Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (33)

33.

За да изкупи чиновническите си маниери, Костя Меркулов пристигна в неделя на вилата, което дори и за мен беше напълно неочаквано. Този ден на гости ни беше Елвира, дъщерята на бившия ми пастрок Павел Петрович, която поддържаше близки приятелски отношения с майка ми, и двете изчезнаха от компанията ни, оживено и конспиративно обсъждайки поредното душевно потресение на вече немладата девойка.

Ирина много се зарадва на появата на Костя, а и аз бях поласкан, че при мен е дошъл, може да се каже, член на правителството.

— Защо не доведе твоите? — попитах го аз.

— Ами — смути се той — може да се каже, че това е делова визита.

Докато приготвяха масата, Костя разговаряше с Ирина, предаваше й поздрави и многобройни пожелания и се интересуваше от здравето й. Тъй като тази тема понастоящем беше основната за Ирина, получи се съдържателен разговор. Докато слагах масата, аз непрекъснато преминавах от преживяванията на бременната ми жена към терзанията на душевно сломената Елвира.

Най-после седнахме. Елвира, която беше чувала доста за Меркулов, се радваше на появата му. Темата за терористите моментално възникна и не угасна чак до чая. После двамата с Костя оставихме жените, качихме се на втория етаж и излязохме на огромния балкон. Едно време Павел Петрович беше построил вилата на името на майка ми и именно на него дължахме този разкош.

Денят беше слънчев, само лекият ветрец разхлаждаше. Седнахме в плетените кресла, изнесени за пръв път от зимата, и известно време блажено мижахме на слънцето. Аз пушех, но Костя намери сили да се въздържи. Явно специалните му цигари започваха да дават резултат.

— Дойдох — започна той, — защото сега няма да се появявам често в прокуратурата.

— Какво? — настръхнах аз. — Местят ли те от нас?

— Временно — каза Костя. — Сам си го докарах. С две думи, организирана е президентска комисия за противодействие на пропагандата на „Съда на Народната съвест“. Точно за това говорехме в четвъртък.

— С президента? — възхитих се аз.

— Не, но с най-близките му помощници. Екипът, който изработва всичките му решения. Много сериозни хора, нищо че са млади.

— Значи те те подкрепиха?

Той въздъхна.

— Не съвсем.

— Какво значи не съвсем?

— Съгласни са с мен, че става дума за промиване на мозъци, че някой се опитва да пусне лавина срещу нас, но смятат този проблем само за един от многото. Даже си помислих, че знаят по въпроса повече от мен.

— Интересен вариант — кимнах аз.

Той ме изгледа с ирония, отхвърляйки по този начин подозренията ми.

— Имам предвид, че те също следят ситуацията и правят изводи.

— А пък аз имам предвид — казах, — че нивото на организация е много високо. По-рано това можеше да бъде само комитетът. А сега…

Многозначително замълчах.

— Престани — промърмори Меркулов. — Ти си човек от отминала епоха, Саша. Не можеш да се отървеш от подозрителността си по отношение на правителствените кръгове. Трудно ти е да разбереш, че на власт са други хора.

— Защо, чудесно разбирам. Говорят свързано, научили са се да се усмихват лъчезарно и може би дори са изпълнени с най-светли идеали. Но властта си е власт, Костя. Тя е като радиацията. Ходиш си, радваш се на живота, а тя се натрупва. И докато разбереш, вече си инвалид.

— Много си мрачен днес, Турецки — въздъхна Меркулов.

Той винаги реагираше така или по подобен начин на всичките ми сентенции относно властта и номенклатурата. Тъй като той самият беше част от тази власт, от тази нова номенклатура, сигурно и не можеше да постъпва другояче. Изведнъж си помислих, че тази конспиративна комисия може да стане за Костя стъпало към поста на генерален прокурор.

— И какво казаха все пак?

Меркулов сви рамене.

