Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (38)

38.

Отначало действително всичко приличаше на приказка. Още вечерта на същия ден, в който се раздели с Феликс Захарович, тя се качи с чужди документи на самолета, заминаващ за Рим. Всичко стана като с махване на вълшебна пръчица. Тя отиде на посочения адрес, където я посрещна непознат човек и й връчи билет, пари и документи. За нея бяха приготвени вещи, цял куфар вещи, и всичко свое трябваше да остави за по-нататъшно унищожаване.

Не й казаха почти нищо, само че в Рим ще я посрещнат и ще й обяснят всичко. Но в Рим успя само да се повози на автобус с една евтина екскурзия, водена от някакъв емигрант със страхотен еврейски акцент — отначало звучеше много симпатично, но към края на екскурзията изобщо престана да го разбира. След като прекара в Рим два дни, от които само няколко часа в разходки из града, тя отиде в Сицилия. Отново й обещаха, че там всичко ще й обяснят. Едва по пътя откри, че пак има нови документи.

В Сицилия я оставиха да се порадва на приличен пансион няколко дни, но тя не знаеше езици и затова се чувстваше много неуверено. Някаква жена провеждаше с нея курс по френски език и се оплакваше от слабите й способности. Но след три дни интензивно обучение вече можеше без проблем да си поръча обяд в ресторант.

От Палермо отлетя за Испания, където я чакаше нова кола, чудесен и простичък фиат. Книжката вече беше готова, но трябваше да придобие някакви навици и с нея се занимаваше мил млад испанец, който говореше руски много добре. Именно тук, в Барселона, за пръв път с нея поговориха по същество.

— Мила моя, това е операция по внедряване — каза й белокос човек с камилски устни. — Водят ви, за да не могат после да ви проследят. Знаете, че сте била омъжена, нали?

— Не разбирам — сви рамене Нина. — Действително бях омъжена, и какво от това?

— Не — възрази белокосият „верблюд“. — Трябва добре да запомните легендата си, Ниночка. След смъртта на първия си мъж капитан Ратников вие сте прекарали известно време в депресия и сте попаднали в лудницата.

— Това легендата ли е? — попита Нина.

— Да. Излизайки от лудницата, не сте могли да останете в родния си град и сте отишли в Сочи. Там случайно сте се запознали с французина на средна възраст Гюстав Шим, ще го запомните ли?

— Това тепърва ми предстои, така ли? — попита Нина.

— Не! — възкликна събеседникът й вън от себе си. — Това вече се е случило! Не само това, вече сте се развели с този Шим и сте запазили фамилията Шимова. Нина Алексеевна Шимова.

— Но документите ми са други — каза Нина.

Този търпелив човек стана и отиде в съседната стая. Нина неволно се ядосваше сама на себе си, тъй като изобщо не можеше да схване замисъла на Феликс. След дълго отсъствие белокосият се върна и й донесе документи на името на Нина Шимова.

— Сега доволна ли сте?

Нина сви рамене.

— А кога ще мога да се върна у дома?

Той я гледаше с изумление.

— Вече искате да се връщате?

— Да — каза Нина.

Той се изправи и пъхна ръце в джобовете си.

— Ако си говорим честно — каза той, — аз не знам нищо за вас, Нина. Но ме учудвате. Предполага се да живеете тук поне половин година.

— Това е невъзможно — каза тя. — Имам много работа.

— Нали точно затова са ви пратили тук — поясни белокосият. — Трябва да се върнете вкъщи при работата си с чиста биография. Разбирате ли, според легендата вече година и половина живеете във Франция. За целта трябва поне малко действително да поживеете във Франция.

— Колко? — попита тя.

Той сви рамене.

— Не мога да ви кажа. Щом се почувствате готова за вашата легенда, можете да се връщате.

— Какво трябва да направя?

— Нищо, което да не ви хареса — усмихна се той. — Имате кола, имате документи, имате пари. Трябва да отидете във Франция и поживеете там не по-малко от три седмици. Никой не смята да ви контролира, от този момент вие сте свободен човек и дори завръщането ви вкъщи е въпрос на личен избор.

— Значи мога да си замина? — попита Нина.

— Естествено — произнесе той с известно съжаление. — Но все пак си помислете колко сили и средства са вложени във вашата легенда и не правете прибързани неща.

Единственото, което й даде, беше телефонът му в Барселона в случай на непредвидени усложнения.

