Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (18)

18.

След като сутринта се уговори за среща по шести вариант, към обяд Феликс Захарович вече проклинаше собствения си избор. Небето беше закрито от облаци и преди обяд започна да ръми непрекъснато. На мястото на срещата Феликс Захарович киснеше под чадъра и не се решаваше да седне на мократа пейка. Веднага щом Нина се появи, той я замъкна до най-близкото отворено кафене, където си поръчаха по чашка горещо кафе.

— Ще има ли работа? — запита Нина.

— Защо? — усмихвайки се, отвърна на въпроса с въпрос Феликс Захарович. Харесваше постоянната й готовност за работа. Харесваше всичко у нея.

— Вече оглупявам от бездействието — каза Нина. — Наскоро даже се напих от мъка.

— Сериозно? — намръщи се Феликс.

— Не много — каза Нина. — Какво се очаква при вас на втория етап?

— Това, мила моя, никой не знае — каза Феликс с въздишка. — Въпреки че мнозина биха искали. Разбираш ли, при нас има пълно разделение на труда. Текстовете са у един от нас, ключът у друг, а тълкуването у трети. Смътно се досещам как трябва да тръгне всичко, но аз няма да взимам конкретните решения. Във всеки случай ще има много работа.

— Мислех, че си ме извикал по работа — разочаровано каза Нина.

— Ще има работа — уверено кимна Феликс. — Виж сега… Изплува нещо от онази отдавнашна история.

Тя дори не попита за коя история става дума. За други те не разговаряха.

— Какво е изплувало?

— Накратко, онези типове са искали от мъжа ти да върне някаква дискета. Разбираш ли?

Тя поклати глава.

— Какво е това дискета?

— Нещо като плоча — обясни Феликс. — Част от компютъра. На нея се съхранява информация.

— Коля нищо не разбираше от компютри — каза Нина. — Това е някаква грешка.

— Може да е взел дискетата дори и без да разбира нищо — каза Феликс. — За това не се иска много ум.

— А какво толкова важно може да е било записано на нея?

— Е, това засега никой не знае — каза Феликс. — Мислех, че ще можеш да ни обясниш.

Нина поклати глава.

— Това е недоразумение — каза тя. — Ако в Коля имаше такава плоча, той щеше да ми каже.

— Добре — каза Феликс. — Щом не знаеш, не знаеш. Излезе нещо друго. Онези оперативници са намерили твоя Люсин.

Сърцето на Нина веднага заби ускорено.

— Къде?

— Чакай — пресече я Феликс. — Дай да поговорим спокойно. Вече е ясно, че нито Люсин, нито Райзман, нито Маркарян са имали нищо общо с делото. Щърбавия — да… Може би и Вълкодава. Но основната работа са изпълнили тези двама неизвестни. Може би стига толкова кръв, Нина?

Нина трескаво въздъхна.

— Вече ти обясних — каза тя. — Тези хора един вид са попаднали под колелата на влака. В нищо не ги обвинявам, разбираш ли? Но те трябва да умрат. Когато на хлъзгавия асфалт шофьор сгази дете, той също не е кой знае колко виновен.

— Него никой не го и убива.

— А трябва — каза Нина. — Смъртта си е смърт. Ако искаш, това е древното право на кръвно отмъщение. Моят Коля, моите деца няма да се успокоят, докато не умре и последният от убийците им.

— Никога не съм могъл да го разбера — проговори Феликс.

— Разбирам, че може би самите те не са убивали — съгласи се Нина. — Но са могли, били са длъжни да спрат убийците! А не са направили нищо! И ти искаш да ги оправдаеш?

— Не, не искам — каза Феликс. — Съгласен съм, това е твое право. Но засега няма да ти кажа адреса на Люсин.

— Феликс! — възкликна Нина. — С теб имаме свещен договор! Убивала съм хора, които са още по-малко виновни пред мен!

— Не съм казал, че никога няма да ти го кажа — поправи се Феликс. — Ще научиш всичко, но малко по-късно. Не мога да съм сигурен за самоконтрола ти, а сега едно ново убийство е съвсем ненавреме. Твоят „Макаров“ е прекалено добре познат на оперативниците.

