Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Кровная месть, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Кръвно отмъщение

Преводач: Георги Марков

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София

Художник: Николай Стефанов

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3349

История

  1. — Добавяне

47.

Андрей Тверитин бе арестуван в стаята на хотела, където беше отседнал след пристигането си във Воронеж от Баку по настоятелно искане на наркотърговците. Тази акция още отначало си беше чист провал за куриера, защото хората от Баку нямаха клиенти във Воронеж, а и той изобщо не носеше наркотици, а прах за зъби в пластмасови пликчета. Онези тъпанари се бяха стиснали за организирането на нещата и ако същият този Тверитин беше по-предпазлив човек, всичко щеше да се провали още в самото начало.

Затова пък арестът беше организиран от Грязнов просто класически. Отначало пратиха при Тверитин хотелската проститутка Клава, а когато се качи при него, тя „забрави“ да заключи вратата. Оперативните работници влязоха, когато Тверитин вече лежеше под чаршафа както го е майка родила и нетърпеливо подвикваше на туткащата се Клава. Освен праха за зъби намериха у него пистолет, валута и истински наркотик за лична употреба. Документите му бяха на името на гражданин на Руската федерация, което придаваше на задържането известно законно основание.

— Е, гражданино Некрасов — започна Грязнов разпита във Воронеж, — какво ще кажете относно намерените у вас наркотици?

По това време той вече знаеше, че няма наркотици, но се надяваше самият Тверитин да не го знае.

— Стига си ме тормозил, началник — каза Тверитин. — Гледай си делото, пък за останалото ще се погрижи адвокатът ми.

— А кой е вашият адвокат? — попита Грязнов с интерес.

— Бе и аз не знам — безгрижно махна с ръка Тверитин. — Ще намерят някого.

— Искате да кажете, че имате солидни покровители? — попита Грязнов.

— Не са слаби, бъди сигурен — каза Тверитин. — Дай да ти подпиша протокола и да приключваме.

Той се държеше, Грязнов го забеляза, но пък нали все още не знаеше причините за задържането. Влезе експерт-криминалистът и започна да взима отпечатъци от пръстите на Тверитин.

— Това пък защо? — учуди се той.

— Такъв е редът — миролюбиво му обясни Грязнов. — Ами ако изведнъж се окаже, че не си никакъв Некрасов, а отдавна издирван рецидивист. Трябва да се провери.

Той забеляза как Тверитин пребледня за момент, но веднага се овладя и безропотно изпълни всичко необходимо. Разбира се, той беше сигурен, че отпечатъците му са в архива на КГБ и не може да ги има във воронежката милиция.

Криминалистът си свърши работата и си отиде и Грязнов въздъхна тежко.

— Добре — каза той. — Да минем на въпроса, гражданино Некрасов. Документите ви са подправени и това ни кара да се заинтересуваме кой сте всъщност.

— Ами проверете ми пръстчетата — подигравателно каза Тверитин, — те и ще ви отговорят. Или съм издирван рецидивист, или не. Ако не, бъдете така добър да ме оставите на мира.

— Да допуснем, че вече сме ги проверили — каза Грязнов. — И открихме нещо удивително. Че не си никакъв Некрасов, ами един съвсем истински Тверитин Андрей Генадиевич.

Той целият побеля и каза само:

— Искам адвокат.

— Оперативен сътрудник на Краснодарското краево управление на КГБ — добави Грязнов, — уволнен за извършването на редица престъпления, едно от които така и е останало неразкрито.

Тверитин мълчеше и сумтеше.

— Имам предвид убийството на капитан Ратников и членовете на семейството му — завърши Грязнов.

— С-с-скапани копелета! — изсъска Тверитин с ненавист. — Предадоха ме като добитък на заколение!

— Започваш да разбираш — одобри Грязнов. — Това е добър знак. Сега ние с теб, Андрюша, ще заминем за Москва и там ще си продължим разговора, става ли?

— Нямам какво да кажа — произнесе Тверитин убито. — Слушай, началник, колко искаш? — попита той изведнъж. — Петдесет бона искаш ли? Не си губи времето, нищо няма да стане, ще бъда гаден…

— Ако няма да стане, защо кихаш? — учуди се Грязнов.

— Абе това не е углавно дело — каза Тверитин с досада. — Знам аз кой може наново да я разрови оная работа, това е компромат, разбираш ли? Прикрива ни голям човек и сега копаят под него. Тука няма да има лаври, кълна се в майка си!

Той произнесе последното с почти азербайджански акцент.

