Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (39)

39.

Откъм Грязнов не идваха никакви сигнали и аз продължавах да се съмнявам в средствата, които бе избрал. Въпреки че делото на Бейби си оставаше главно за мен, за да не скучая на работното си място, Леонид Василиевич Пархоменко все пак ми подхвърли няколко неразкрити дела, извършени в Московска област. Не знам дали по този начин искаше да ме разобличи като непрофесионалист, но когато още след първите разпити разкрих наведнъж двама убийци, той ме поздрави с много кисела физиономия. Там поне всичко беше ясно, никаква политика, само продължителен запой, в хода на който понякога се пускат в ход ножове и други подръчни средства. Нашият Бейби беше герой от друг роман.

В сряда следобед при мен дойде Галина Викторовна, секретарката на Костя Меркулов.

— Александър Борисович, можете ли да ми помогнете да открия Константин Дмитриевич?

— Защо, какво се е случило? — разтревожих се аз.

— Някакъв посетител иска да го види незабавно — смутено каза тя.

— Плашите ме, Галина Викторовна — казах аз. — Нима не можете да се отървете от досадните посетители?

— Той е от Върховния съвет — каза тя малко обидено, — освен това явно е ветеран на труда, те всичките са нервни и агресивни.

— Ветеран на труда от Върховния съвет? — наострих уши. — Случайно да се нарича Леонард Терентиевич Собко?

Тя ме погледна с уважение.

— Точно така — каза тя. — Леонард Терентиевич. Ужасно, нали?

— Елате — казах аз. — Ще се опитам да ви помогна.

Леонард Терентиевич Собко, същият старец, който ни насочи към „Съда на Народната съвест“ още в зората на големите дела, седеше в приемната на заместник-генералния прокурор като някакъв суров и принципен просител.

— Здравейте, Леонард Терентиевич — радостно се приближих към него. — Помните ли ме? Бях при вас заедно с Константин Дмитриевич.

Той известно време си припомняше, дори бих казал, че ме идентифицираше.

— Да, помня ви. Александър… Ъъ?

— Борисович — подсказах му аз. — Търсите Меркулов, нали така?

— Да, но ми казват, че го няма.

— Уви — въздъхнах. — Константин Дмитриевич изпълнява важна държавна задача. Не мога ли да ви помогна с нещо?

Той помисли и кимна.

— Да, можете. Помогнете ми да намеря Константин Дмитриевич.

— Абсолютно ли е наложително? — попитах още веднъж за всеки случай.

— Абсолютно — потвърди той.

Кимнах, наведох се към него и тихо предложих:

— Тогава хайде да отидем в моя кабинет. Ще се опитам да направя нещо.

Той веднага стана и тръгна след мен. Качихме се на нашия етаж и влязохме в кабинета ми, където се намираше Серьожа Семенихин с някакви разпечатки.

— Александър Борисович — обърна се той към мен. — Тук са хората, които са служили в армията с Ратников.

— Те пък за какво са ти? — учудих се аз.

В никакъв случай не поощрявах усърдието им относно търсенето на кандидат-Бейби, но и без това вече бяха прегледали хиляди различни хора. Сляпо вярваха в компютърното следствие и горяха от желание да ми докажат широките му възможности. Засега се получаваше само наситена с цифри статистика, а следствието не вървеше.

— Между другото служил е в батальонното разузнаване — каза Серьожа малко обидено. — Това днес се нарича спецназ.

— Да не би да е поддържал отношения с тях? — попитах.

— Точно това трябва да се провери — каза Серьожа.

Махнах с ръка.

— Проверявай. Направи ли анализа по солнечногорското дело?

Той грейна.

— Готово, Александър Борисович. Престъпникът вече е арестуван, дава показания.

Това ме изненада — без мен младежите бяха разкрили едно от успоредните ни дела, без да стават от компютъра.

— Подробностите после — казах аз и кимнах към Собко. — Имам важна работа. Но съм възхитен!

Той си тръгна и аз предложих на Леонард Терентиевич да седне. Старецът ме наблюдаваше внимателно и имах неприятното чувство, че се намирам в рентгенов кабинет.

Обадих се у Меркулов и заварих дъщеря му Лида.

— Лидочка, мила — казах аз, — спешно и жизнено ми е нужен Костя.

— Саша, нали знаеш, той се замота с работата си — оплака ми се в отговор Лида. — Трети ден стърчи някъде в Урал и всяка вечер се обажда и обещава да се върне в близките дни.

— Урал — повторих аз. — Е, добре. Когато се обади довечера, кажи му, че най-интересното се случва все пак в Москва.

Затворих и въздъхнах тежко.

— Секретна командировка — казах. — Ще се върне в най-близко време.

Собко се усмихна криво и поклати глава.

— Откога пътуванията на заместник-генералния прокурор са обкръжени с такава секретност?