— Отначало дълго ме проверяваха. Интересуваха се от политическите ми симпатии и връзки. Това беше тъмен момент в разговора ни.

— Как се свърза с тях?

— Написах писмо направо до президента с мои размисли относно „Съда на Народната съвест“. Така или иначе съм свързан с хора, близки до апарата на президента, както ти е известно.

— Според мен вие сте се срещали и лично — напомних му аз.

— Това вече отдавна е забравено — въздъхна Меркулов. — Друга епоха. Та значи изложих им мислите си за това, че става дума за социална провокация, че се чувства наличието на опитна организация, че те необратимо настъпват, защото не правим нищо в това отношение. Предложих редица мероприятия, които обмислях в последно време. Стига фантазии, нека да разсъждаваме реално. Нали не става дума за народни закрилници, това е само поредната проява на борбата за власт. Значи трябва да бъдат разобличавани като авантюристи и мошеници.

— Добра идея — съгласих се аз. — Само че дори аз мога да я оспоря. Гранатата на Дюк компенсира всичките ти разобличения. Той никого не е лъгал, а излезе на бой и загина славно. Разбира се, когато се ориентираме в цялата сцена, ще разберем, че и тази сцена е била предварително подготвена, но сега е невъзможно да го заявим.

Той кимна замислено.

— Точно там е работата. Нужни са дела, а не думи. Трябва да се внедряваме.

— Умно си го измислил — казах с ирония. — Грязнов вече има готови десетина души за внедряване. Ако имаше поне един канал!

— С две думи, те разсъждаваха по подобен начин — кимна Меркулов. — Демек, вие сте прокурорът, картите са у вас. Воювайте.

— Правилно са разсъждавали.

— Изобщо не е правилно! — възкликна с досада Меркулов. — За тази война е необходима не само прокуратурата, необходими са хора, вестници, средства… Защото скоро ще започнат акции, породени вече не от плана на организацията, а от стихийния порив на отделни хора. У нас се натрупва огромна маса безработни, които трябва самота бъдат насочени.

— А най-страшното е, че и аз, и ти ги разбираме прекрасно. Това зло далеч не е породено от „Съда на Народната съвест“, Костя.

Той ме погледна дълго и внимателно.

— Отдавна ли си се променил така? — попита той.

— Не съм се променил аз — казах с горчивина. — Ти си се променил. Та какво още ти казаха светилниците на новата политика?

Той мълча известно време.

— Дойде Анохин — каза той. — Един от най-близките съратници на президента, помощник по сигурността. Точно той промени ситуацията. Президентът също е обезпокоен от покълващия тероризъм и очаква от нашето съвещание реални предложения. Тогава се реши да бъде създадена закрита комисия за противодействие на разлагащата идеология. Средствата за комисията ще дойдат от президентския фонд. Отчет само пред президента.

— Добре де, с какво ще се занимавате там? — попитах с недоумение. — Ще контролирате работата на органите на реда ли?

— Не, става дума за контрапропаганда — отвърна Меркулов. — Създаването на обществено мнение, обратно на идеите на Народната съвест.

— Това ли ти е работата? — попитах аз със съжаление.

— Какво да направя, като никой друг не иска да се занимава с това.

— И ясно чувстваш нуждата от такава работа?

— Да! — възкликна той. — Чувствам я ясно. Саша, ти също си изпаднал под тяхното вредно влияние! Ти чудовищно идеализираш тези бездушни убийци, тайно им се възхищаваш. Опомни се! Шепа мухлясали партократи се опитват да провокират отново класова ненавист! Това ли искаш?

Запалих още една цигара.

— Но това е такава профанация — казах аз. — Сега ще се мяркаш из президиумите на обществените събрания, където едни и същи хора ще говорят едни и същи неща за опасността от събуждането на стихията.

— Събрания не се предвиждат — с достойнство отвърна той.

— А какво се предвижда?