— Полека — каза Грязнов. — Трябва да изчакаме да видим приятелят ти какво ще каже. Може и той да пусне петдесет бона, това е вече сума.

— Жорик не е смотаняк като мене — възрази Тверитин. — Него тука с милион не можете да го примамите, той ги усеща засадите.

— Ще видим — мъдро каза Грязнов.

Още на следващия ден Андрей Тверитин беше на разпит при мен в генералната прокуратура и присъстващият Слава беше грейнал. Тверитин беше нисък на ръст, невзрачен, с ниско чело и никога не бих си помислил, че може да бъде лейтенант от КГБ. По-скоро приличаше на джебчия.

— Не, момчета — казваше той твърдо, — тука не играя. Това е политическа разправия и нямам желание да ми се случи нещо в килията. Затворете ме за каквото искате, но няма да дам показания.

— За кого намекваш през цялото време? — наостри уши Грязнов.

— Нищо не намеквам — каза Тверитин. — Просто си дрънкам. Ще ме затворите ли?

— Непременно — казах аз. — Само че, Тверитин, отначало ни разкажете за убийството на Ратников, кой ви е насъскал и какво е искал. Тук няма никаква политика, можете да ми вярвате.

— Нищо такова не знам — възрази Тверитин. — А и делото отдавна е прекратено, защото се оказа, че убиецът е Щърбавия.

— Ще го възобновим и ще проведем повторно разследване. — Опитвах се да говоря уверено. — Ще призовем свидетелите, които са били с вас тогава. Мислите ли, че лесно ще се отървете?

Той бавно въздъхна и поклати глава.

— Момчета — каза той. — Нали и аз се падам един вид юрист. Защо ме баламосвате? Ако делото е прекратено отдавна, защо да започва повторно разследване? Кажете просто, че трябва да се прецака някой голям началник, и ще ви повярвам.

— Добре — кимнах аз. — Трябва да се прецака някой голям началник. Сега ще говориш ли?

— Сега още по-малко — отряза Тверитин. — Достатъчно е тоя началник да каже една дума, и съм свършен.

Пратихме го в затвора, а ние останахме да обсъдим ситуацията в тесен кръг съмишленици. Тази вечер съмишлениците се оказахме особено много, понеже освен помощниците ми, Грязнов и Дроздов при нас се отби и Семьон Семьонович Мойсеев, който също имаше представа от нашите работи.

— Сега задачата е следната — да информираме Бейби за появата на Тверитин — казах аз. — Това първо. Второ — да създадем на Бейби възможност за покушение над Тверитин.

— Сашенка, страх ме е да те слушам — заяви Мойсеев. — Какъвто и негодник да е този Тверитин, безнравствено е да го излагате на куршумите.

— Да го излагаме си е съвсем нравствено — каза Грязнов. — Но как да се доберем до Бейби?

— От момента на убийството на Лихоносов минаха вече два месеца — напомни Дроздов. — Може да е заминал нанякъде.

— Не разбирам какво всъщност очаквате от този Бейби — заяви Семьон Семьонович решително. — Той е вече четен вестник, самият „Народен съд“ го отхвърли. С какво може да ви помогне?

— Това е свръхдалечен прицел, Семьон Семьонович — казах аз мъгляво.

— Трябва да се пусне слух из прокуратурата за задържането на Тверитин — каза Лариса.

— Ами ако стигне до Пархоменко? — изплаших се аз.

— Това е наркомафията! — каза Дроздов. — Актуална работа, слава и почести!

— Не е моят профил — напомних със съжаление.

— Все си мисля — каза Грязнов, — за кой голям началник намеква?

— Момчета — погледнах аз към помощниците си, — проверете кой е бил началник тогава в Краснодар и кой продължава да е из върховете и сега.

Серьожа кимна, а Лара произнесе уверено:

— Дадено, Александър Борисович.

Върнах се късно, когато вече не беше удобно да се обаждам на съседите на вилата, затова се изкъпах и реших да си легна. Но в един през нощта телефонът иззвъня и вдигнах слушалката.

— Александър Борисович — чух далечен глас. — Майор Демьонок от Краснодар ви безпокои. Помните ли ме?

— Разбира се, Артьом Иванович — измърморих аз. — Какво ново?

— Ами нищо — отвърна той. — Караме я криво-ляво.

„Тогава за какво ми звъниш посред нощ?“, искаше ми се да попитам, но казах:

— Радвам се за вас. Вие сигурно всяка неделя ходите да се къпете на морето?