— А какво толкова се замисля сега? — попита Нина. — Защо после може, а сега не?

— Защото започва вторият етап — каза Феликс. — Това събитие е прекалено важно, за да се рискува за дреболии. Дай ми време, и ще си получиш Люсин топъл-топъл.

— Аз имам ли роля в този втори етап? — попита Нина.

— Разбира се — усмихна се Феликс. — Закъде сме без теб?

— Чакам — каза Нина.

Като че ли старецът не беше казал нищо особено, даже не посочи адреса, но срещата веднага промени настроението й и тя вървеше към метрото, усмихвайки се вътрешно. Странно, защото времето не предразполагаше към усмивки.

Феликс изчака определеното според инструкцията време и побърза към южния вход, където беше паркирана колата му. Всички днешни срещи бяха планирани предварително, но нима можеше да бъде предвидено това мокро време, при което дори обичайната средна скорост е рискована. Както и да се стараеше, все пак закъсня за срещата на Востряковското гробище.

На пейката до гроба на Синюхин седеше пълен мъж и държеше огромен чадър. Отстрани човек можеше да си помисли, че той преживява много дълбока скръб, така че дори не забелязва отвратителното време. Всъщност той забелязваше всичко, но не бързаше да показва чувствата си. Това не му беше привично.

— Извинявай, Ваня, измъчих се по пътя — каза Феликс Захарович, протягайки му ръка. — Как си? Нещо не забелязах твоите ангели-хранители.

— Сега ги лишавам от премия всеки път, когато някой клиент ги забележи — каза Ваня. — Как е настроението?

— В унисон с времето — каза Феликс Захарович. — Какво се чува за колегията?

— Засега няма сигнал за свикване — меланхолично каза Ваня. — Всички се радвате, а мен този втори етап ме плаши. Кой знае, ами ако изведнъж и аз се окажа в списъка?

— Трябваше да ми донесеш инструкциите — напомни Феликс Захарович.

— Инструкциите не са много — каза Ваня. — Във връзка с началото на втория етап е набелязана ликвидацията на всички изпълнители. Трябва да се отървеш от твоя Бейби.

Феликс Захарович почувства, че краката му изстиват. Досега не го чувстваше, въпреки че имаше всички основания, а сега изведнъж го почувства.

— Не разбирам защо — объркано произнесе той. — Това са проверени кадри…

— Не разбираш ли? — криво се усмихна Ваня. — А това са идеите на твоя Егор. Вторият етап предполага активизация на стихийността, а вашите изпълнители бяха само послушни роботи. Те нямат място в новата схема.

Феликс Захарович не отговори.

— Накратко, след излизането на Доносника се предвижда многоходова комбинация. Твоят Бейби ще убие Доносника като изменник, а Дюк трябва да очисти Бейби. Сега можеш да кажеш кой е твоят Бейби — усмихна се криво Ваня.

— Това винаги те е интересувало повече, отколкото трябва — сърдито каза Феликс Захарович.

— Много просто, любопитен съм — разсмя се Ваня. — Нали познавам и Доносника, и Дюк. С Дюк даже работихме заедно в Япония. Жалко, добро момче е.

— Какво ще стане с тях?

— Все ще стане нещо — каза Ваня. — Та откъде се появи твоят Бейби, дядка? Заинтригува всички с твоите тайни.

Феликс Захарович въздъхна тежко и произнесе:

— Не съм съгласен!

Ваня се обърна към него без интерес и отегчено попита:

— С какво не си съгласен?

— С ликвидацията. Не вярвам, че това е планирано от Егор. Подозирам, че тълкувателите започват своя собствена игра.

Ваня мълчаливо му подаде чадъра и Феликс Захарович го пое за дръжката. Ваня измъкна пакет цигари, пъхна една в устата си и я запали.

— Значи не си съгласен, а?

— Да. Настоявам да се провери този пункт.

— А какво толкова те вълнува в това решение?