След три дни тя пресече границата между Испания и Франция, започвайки нов живот. Разбира се, искаше да се прибере вкъщи, чувстваше се много неуверено, а и трудно разбираше езика, но навикнала на дисциплина, тя си постави за цел да се оправи във Франция за три седмици и се стремеше към това с всички сили. Преди всичко избра мястото, където щеше да живее — малко курортно градче във френските Алпи, където лесно си намери сравнително евтин уютен пансион. Изборът й беше съзнателен, тъй като никога не беше ходила в планините и точно по такъв начин можеше да придобие нов стил на живот. Неувереното й пързаляне предизвикваше смях у местните деца, опитите й да се разбере с продавачите в магазина събираха цели групи подсказвачи и помощници, нарушенията й на местните правила за движение станаха нещо обичайно за местните полицаи. Скоро почти цялото градче знаеше за странната рускиня, която се развела с мъжа си французин и търси утеха в провинцията.

Инструкторът по ски с труднопроизносимото име Жерар Фонтанел пръв се опита да сподели самотата й. Отначало й се струваше просто забавно, неговите ухажвания, повишеното внимание, галантността, но когато след едно падане я вдигна на ръце, тя почувства, че главата й се върти. Известно време просто се криеше от Жерар, смяташе да си замине, защото ситуацията заплашваше да се изплъзне от контрол, но не се реши. Самотата и разслабеността си казаха думата и тя изведнъж страстно пожела мъжко внимание. Прекалено дълго беше подобно на мъж същество и за първи път от много време успя да се почувства жена.

И тя се отдаде на съдбата си. Още първата невинна целувка на срещата я накара да почувства прилив на вътрешен възторг. Последва вечерен ресторант в планините, дълги и страстни прегръдки в колата, а накрая той се качи в стаята й. Възмущаваше я самоувереното му поведение, струваше й се, че той прекалено рано се е почувствал победител, дори търсеше причина да го изгони, но така и не я намери. И когато Жерар започна бавно да разкопчава ципа на роклята й, тя вече не мислеше. Как сладостно-мъчително продължаваше всички приготовления, колко дълго и нежно я целуваше и галеше! В момента на близост изпита буря от чувства, почти ридаеше и боготвореше своя мъж, а той весело й се смееше и отново и отново я хвърляше в огъня на любовния възторг. Никога през живота си не бе така изпълнена с щастие.

Още на следващия ден отношенията им се промениха, тя вече не избягваше вниманието му, дори търсеше близостта му, затова пък той вече се чувстваше господар и дори на няколко пъти със смях я поставяше на място. Втората нощ също беше изпълнена с преживявания, но в тях вече нямаше новост и дори да имаше някаква радост, тя беше от чисто физиологичен характер. Но споменът за първата нощ не угасваше и страстно я теглеше към този човек, който бе открил жената у нея. Това беше чувство, което й бе неподвластно, и когато на третия ден в гората той я сложи на колене пред себе си направо на снега и й преподаде урок по френска любов, тя изпълни всичко със сладкия ужас на унижението. Но това беше пределът, след който започваше отрезвяването. Същата вечер той започна да се оплаква от финансовите проблеми, които му пречат да й посвещава цялото си време, и докато му даваше пари, тя вече чувстваше как свършва магическата му власт над нея.

Вечерта той дойде при нея с някакво списание, в което бяха демонстрирани различни пози. В крайна сметка човекът си отработваше парите и Нина си помисли, че няма никакъв шанс да му обясни своето неприемане. Просто се позова на женско неразположение и плака цялата нощ от огорчение. Никой не искаше да я лъже, тя се излъга сама и сега я беше яд на самата нея. В куфара й беше заветният албум със снимки, но тя не се решаваше да го отвори. Даже й се стори, че няма да се реши скоро. На сутринта си събра нещата, плати на хазаите и си замина от градчето, без да се сбогува с Жерар.

За следващ етап на внедряването си в новата си биография тя избра Париж. Още в първия момент беше силно разочарована от факта, че Париж не се състои само от Елисейските полета, площад „Етоал“ и Триумфалната арка. По-голямата част от този огромен град й се стори доста тъпа. Но тя съвестно посети всички упоменати в проспектите забележителности на града, дори се отби в руското посолство, за да напомни за съществуването си и да предупреди за възможното си скорошно завръщане. Оказа се, че в документите на посолството е упомената гражданката Шимова, руска поданичка, временно живееща във Франция, и някакъв млад сътрудник изяви желание да я разведе из тези места в Париж, където още не беше успяла да отиде. Нина предвидливо се отказа от услугите му, чувствайки в сърцето си болка от преживяното неотдавна.

В бара на хотела се сприятели с две американски студентки, които идваха в Париж за ваканцията и говореха френски приблизително като нея. Именно те я завлякоха за майтап в стрийпбар за лесбийки, където момичетата на сцената бавно и сладострастно изпълняваха танц на осезателна любов. Американките се червяха и бледнееха, а Нина неволно се сети за Аня Назарова с нейните патологични влечения и съжаляваше, че в момента я няма. Още не разбираше тази патология, но вече усещаше глухата тъга по любов, която да не е обременена от унижение. Срещата с миловидния и обаятелен Жерар Фонтанел все пак стабилно я беше травмирала.