— Да, случва се — промърмори Демьонок. — Но ето защо ви безпокоя, Александър Борисович. Помните ли делото на капитан Ратников?

Оставаше да съм го забравил!

— Да, разбира се, защо?

— Работата е там, че жената на капитан Ратников, Нина, сега е в Москва. Имате ли нещо против да й дам вашия телефон?

Не можах веднага да си спомня каква роля имаше в тази история Нина Ратникова.

— Почакайте — сетих се най-после аз. — Но нали тя е луда!

— Не съвсем. — Демьонок се смути. — Струва ми се, че е съвсем наред. Научи от мен, че продължавате разследването, и много се заинтересува.

— Добре — казах аз. — Нека да ми се обади.

Разменихме още няколко дежурни фрази и той затвори, а аз веднага заспах.

А рано сутринта отново ме събуди телефонът и спокойният глас на Костя Меркулов произнесе:

— Саша, ако това не представлява трудност за теб, ела към седем часа на нашата бензиностанция.

— Добре — веднага започнах да се обличам.

Много ми се спеше, но една среща с Костя, особено при такава конспиративна обстановка, беше изключително ободряващо явление, така че още докато палех колата, бях бодър и свеж, готов за най-резките поврати на съдбата.

Въпреки ранния сутрешен час на бензиностанцията имаше опашка, защото се очакваше ново поскъпване на бензина и хората бързаха да се запасят. Аз също се наредих, извадих залежалото се в жабката криминале и започнах да го препрочитам за десети път, чудейки се на глупостта на следователите. Костя се появи в седем и десет, почука на стъклото и аз му отворих.

— Приятно време, а? — казах аз и му стиснах ръката.

— Да — каза той. — Чудно. Извинявай, че закъснях.

— Някоя престрелка ли те забави? — попитах. — Какво има, Костя, що за конспирация? Пак ли сме в ръцете на Мюлер?

Костя изсумтя и поклати глава.

— Знаеш ли какво научих наскоро? Оказва се, че дейността на нашата президентска комисия е отделен пункт от плана на „Народна воля“. Как ти харесва това?

Помълчах, докато съобразявах.

— Е — попитах накрая, — и отдавна ли работите за „Народна съвест“, Константин Дмитриевич?

— Разбираш ли, това е абсолютна провокация — заговори той възмутено. — А ние се хващаме на всичко като слепи котенца. Вече престанах да разбирам с кого се борим и защо.

— Писмата с предложенията — сетих се аз — ваша работа ли са?

— Какви писма? — не разбра той.

Измъкнах от предния си джоб писмото от СНС и му го подадох. Той го прочете, усмихна се криво и поклати глава.

— Нашите орли — каза той. — Както разбираш, нямам нищо общо с това.

— Извика ме, за да ми поплачеш на рамото ли?

— Извиках те, за да те запозная със състоянието на нещата. Тази „Народна воля“ се оказа далеч не това, което си мислехме. Това е проект за управляване на общественото съзнание, няма съмнение, но направлението му съвсем не е реваншистко. В началните си фази този проект е бил разработван в най-добрите западни изследователски центрове.

— Значи да прекратим следствието по всички дела? — попитах аз.

— В ръководството на проекта се сменя вече трето поколение — вдъхновено продължаваше Костя. — А всичко е започнало още по идея на другаря Андропов. Знаеш ли кой е основният проблем, пред който е изправено човечеството?

— Да не полудее — предположих аз.

— Разумните потребности — каза Костя. — Необходимо ни е общество с разумни потребности. Иначе планетата няма да изкара и сто години.

— Ако искаш да знаеш — казах аз, — моите потребности са крайно разумни.

— Прекрасно — каза той. — Ти минаваш теста. С две думи, присаждат ни разумни потребности, разбираш ли?

— И затова убиват вредните елементи, които живеят неразумно — загрях аз.

— Вероятно — въздъхна той. — С две думи, нали разбра, „Народна съвест“ започва да се легализира.

— Откъде знаеш всичко това? — попитах. — Да не би наистина да сте започнали преговори?

— Не — каза Костя, — но се появи свестен консултант, полковникът от КГБ Александър Александрович Рогозин. Работил е със Синюхин, познавал е Даниленко. Той е от първото поколение на „Народна съвест“, обезпечавал е именно международното й звучене. Ако му вярва човек, вече не е „Народна съвест“, а международна.

— Защо тогава са били убити и Синюхин, и Даниленко, и Собко?

— Смяна на поколенията — каза Костя.

Аз си поех дъх.