— Той изобщо не е там като заместник-генерален прокурор — възразих аз. — Там е като член на президентската комисия по въвеждане на ред в страната с всички средства.

— Нима? — учуди се Собко. — Значи и той участва в това?

— В кое това? — попитах аз.

— В глупавите провокации срещу „Народна воля“?

Разбира се, всеки нормално мислещ човек би могъл сам да се сети за тази комисия от съобщенията в печата, но на мен кой знае защо ми стана обидно за Костя.

— А какво знаете вие за това? — попитах предизвикателно.

— Знам повече, отколкото се съобщава в пресата — каза Собко. — Забравяте, че работя в аналитичния отдел на Върховния съвет. Не биха могли да измислят нищо по-глупаво и ме е яд, че Константин Дмитриевич се е оказал забъркан в това.

Мен също ме беше яд, но не смятах да си го признавам.

— Кой знае — казах аз, — може би до вас не стига всичко. Във всеки случай тази работа започна от вас, Леонард Терентиевич.

Той сумтя известно време, сдържайки негодуванието си.

— Не затова ви споменах за „Народна воля“.

— В пресата е прието друго наименование за тази организация — забелязах аз. — „Съдът на Народната съвест“.

Той въздъхна.

— Първоначалният проект се казваше „Народна воля“, а появата на този Съд е демагогска измислица на новото поколение.

Направих пауза, за да уважа пределно неговата откровеност.

— Леонард Терентиевич — казах аз. — Нали разбирате, че току-що се признахте за участник в антиправителствен заговор.

Той ме погледна, все още в нерешителност.

— Но вие действително сте доверено лице на Константин Дмитриевич?

— Зависи — казах аз. — Той напълно ми се доверява в избора на напитки, но приготвянето, да кажем, на агнешки ребърца върху жарава не би доверил на никого. Известна ли ви беше тази страна от личния му живот?

— Говоря съвсем сериозно — каза Собко. — Наистина бях деен участник в проекта „Народна воля“, от известно време насам съм отстранен, но не съм дошъл, за да се оплаквам от живота.

— И аз ще бъда сериозен — казах аз. — Занимавам се именно с вашата „Народна воля“ и Костя също, както правилно се досетихте. Преди време си позволихте само леко да намекнете за съществуването на подобна организация, но сега ни е нужен сериозен материал, Леонард Терентиевич.

— Прекалено съм стар да ставам осведомител — каза Собко. — И това начинание започна с благословията на най-висшите лица в държавата. Бедата е, че начело на организацията се оказаха недостойни хора и всичко се преобърна.

— И какво можете да ни разкажете? — попитах аз.

— Не знам дали мога — отвърна той. — При предишния ни разговор ви дадох ключ, но вие не го използвахте. Захванахте се с някакви провокации, от които движението само укрепва.

— Идеята не беше наша — казах аз. — Костя искаше само да обърне внимание на държавните мъже, а те започнаха тези игрички. Какво очаквате от интелектуалци? А какъв ключ сте ни дали тогава?

— Споменах ви името на Синюхин — напомни Собко. — Той беше един вид генерален конструктор на проекта.

— Но той е умрял!

— И вие не си направихте труда да отидете по-нататък! Как умря, защо и кой имаше изгода от смъртта му — на следващия ден след пуча.

— Ако сте ни подтиквали към разследване на смъртта му, то това беше направено много деликатно — казах аз. — А освен това времето вече течеше. Никаква ексхумация вече няма да помогне.

— Именно — каза той. — Не съм си и помислял за ексхумация. Предполагах, че поне ще изучите сферата му на дейност. Имаше работа, значи е имал и сътрудници.

— За разследването, Леонард Терентиевич, е необходимо да има състав на престъпление в действията на заподозрените — казах с въздишка. — Но него го убиха!

— А защо веднага не вдигнахте шум?

Той си пое дъх и посочи с пръст гарафата ми. Налях му чаша вода и той изпи някаква таблетка.

— Сърцето ли? — попитах със съчувствие.

— Няма значение — махна той. — Ако бяхте проявили старание, щяхте да стигнете до най-близкия му помощник, Феликс Захарович Даниленко. Този човек знаеше за „Народна воля“ повече от всеки друг.

Забелязах миналото време в описанието на заслугите на горепосоченото лице и попитах:

— Закъсняхме ли?

— Уви. Дори аз научих съвсем наскоро. Умрял е.

— Кога?

— Това можете да разберете и сами — измърмори Собко. — Но съм сигурен, че са го убили. Можете ли да възбудите дело по мое искане?

— Това трябва да се обсъди с генералния прокурор — внимателно казах аз.

— Убили са го именно защото от група мечтатели и утописти „Народна воля“ се превърна в сборище на кариеристи и негодници. Той беше последният, който им пречеше да променят нещата както искат.

