам-натам. Изплашили са се.

— И не беше възможно да ги откриете, така ли?

— А защо? Делото беше прекратено предвид смъртта на обвиняемия.

— Всичко това е много любопитно — прекъснах аз препирнята им. — Значи следствието е разполагало с данни за всички участници в престъплението?

— Да, разбира се — мрачно потвърди Демьонок. — Има ги и в оперативното дело, и в следственото.

— Добре — казах аз. — Ами „Макаров“?

Демьонок ме погледна въпросително.

— Какво „Макаров“?

— Дойдохме при вас по следите точно на този „Макаров“ — поясних аз. — Изплува в Москва, в редица случаи на неразкрити престъпления. Установихме, че и при вас е стрелял доста.

— Извинете — каза Демьонок. — Не съм запознат със случая. Това със сигурност ли е нашият „Макаров“?

— Със сигурност — потвърдих аз.

— Бих искал да знам, кой ли мръсник го използва? — произнесе Демьонок. — Може би някой от нашия списък?

— Ами покажете ни списъка — предложи Дроздов.

Демьонок сви рамене, взе предварително приготвената папка с оперативното дело за убийството на капитан Ратников, отвори я и я попрелисти.

— Ето списъка. Да ви го прочета ли?

— Бъдете така добър.

Той започна да чете:

— Виктор Юхнович, по прякор Щърбавия, Андрей Овчинников, по прякор Петела, Владимир Райзман, Николай Савелиев, Пьотър Черкасов, Вълкодава…

— Петечка — казах аз, изведнъж спомняйки си този прякор.

— Да, Петечка — каза Демьонок. — А вие откъде знаете?

— Казахте Райзман, Владимир. Вижте не е ли Владимир Михайлович.

Без дори да погледне, Демьонок отвърна:

— Точно така, Михайлович. Познавате ли го?

— А няма ли Ашот Маркарян? — попитах.

Демьонок бавно затвори папката и отговори:

— Има.

— Така — казах аз. — Много интересно… Какво ще кажеш, Вася?

— Хващам се на бас — каза Дроздов, — че гражданинът Щърбавия, или както там му беше името, е бил застрелян с пистолет система „Макаров“, недостъпен за идентификация поради изчезването.

— Искате да кажете, че и него са го убили с пистолета на Ратников? — попита Демьонок.

— Във всеки случай Райзман, Петечка и Маркарян са ги гръмнали именно с него — казах аз. — Това нищо ли не ви говори, господин майор?

Той сви рамене.

— Какво трябва да ми говори?

Дроздов се разкиска противно, правейки се на групенфюрер Мюлер от легендарния филм „Седемнайсет мига от пролетта“.

— Това, другарю майор, трябва да ви говори, че пистолетът може би не е откраднат. Че някой от приятелите на капитан Ратников гърми с този пистолет целия състав на предоставения от вас списък. Имал е много приятели, казвате?

— Много — каза Демьонок. — Цялото градско управление.

— Значи има избор — каза Дроздов.

— Спокойно — казах аз. — Извинете ме, майоре, но не мога да разбера защо на никой от вас не му е дошла наум най-простата версия. Ако зад Щърбавия са стояли кагебистите, кой друг, освен оперативния отдел би могъл да се добере до него? И освен това не ми се вярва, че не знаете нищо за изстрелите от този „Макаров“. Не ни губете времето, майоре, разказвайте.

Той въздъхна тежко, дълго изпускайки въздуха от надутите си бузи.

— Разбира се, има такава версия — каза той. — Три от убийствата с този пистолет са извършени в Ростовска и Волгоградска област и в Ставрополския край. И тримата убити са в списъка, но тъй като тези дела са били разследвани от местните органи, не е правена връзка.

— Но знаете за това — Отбелязах аз. — Защо не сте вдигнали шум? Нали разбирате, че по този начин си навличате подозрение в съучастие?

— Разглеждате тази връзка субективно — каза Демьонок, видимо изчервявайки се. — Защо да не предположим, че се разчистват сметки в престъпните структури? Следствието установи, че пистолетът е откраднат от престъпниците, и нямаме причина да отхвърляме тази версия.

— И един от тях така се е разчувствал, че е решил да опука всички останали — казах аз. — Хубава версия.

— Във всеки случай нещо ги е изплашило — каза упоритият Демьонок. — Даже след като делото бе официално прекратено след смъртта на Щърбавия, те не посмяха да се върнат.

— Колко са общо? — попитах аз и кимнах към папката с делото. — Ще успеем ли да заварим поне някого жив?

— Според нашите сметки са били десет души — каза Демьонок. — Осем от тях са установени, двама не са известни. От тези осем излиза, че седем са убити. Жив е останал известният аферист Григорий Люсин по прякор съответно Люся.

— О — зарадва се Дроздов. — В пандиза особено си падат по такива прякори.

— Местонахождението му е неизвестно — каза Демьонок.

Станах, раздвижвайки схванатите си мускули.

— Ясно — казах аз. — Ще взема със себе си делото, може да намеря още нещо. Сега ще напиша постановление и разписка. Между другото ще трябва да вземем в прокуратурата и следственото дело. А вие, господа, се заемете с анализ на личния състав. Уточнете кой от близките приятели на капитан Ратников е напуснал управлението през това време, кой би могъл да участва в сериите убийства, изобщо потърсете надеждни свидетели.

— Тези подозрения са оскърбителни за личния състав на нашето управление — проговори майор Демьонок, без да вдига очи.

— Така ли мислите? — запитах аз. — А ако си говорим откровено, майоре? Вие самият бихте ли могли да се заемете с това, имам предвид да определите заподозрените сред колегите на Ретников, ако имахте такава възможност?

Той ме погледна изумено.

— Вие занасяте ли ме, другарю специален следовател?

— Какво ти занасяне — въздъхнах. — Аз бих могъл.