— Добре — казах, — ами аз какво да правя? Започнахме широка кампания срещу Бейби, за да стигнем чрез него до „Народния съд“, а сега? Вече сте се споразумели с тях, нали?

— С никого не съм се споразумявал — измърмори Костя. — Извиках те, за да ти обясня, че дейността на нашата комисия се контролира от същата тази „Народна съвест“. Аз от своя страна като служител на ръководен пост в Генералната прокуратура намирам в дейността им маса противозаконни действия и не мога да игнорирам това обстоятелство. Така че те призовавам да продължиш работата си при крайно сложни условия. Запомни, следят те отблизо. Знаеш ли защо?

— Защо?

— Трябва им Бейби.

Аз учудено се обърнах към него.

— Бейби? Нашият Бейби? Нима не го смятат за убит?

— А нима вие самите не доказахте, че Люсин и Лихоносов са убити именно от Бейби? Да не мислите, че не са наясно? Сега чакат резултатите от вашата хайка с по-голямо нетърпение от вас самите.

— За какво им е Бейби?

— Помисли сам, Саша — каза Костя. — Феликс Даниленко се самоубива, бившият му заместник и приятел Лихоносов е убит от ръката на Бейби. Компютърът на Даниленко е откраднат направо от лабораторията в Генералната прокуратура — това нищо ли не ти говори?

Кимнах замислено.

— Значи Бейби е бил човек на Даниленко?

— Именно.

— И у него може да се намира ключът за компютърната програма?

— Правилно — похвали ме Костя. — Ето защо им е необходим Бейби.

Въздъхнах тежко.

— Гледай ти как всичко се преплита върху Бейби — казах аз. — А той, горкият, може и да не знае колко е нужен на всички.

— Сега въпросът е кой ще се добере пръв до него — каза Костя. — И в този случай ние трябва да сме първите, Саша. Разбираш ли?

Свих рамене и казах:

— Щом трябва.

Закарах го до спирката на автобуса и се сбогувахме, като се разбрахме да не държим връзка пряко, а чрез роднините си. Костя изглеждаше много уморен, въпреки че накрая ми се усмихна и прати много поздрави на всички познати. Направих обратен завой на шосето и тръгнах към прокуратурата.

 

 

Денят започна със съвещание при Пархоменко, на което той половин час говори за състоянието на правоохранителната дейност в Красноярски край, където наскоро беше ходил в командировка за три дни. Според него обстановката там била трагична, но на предложението да им отидем на помощ се отзова само Лаврик Гехт, който току-що се беше върнал от Урал. Пархоменко му предложи да събере група и да заминава, още повече че Лаврик прекрасно познаваше ситуацията в този край, беше ходил нееднократно и имаше много смели идеи по този въпрос.

— Хайде с нас, Саша — предложи ми той. — Такива места ще ти покажа там, че ще ахнеш.

— Някой друг път — обещах аз.

Успях да разкажа на момчетата за разговора с Меркулов и дори пресметнахме възможните варианти на развитие на нещата, а в десет ми докараха Тверитин и около час разговаряхме с него на най-различни теми, освен тази, която ми трябваше. Когато станеше дума за капитан Ратников, Тверитин млъкваше, отпускаше глава и започваше да сумти.

— Защо и децата? — питах аз, опитвайки се да го подбера от тази страна. — Какво са могли да знаят децата?

Той мълчеше и сумтеше.

С две думи, освен кратък, но съдържателен разказ за арменско-азербайджанската война не можах да измъкна нищо от него. Изпратих го обратно в затвора и се качих в кабинета си.

— Ето го — каза Лаврик в слушалката на телефона и ме повика: — Саша, за теб е.

Взех слушалката и чух женски глас:

— Александър Борисович? Добър ден. Обажда се Нина Ратникова, жената на капитан Ратников. Демьонок обади ли ви се?

— Аха, обади се — сетих се аз. — Добър ден, Нина. С какво мога да ви помогна?

— Казаха ми, че делото за смъртта на мъжа ми не е закрито. Бихте ли ми разказали какво става?

— Минете — казах аз. — Ще поговорим.

Лаврик ми намигна и се разтопи в усмивка. Смяташе ме за покорител на женските сърца и тайно ми завиждаше.

— Кога бих могла да дойда? — попита вдовицата.

Нямах голямо желание да разговарям с нея, но като се сетих какво й се е наложило да преживее, не можех да не изпитвам към нея състрадание.

— Ами още сега, ако искате — предложих аз. — Ще ви напиша пропуск.

— Само че напишете го на името Шимова — помоли виновно вдовицата. — Сега имам друга фамилия.