— Проблемни статии, телевизионни предавания, използване на елементи от народната пропаганда… Имам предвид вицове, слухове. Предвиждат се дори насрещни акции.

— Накратко, широка операция в духа на славната памет на КГБ — възхитих се аз.

Меркулов въздъхна сдържано и кимна.

— Да.

Той самият също не смяташе този път за идеален, но не виждаше друг. Чак ми стана жал за него в този момент, но не се стърпях и попитах:

— А от какъв род ще са насрещните акции? Верига убийства на бивши членове на Политбюро?

Той се усмихна, това беше признак на здраве.

— Не, предвиждат се някакви провокации — започна да разказва той без голямо желание. — Например едно неудачно покушение и моментален арест на терориста веднага смъква от него ореола на неуязвимост. Все пак не всички са като твоя Бейби. Откриването на склад с оръжие говори за това, че организацията явно не е стихийна; прехванати сметки с големи суми и други такива. Освен това искат да организират показни съдебни процеси срещу членовете на „Съда на Народната съвест“, където няма да има убийства, а обществени присъди, гневни речи и изгаряне на чучелата на престъпната мафия на площадите пред ресторантите.

Потресено мълчах и той попита разтревожено:

— Не ти ли харесва?

— А на тебе?

Той сви рамене.

— Това е работа, Саша. Естествено, надявах се на по-голяма откритост, гласност, искреност, ако искаш. Но политиката се прави с други средства. И въобще те най-много са разтревожени от нарастването на конфликта между президента и Върховния съвет. Някои дори смятат, че този конфликт ще измести на заден план „Съда на народната власт“, ще отвлече вниманието от терористичните актове, ако такива отново има, и ще обезсмисли цялата им пропаганда.

— За да засенчи тероризма, този конфликт трябва да бъде доведен до гражданска война — казах аз.

— Знаеш ли, не съм дошъл при тебе, за да ме поучаваш. И без това съм изпълнен със съмнения. Но щом си толкова остроумен, предложи някакво решение.

— За затвора плачат — казах аз, сещайки се за краснодарския полковник Коршиков. — Това е главното ми предложение. Смятам, че Бейби е жив и ще ни заведе при този Народен съд.

Той поклати глава и се усмихна.

— Между другото, като спомена Върховния съвет — сетих се аз. — Помолих те да ми уредиш среща с депутата Соснов.

— Довечера пристига от Холандия — каза Меркулов. — А утре в единайсет те чака в кабинета си в Белия дом.

— Трябва да се бърза — казах. — Преди да се е разгорял конфликтът.

Общо взето, не ми се стори особено вдъхновен, но не забелязах у него и значително разочарование. Ако аз можех да си позволя снизходително отношение към президентското войнство, Меркулов беше длъжен да вярва в тяхната устременост към светлите идеали. За моя радост още не си беше намерил място в номенклатурната среда на правителствените чиновници.

В понеделник се обадих на секретарката на Соснов, за да уточня времето на евентуалния разговор, и тя потвърди поканата за единайсет часа. Точно в единайсет влязох в приемната му и миловидната секретарка ми се усмихна дежурно.

— Вие ли сте Турецки? Влезте, Вадим Сергеевич ви очаква.

Вече бяхме разговаряли в този кабинет, така че не открих за себе си нищо ново из сладкия живот на нашите депутати. Соснов, който преглеждаше някакви документи, ме поздрави и ми предложи да седна. Не прояви голямо внимание, но приемът не беше и груб. Просто ми беше подсказано, че депутатът е изключително зает и трябва да оценя предоставеното ми право да беседвам с него.

— Е, Александър Борисович — попита той, надниквайки в бележките си, за да си спомни името ми, — пак по същото дело ли?

— Да.

— Нови факти ли изплуваха?

— Изплуваха — потвърдих аз. — Например за дискетата.

Той се намръщи.

— Коя дискета? Извинете ме, но не мога да помня всичко.