По време на един от неделните излети извън града, които трите правеха заедно, за тях се лепнаха някакви младежи с мотоциклети. Кой знае защо, те бяха убедени, че американките са дъщери на Нина, но предлагаха услугите си на цялото семейство наведнъж. Нина им показа газовия си пистолет и младежите веднага ги оставиха на мира. Американките бяха възхитени от „подвига“ й и се съсипаха да я хвалят. През нощта едната дойде при Нина обляна в сълзи и я упрекна, че се опитва да й вземе приятелката. Насъбрали ярки впечатления в лесбийския бар, сега момичетата разбираха самотата й посвоему и тя нямаше желание да ги разубеждава. Дори се опита да утеши симпатичната разплакана американка и тя веднага започна неумело да се целува с нея, което далеч не предизвика ответен порив у Нина. Американките бяха дошли да опознават Европа, но защо беше дошла тя?

Продаде фиата си на безценица, купи си удобен и обемист джип и се приготви да се върне в Русия. Американките се лепнаха за нея до Берлин и по пътя се повеселиха немалко, опитвайки се да се разберат с немците на англо-френски език. Последната спирка беше в Берлин, където Нина смяташе да прекара три дни. Сбогува се с американките с една шикозна вечер в ресторанта и те плачеха, докато се целуваха с нея за последен път. После поднесе огромен наръч цветя пред паметника на съветските воини в Трептов парк, предизвиквайки недоумението на околните. Накрая, когато вече окончателно се приготви да тръгва, тя реши да се обади на белокосия човек в Барселона. Звънна от хотела, където куфарите й вече бяха готови за път, и след като телефонът дълго не отговаряше, вече смяташе да затвори, но отсреща изведнъж се обадиха. Някой произнесе няколко думи на испански и тя каза:

— Може ли Алексей Петрович?

— Аз съм — сухо откликна човекът в Барселона. — С кого говоря?

— Нина Шимова — каза Нина. — Помните ли ме?

Известно време той мълча, може би се опитваше да се сети.

— Къде се намирате? — попита той.

— В Берлин — съобщи Нина. — Смятам да се прибера у дома и искам да се сбогувам.

— Не бързайте да се сбогувате — каза той. — Утре ще съм при вас. Имам важно съобщение.

— Как така? — смути се Нина. — А аз вече платих…

— Чудесно — каза той. — Идете в друг хотел и ми звъннете след половин час. Утре по същото време ще си заминете, бъдете сигурна.

Нина направи както й каза той — отиде в друг хотел, обади му се отново и обеща да не излиза от стаята, докато той не се появи на сутринта.

Но той пристигна по-рано. Тя още не си беше легнала, седеше в креслото по халат, гледаше някаква френска програма и се радваше, че разбира поне една дума от пет. На вратата се почука и тя извика на английски да влязат, забравяйки, че вече е заключила за през нощта. После се сети, стана и отиде да отвори. Пред нея стоеше усмихващият се белокос „верблюд“.

— Ето ме и мен — весело заяви той. — Може ли?

— Влизайте — измърмори Нина. — Чаках ви утре сутринта.

Преди да влезе, той се огледа и Нина веднага се стегна. А и веселостта му беше някак си противоестествена.

— Случило ли се е нещо? — попита Нина.

— Случи се, случи се — каза той, влезе в стаята и се настани в креслото, където току-що седеше тя самата. — Аха — отбеляза той, поглеждайки телевизора, — значи започнахте да разбирате езика, а?

— Малко — каза Нина.

— Седнете, седнете — каза гостът й и се усмихна. — Имаме да водим сериозен разговор.

Нина се загърна с халата и седна на дивана.

— Да изключа ли телевизора? — попита тя.

— Нека си работи — махна с ръка гостът от Барселона. — Така дори е по-удобно. Добре ли познавате стопанина си?

— Стопанинът ли? — не разбра Нина. — Собственикът на хотела?

Той изсумтя.

— Не, не на хотела. Имам предвид човека, който ви е изпратил на операцията по прикриване. Добре ли го познавате?

Нина настръхна.

— Общо взето, да… Защо, какво има?

— И как се казва той? — попита белокосият.

— Феликс Захарович Даниленко — отвърна Нина. — Нима не знаехте?

Той кимна.

— Знаех — каза той. — Точно там е въпросът, че само аз знаех. Никой друг. Усещате ли?

— Нищо не усещам — каза Нина.

— Никой друг не знае за връзката ви с Феликс — каза белокосият.

— А какво значение има това?

— Да поговорим за значението — развесели се гостът. — Налага се да ви огорча, мила. Много да ви огорча. Нашият общ приятел Феликс Захарович Даниленко скоропостижно почина.