Почесах се по носа и казах:

— Историята ни учи да се отнасяме предпазливо към мечтателите и утопистите.

— Вярвайте ми — каза Собко, — това бяха най-добрите хора от предишната система.

— Но, Леонард Терентиевич! — възкликнах аз. — Терорът е отвратителен независимо в чии ръце!

— Терорът е само средство за пробуждането на народната воля — каза той мечтателно. — Стихията на народната инициатива би могла да се превърне в енергия за създаването на ново общество. Говорете каквото искате, но ние вярвахме в нашия народ. А тези, които дойдоха, вярват вече в други ценности.

— Можете ли да назовете някои имена? — попитах аз.

Той поклати глава.

— Просто не ги знам. Само ви предупреждавам, не ги мислете за банда недоунищожени партийни функционери. Там има всякакви, наистина, но сред останалите може да се окажат и хора от сегашната власт. Имайте го предвид.

— Не ви разбрах — казах аз. — За какво им е да организират заговор срещу самите себе си?

— Защото не става дума за видимите инструменти на властта — разгорещено ми отвърна Собко. — Или и вие сте от тези, които вярват в демокрацията? — Той ме погледна с насмешка.

— Досега ми се струваше, че тази форма на управление ме задоволява — казах аз уклончиво. — Но думите ви ме карат да се замисля.

На практика разбрах едно — старецът ни беше дал нишката към СНС и трябваше спешно да я използваме. Политическите му сентенции вече не ме вълнуваха и си мислех само как деликатно да го изпроводя. Той помоли още веднъж за вода, но не за да пие лекарство, а просто така, след което за моя радост стана.

— Във всеки случай — произнесе той на сбогуване — предайте думите ми на Константин Дмитриевич.

— Ще се опитам и аз да предприема това-онова — обещах аз. — Мога ли да използвам вашата информация, като се позова на името ви?

Той кимна важно.

— Не се страхувам от тях — каза той, — но ако с мен се случи нещастие или епилептичен припадък, това е тяхна работа.

Той си тръгна, а аз незабавно се хвърлих при Пархоменко с предложение за възбуждане на углавно дело и извършването на ексхумация на трупа на Феликс Захарович Даниленко. Основание — искане на гражданина Собко. Превантивно подозрителният към инициативите ми Пархоменко дълго изучаваше подадения от мен рапорт и заключи от този документ, че съм се захванал с дело, което няма нищо общо с Бейби.

— Най-после започнахте да работите истински — измърмори той, имайки предвид и успехите ни в Подмосковието.

Обадих се в криминалната, търсейки Грязнов, и след като научих, че е на някаква операция, казах да му предадат, че ми трябва спешно. После отидох при членовете на още неразформированата си бригада и проведох с тях кратко производствено съвещание, мобилизирайки ги да залегнат с всички сили за установяването на данните по отношение на Феликс Захарович Даниленко. Известно време след това бях зает с друго дело, доведоха ми на разпит един от подмосковните убийци и аз го проведох на образцово-показно равнище, измъквайки от подследствения редица важни признания. Впрочем нямах голяма заслуга за това, защото убиецът съвсем беше омекнал и заради съдействието на следствието бе готов на всичко.

В края на работния ден Сергей откри в архивните документи на КГБ да се споменава Феликс Даниленко. По време на войната изпълнявал задачи на командването в тила на врага, след войната — също. Пишеше, че за изпълнението на държавна задача на територията на чужда страна е бил представен за награда — орденът „Червено знаме“. Още в края на седемдесетте преминал на аналитична работа, работил под ръководството на полковник Синюхин. В края на осемдесетте благополучно се пенсионирал, изобличен от младите реформатори от КГБ в безпринципност и аполитичност. Надали от тази информация можеше да бъде извлечен някакъв криминален подтекст.

Грязнов ми се обади към края на деня, съобщи ми, че е затънал до шия с ликвидирането на владимировската бандитска групировка, но от Мамедов нямаше новини. Разказах му накратко за Даниленко и той обеща да се включи веднага щом се освободи. Ексхумацията на починалия пенсионер не го интересуваше и аз го обвиних в безсърдечие.

— Не се разстройвайте, Александър Борисович — каза ми Семенихин. — Ще извършим ексхумацията съвместно със Семьон Семьонович и медиците от Московското бюро по съдебна медицина. Само че какво ще правим с този труп, дори и да се окаже, че смъртта е насилствена?

— Какво искаш да кажеш? — не разбрах аз. — Ако смъртта е насилствена, ще разследваме делото и ще почнем да закопаваме „Съда на народниците“.

— Точно там е въпросът — възрази Серьожа. — Като се има предвид степента на секретност, този Даниленко е така прикрит, че и с лупа не можеш да го намериш.

— Ще го намерим, Серьожа — казах уверено. — Само лупа да има…