— Отношението към хората — развълнувано каза Феликс Захарович. — Ако започнем да убиваме своите, кой ще ни повярва?

Ваня се усмихна широко, но далеч не и искрено.

— А кой ме плашеше наскоро с всеобщи междуособици в края на втория етап, а? Нима разправата с изпълнителя няма да позволи това да бъде избягнато?

Феликс Захарович поклати глава и нищо не отговори.

— Именно — каза Ваня. — Когато на мен ми е зле, планът е такъв, нали? А когато на теб ти е зле, това е въпреки плана?

— Кога ти е било зле на тебе? — навъсено попита Феликс Захарович.

Ваня изстреля цигарата си и каза:

— Винаги ми е зле, старче. Вече ми се повръща от всичките ви планове и операции. Чувствам, че не всички ще доживеем до третия етап.

— Това е невъзможно — каза Феликс Захарович. — Стихията си е стихия, но процесът трябва да бъде стимулиран, пришпорван и контролиран.

— Да, но не от нас. Ние сме белязаните, ние сме „червената капела“, от нас се отвръща целият цивилизован свят! В това дело ние сме само фитили, ще изгорим и ще изтлеем. Други ще взривяват света.

— Да — въздъхна Феликс Захарович. — Представям си колко ти е тежко с тези мисли. Само да не ти щукне да дигаш гири, Ваня.

— Иначе какво ще стане? — мрачно попита той.

— Ще те хванат — просто отговори Феликс Захарович. — Ти знаеш по-добре от мен как става.

— А ти? — попита Ваня. — Ще вървиш до края, така ли?

Феликс Захарович се усмихна печално, когато погледът му попадна върху надгробния паметник до тях.

— Краят ми не е чак толкова далече — каза той. — Значи няма да вървя чак толкова.

Ваня направи гримаса и измърмори:

— Поколение от камикадзе… Ще ми дадеш ли ключа или не?

— Ще го предоставя на колегията на Съда — каза Феликс Захарович. — Бих искал да се убедя, че правилно изпълняваме плана на Егор.

— Това се нарича демарш — каза Ваня.

— Ти знаеш по-добре — сви рамене Феликс.

— Но ще те подкрепя — обеща Ваня. — Не знам защо дигаш пара, но ми се иска да видя предела на тяхната съпротивляемост.

— Благодаря — кимна Феликс Захарович.

Те се сбогуваха и Феликс Захарович си тръгна пръв. Той вървеше и не забелязваше нито дъжда, нито локвите в краката си, нито учудването на хората, които го гледаха. Белите му коси бяха мокри, в яката на шлифера му се стичаше вода и затова никой не забелязваше, че по каменното му лице текат сълзи. Всичко беше приписано на дъжда.

Впрочем, когато се прибра вкъщи, той си напари краката, пи аспирин и дори удари една чашка водка. Сега имаше за какво да живее и не трябваше да бърза да се оттегля, даже и да се рушаха основите.

Той отново търсеше номера на телефона по компютърния код и когато телефонният секретар привично се обади: „Говори диспечерът. Ако имате съобщение, кажете го след сигнала“ — Феликс Захарович произнесе:

— Говори Франта. Спешно се нуждая от личен контакт.

И затвори с трепереща ръка.

Денят продължаваше обичайния си ход. Лек обяд, вестниците, следобедна почивка. Той дори дремна на дивана в кабинета, като се зави с покривката. След три мина домашната помощничка, приготви обяд от полуфабрикати, взе бельото за пране и се поинтересува относно надбавка към заплатата. Феликс Захарович, макар че прямотата й му направи неприятно впечатление, обеща да направи нещо.

— Сам разбирате — каза домашната помощничка, — човек не може да догони цените.