Нина мигновено се вкамени и почувства някъде дълбоко в закоравялото си сърце остра болка.

— Кога?

— Отдавна — съобщи белокосият. — Почти в деня на заминаването ви. Но е станало известно малко по-късно. Кой би обърнал внимание на смъртта на самотен безработен пенсионер, а?

Стана й ясно потиснатото настроение на Феликс в деня на сбогуването, той се прощаваше с нея завинаги. Тя смяташе, че ще се видят, когато се върне, и той не пожела да спори с нея, но се прощаваше.

— Значи още повече ми е време да се връщам — каза тя. — Ако бях научила по-рано, щях да се прибера веднага. Убили са го.

Той я погледна много внимателно и в усмивката, застинала на устните му, имаше нещо напрегнато.

— Да не би да искате да отмъщавате за него? — попита той.

— Във всеки случай искам да разбера какво е станало — упорито каза тя.

— Миличка — състрадателно каза той. — Сама си помислете, какво представлявате без шефа си? Вие сте просто нищо, празно място, нула. Разбирате ли?

— Какво искате да ми предложите? — попита Нина.

— Сама можете да се сетите — каза той. — Предлагам ви да работите за мен.

Нина не бързаше с отговора. В това предложение имаше резон, но в поведението на госта й липсваше искреност.

— Какво ще трябва да правя?

— А какво правехте за Феликс?

— Работех — каза тя.

— За начало — предложи той — ще ми напишете подробен отчет за всичката извършена от вас работа. За съжаление не знам каква операция е замислял с ваше участие, но това не е беда. Имаме достатъчно неща за вършене, няма да останете без работа.

— Какъв вид работа ми предстои? — осведоми се Нина, чувствайки как в нея се надига привичното работно изтръпване.

Той се подсмихна.

— На каква работа може да разчита жена, в която влагат толкова средства? Недейте да се смущавате, мила, то вашата работа е да бъдете красива жена.

— Струва ми се — възрази Нина, — че не съм достатъчно красива за ролята, която ми предлагате.

— У вас има нещо пикантно — усмихна се той. — Много мъже го харесват. Ако бяхте сексуална кукла щяхме да разговаряме по друг начин.

— Има ли друго? — попита тя.

— Освен това — произнесе той леко смутено — ще ми предадете всичките си кредитни карти. Старецът явно е питаел слабост към вас и е решил да ви направи милионерка. Това не е нужно, още повече че средствата са служебни.

— В касата ли ще ги върнете? — попита тя малко подигравателно.

— Това си е мой проблем — предизвикателно отвърна той. — Ако си мислите, че смятам да се церемоня с вас, заблуждавате се. Ще си изкарвате прехраната с работа и само с работа.

Сега в гласа му дори се усещаше заплаха.

— Трябва ли да се върна у дома? — попита Нина кротко.

— Да — каза той. — Но с влака. Колата ще остане тук, на мен ми е по-необходима.

— Какво трябва да правя у дома?

Той с раздразнение измъкна от джоба си разкъсан плик.

— Ето инструкциите ви, прочетох ги. Предполагам, че и там ви очаква райска обител. Не разчитайте на нея.

— А ако това е хонорар за свършена работа?

Той направо се изсмя от възмущение.

— Коя работа се плаща така? Не си играйте с мен, душичке, това е същата тази операция, нуждата от която вече е отпаднала. Позволявам ви да приемете всичко това, но имайте пред вид — то е моя собственост!

— Ваша? — попита Нина. — Или на организацията?

— Забрави за организацията, малката — остро заяви гостът. — За теб организацията — това съм аз. Ще правиш всичко, което ти кажа. Само посмей да не ми се подчиняваш!

Той все повече се възбуждаше, ставаше груб и агресивен. Нина си помисли, че това е, защото осъзнава, че не е прав.

— И какво ще стане, ако се опитам да не ви се подчинявам?

Той чак се удиви от наглостта на този въпрос.

— Не разбираш ли? Достатъчно е да кажа една дума за това, че прикритието ти го е готвил Феликс, и на секундата ще те премахнат. От тебе няма да остане и следа!

— Да — каза Нина, — но вие самият признахте, че никой, освен вас не го знае.

Той мисли известно време, мръщейки чело.

— Да не би да ме заплашваш, курво плоскодънна? — произнесе той.

Нина измъкна от джоба на халата газовия си пистолет и каза:

— Само не мърдай. Улучвам окото, без да се целя, от двайсет и пет метра.

— Кое око, глупачка такава! — проговори той напористо, но не много уверено. — Спомни си къде се намираш! Остави играчката си и не смей да ми говориш така!

На края на фразата той се хвърли към нея с изпъната ръка, но тя се дръпна и го удари по тила с дръжката на тежкия пистолет. Камилоподобният гост от Барселона рухна на килима.

Останалото беше въпрос на техника.