— За дискетата, заради която са убили Ратников. На нея е имало компрометиращ материал за вашата комисия. Нали?

Той ме гледаше мрачно и неприветливо.

— Кой ви разказа това?

— Споменава се в материалите на другата комисия — напомних аз. — Работили сте и в нея, нали?

— Да, работих — кимна той. — Но не мога да ви разкажа нищо за тази работа.

— Колко жалко — казах. — А пък аз само за това дойдох.

Той присви очи.

— Какво искате, Турецки? Да не би да ме, подозирате в нещо?

— Моля ви, Вадим Сергеевич. Не, разбира се. Само това оставаше, да заподозра председателя на комисията по законността и реда.

— Тогава за какво е този нелеп разговор?

— Всички материали от втората комисия са при мен в делото — предупредих го аз. — Спокойно можете да не казвате нищо по този въпрос. Но вече не можете да твърдите, че не знаете нищо за дискетата.

Той ядосано дръпна чекмеджето на масата, измъкна пакет цигари и го отвори.

— Вземете — предложи ми той.

Не посмях да откажа.

— Разбира се, спомням си за тази дискета — призна Соснов. — Бих искал да я забравя, но не успявам.

— Защо са я търсили у Ратников? — попитах аз.

Той помълча, пушейки и тръскайки пепелта след всяко дръпване.

— Разбирам накъде клоните — каза той накрая. — За съжаление не сте далеч от истината. Това се случи заради мен.

Оставих го да обясни всичко, но той мълчеше и пушеше.

— Как стана това?

— Не знам — каза той. — Случайно се изпуснах. Казах на някого по телефона, за който знаех, че се подслушва от КГБ, че съм скрил дискетата у добър приятел. Можех ли да предвидя какво ще предизвика това?

— А какво целяхте?

— Смятах по този начин да разбера кой най-много се страхува от тази дискета. И разбрах, няма спор…

— Но вие съзнателно сте изложили на опасност семейството на приятеля си?

— Откъде можех да знам! — възкликна той с досада. — КГБ да използва маниаци садисти! Изобщо не бих могъл да си го представя.

— А дискетата? Тя действително ли изчезна?

— Никъде не е изчезвала — въздъхна Соснов. — През цялото време си беше у мен, а и информацията, която се съдържаше на нея, вече стигна до нас по други канали. Но след това, което се случи там, не можех да я използвам.

— Добре, Вадим Сергеевич, прекрасно ви разбирам. Глупаво и трагично недоразумение. Но след това е имало втора комисия и вие сте се върнали, както ми се струва, за да отмъстите. Не е ли така?

Той сви рамене.

— Може би.

— Знаехте ли кои са убийците на Ратников?

Той кимна.

— Чекалин и Тверитин? — попитах аз.

Той ме погледна с известно учудване.

— Вие пък откъде разбрахте? По този въпрос не остана никаква документация.

— Какво стана с тях? Един от бившите им колеги ми каза, че са били наказани. Доколкото две години условно не може да се нарече наказание, бих искал да знам какво се е случило с тях.

— Загинаха — каза Соснов.

— Как и кога?

— Скоро след този нелеп съд. Пратиха ги в Карабах в състава на специалните части и там просто ги застреляха.

— Вие лично ли се погрижихте?

— Намери се кой. Какво още ви интересува?

Той и така ми беше казал повече от достатъчно и дори да имах още въпроси, нямаше да му ги задавам. Сбогувахме се много сухо и аз напуснах разкошния му кабинет.

Когато се върнах, ме чакаше съобщение от ФСК, в което се казваше, че бившите сътрудници на управлението на службите за сигурност в Краснодарски край лейтенант Георгий Чекалин и лейтенант Андрей Тверитин действително са били вербувани в състава на доброволно формирование за водене на бойни действия в района на Нагорни Карабах на арменска страна. И двамата изчезнали безследно още през първите дни. Предполага се смърт по време на бойна задача.