Да се ликвидира Бейби? На кого можеше да му дойде това в главата? Най-добрият му агент, изпълнителят на най-сложните и рисковани акции… Не, не това бяха аргументите. И най-добрите агенти си имаха свой срок на живот и работата не беше в качеството. Работата е там, че той се сближи с нея, смяташе я почти за дъщеря и самата мисъл за отстраняването на Нина му се струваше нелепа. Той, който винаги беше разбирал важността на дисциплината, винаги изпълняваше заповедите безпрекословно, днес въстана срещу безсмислената заповед и затова чувстваше, че е преминал някаква невидима граница. Днешният му демарш вече е внесен в личното му дело и каквото и да предприеме сега, върху него ще лежи клеймото на неподчиняващ се. Трябва да свикне с това. Сега достъпът му до секретната информация ще бъде значително ограничен, ще се прости с мястото си в колегията на Съда, а и всичко останало ще бъде силно орязано. Но какво значение можеше да има това в сравнение с живота на Нина?

Очакваният от него човек дойде чак вечерта, когато на улицата се беше стъмнило. Отношенията им бяха такива, че той сам отвори вратата със собствен ключ. Този ключ можеше да бъде използван един път в живота или, напротив, изобщо да не бъде използван, но той винаги беше на разположение на хората, от които сега Феликс Захарович очакваше помощ.

— Здравейте — каза влезлият, усмихвайки се приветливо. — Изглеждате чудесно, Феликс Захарович. Не ме ли помните? Заедно летувахме в Кипър.

— Леонид Андреевич? — внимателно запита Феликс Захарович.

— Именно — доволно се усмихна гостът. — Славно се повеселихме тогава, нали?

— Значи и вие сте вътре? — попита Феликс Захарович.

— Беше ми много приятно да науча, че работим заедно — каза Леонид Андреевич. — Ще позволите ли да седна?

— Да, разбира се — сепна се Феликс Захарович.

Той не можеше да прикрие напълно объркването си. Когато преди две години се оказа в Кипър, най-малко от всичко се беше веселил. Там имаше закрит семинар по плана „Народна воля“ и сегашният му гост не беше член на семинара.

— Можете да не се съмнявате — усмихна се гостът, забелязвайки неговата нерешителност, — имам за вас писмо от Главния. Къде ли е то? — Той търсеше писмото из джобовете на сакото си и най-после го намери. — А, ето го!

Феликс Захарович взе писмото и бегло го прочете. Обикновено писмо от стар приятел и никой никога не би могъл да извлече от него тази информация, която Феликс Захарович видя веднага. Писмото ясно говореше, че на новия гост не трябва да се има доверие, че Главният е в беда и трябва да се предприеме всичко възможно, за да бъде измъкнат от нея. Имаше и допълнителна информация.

— Моля да ме извините — каза Феликс Захарович и отиде до компютъра. Той като че ли успя да скрие смущението си, може би защото още отначало не прие този човек.

Няколко натискания на клавишите и той разбра всичко. Ония са се добрали до Главния и сега се опитват да вземат нещата в свои ръце.

— Та какво спешно нещо искахте да съобщите? — попита Леонид Андреевич, вежливо усмихнат.

— Днес ми предложиха да разработя операция с цел отстраняването на агентите от първия етап — каза Феликс Захарович, смачка писмото на Главния и го сложи в пепелника. — Стори ми се, че в това има известен произвол. Тези хора са заслужили да бъдат оставени на мира.

Леонид Андреевич печално кимна.

— Да, вече знам. Уви, скъпи Феликс Захарович, това е неизбежен обрат. Нали разбирате, сега, на втория етап, тези хора трябва да станат легенда. А легендите не се нуждаят от жив оригинал.

— Според мен такова отношение към хората покварява административните структури — каза Феликс Захарович. — Бих искал да се срещна с Главния. Имам какво да кажа.

Леонид Андреевич кимна съгласно.

— Добре, ще ви запиша приемен час. Но представяте ли си всички сложности?

— Безусловно — кина Феликс Захарович. — Бих искал изпълнението на указанието относно изпълнителите да бъде отложено до беседата ни с Главния.

— Не мога да обещая това — отвърна гостът. — Не е в моята компетенция. Ще се постарая, но във всеки случай сте длъжен да изпълните заповедта в момента, в който дойде. Съзнавате ли това?

— Да — каза Феликс Захарович. — Съзнавам.