Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (46)

46.

Естествено тя не можеше да се успокои с първия опит и затова отиде още веднъж до блока на „Полежаевска“. Този път съседите, които познаваха Аня, се оказаха вкъщи и именно от тях Нина научи как нещастната Аня е била изгонена от собственото си жилище. Дълго време я нямало (това Нина го знаеше добре), през този период бил убит мъжът й Льоша Дуганов, замесен в делата на някаква банда, и чиновниците от домоуправлението решили, че и Аня е била замесена в престъпните дела на своя съжител. Тайнственото й отсъствие още повече ги убедило в правотата им и те настанили в жилището на Аня някакви бежанци, които платили стабилна сума. Заедно с Аня пострадала и нейната приятелка Нина, която живеела на долния етаж и също загадъчно изчезнала след убийството на Льоша. Оставили мебелите в жилищата, но личните вещи били изнесени в мазето, където се пазят, в случай че си ги поискат. Аня се появила впоследствие, плачеща и болна, но вече не я пуснали вкъщи, а тя не могла да отстои правата си. Съседите я срещали в компанията на пияниците до магазина и Нина тръгна натам.

И отново първия път не й провървя, но когато пристигна още веднъж, намери няколко алкохолици, които знаеха къде може да намери „Анка-авантаджийката“. Аня живееше в някакво мазе, издържана от местните тийнейджъри, които я хранеха, пояха и устройваха оргии. Нина се появи с гумена палка, разгони няколкото сополанковци и измъкна на бял свят чудовищно деградиралата Аня Назарова. Тя беше облечена с някакви парцали, защото беше успяла да продаде и пропие дрехите си, косата й отдавна не беше мита, физиономията й вече започваше да се вдървява от запоите. Тя не позна Нина, плачеше и молеше да я пуснат, но Нина решително я натика в колата си и бързо я откара по-далеч от мазето, в което Аня живееше вече от три седмици.

Пазачът на блока в Строгино направо се втрещи, като видя кого си води на гости Нина Шимова.

— Имате ли нужда от помощ, Нина Алексеевна? — попита той учтиво.

— Благодаря — каза Нина. — Сама ще се справя.

Аня все още нищо не разбираше, тихо плачеше и молеше да я пуснат, като обещаваше да не повтаря простъпките си. Нина й свали дрехите и хвърли целия този боклук в чувала със сметта, след което тикна момичето във ваната и се зае да я мие. Отначало това бе възприето като наказание и предизвика плаха съпротива, но с продължаването на процеса Аня започна да идва на себе си, миеше се с удоволствие, предпазливо хвърляйки погледи към Нина, и накрая внимателно попита:

— Коя сте вие?

— Толкова ли е трудно да ме познае човек? — промърмори Нина.

Очите на Аня се разшириха, тя се вкопчи в стените на ваната и прошепна:

— Нина?

— Най-после схващаш.

Но след като се убеди в догадката си, Аня не се успокои, а напротив, жално зарида. Тя изпадна в истерия и Нина просто я зашлеви няколко пъти, за да я приведе в ред. Това имаше въздействие.

— Така те чакаааах — виеше Аня, успокоявайки се. — Къде беше, Нинааа…

— Обясненията ще оставим за после — решително каза Ница. — Отивам да ти потърся някакви дрехи.

Дрехите на Нина се оказаха малко големи за Аня, но самата Аня това изобщо не я смущаваше, напротив, радваше я. Тя излезе от банята вече сравнително чиста, косата й беше придобила естествения си леко риж оттенък и по лицето й играеше руменина. След като се преоблече в шорти и тениска, тя съвсем заприлича на тийнейджър, като се изключат появилите се на лицето й бръчки. Нина се зае с козметичната й хигиена и на закуска Аня изглеждаше вече съвсем прилично.

— Ще ми разкажеш ли какво е станало с теб? — жадно се интересуваше тя. — Това е някакво вълшебство!

— Така си е — каза Нина неохотно. — Някой път ще ти разкажа как става. По-добре ти ми разкажи как се оказа в онова мазе?

— Завлякоха ме там — оплака се Аня с горчивина. — Знаеш ли, случваше ми се да съм готова да убия човек за бутилка вино. Нали загубих детето — преждевременно раждане и ето ти на… Струваше ми се, че животът е свършил.

— Ти си се побъркала — каза Нина. — Нали имаш баща си!

— Той тъкмо беше заминал в някаква командировка — оплака се Аня. — А жена му ме мрази. Какво можех да направя? Такива неща преживях!

— Но нали имаше работа!

— След това, което се случи, се страхувах да се върна там.

— А какво всъщност се е случило? — попита Нина.

— Нищо ли не знаеш? — ахна Аня. — Връщам се вкъщи, а там… Бяха убили съседа ни, нали си спомняш, той беше идвал.

— Ти ли го намери?

— Ами да… Аз после и милицията извиках, но избягах. А вкъщи вече се бяха нанесли някакви и нямаше къде да отида.

— И къде отиде в крайна сметка? — попита Нина. — В мазето, да развращаваш децата?

— Да ги развращавам?! — възмутено повтори Аня. — Те самите могат да развратят всеки. Ако искаш да знаеш, те ме изнасилваха.

— Добре, точка — каза Нина решително. — Каквото било било, да помислим за бъдещето. Ще се върнеш ли на работа?

Тя виновно сви рамене.

— Не знам… Според мен вече са ме уволнили.

— И как смяташ да живееш занапред?

— Малко да дойда на себе си — каза Аня — и пак ще отида при татко да ми потърси нова работа.

Нина кимна.

— Добре, ще поживееш при мен — каза тя. — Но отсега те предупреждавам, не трябва да разказваш на никого нищо за мен. Разбра ли?

— Разбира се, Нинуля — каза тя и леко се усмихна. — Така се радвам да те видя.

— С теб сме стари приятелки — продължи Нина. — Отдавна не си ме виждала.

— Така си е — каза Аня.

— Не сме се виждали около една година — продължи Нина. — А сме се запознали в Краснодар, ясно ли ти е?

Аня примига уплашено.

— Но аз никога не съм била в Краснодар.

Нина сдържано въздъхна.

— Добре — каза тя. — Запознали сме се в Москва, когато съм била на курсове за повишаване на квалификацията, разбираш ли?

— Разбирам — каза Аня. — Запознали сме се в Москва. Но това е вярно!

— Преди една година — каза Нина. — И оттогава не си ме виждала.

— Спокойно, Нина — каза Аня. — Ще кажа каквото искаш. А имаш ли нещо за пиене?

— Не — каза Нина. — С това е свършено, ясно ли е?

Аня се усмихна раболепно, но предложи:

— Ясно ми е, разбира се, но може би от утре, а? Хайде да полеем срещата ни! Още не мога да повярвам, че това си ти.

— Точка по въпроса — решително каза Нина.

Аня изведнъж се усмихна и произнесе:

— Толкова си красива.

Иззвъня телефонът, Нина вдигна слушалката и чу гласа на Бък.

— Здрасти, красавице! Как си?

— Благодаря — отговори Нина. — Някакви новини?

— Има някои неща — каза Бък. — Много далече живееш, миличка. Искаш ли да ти намеря жилище в центъра?

— Засега няма нужда — отряза Нина. — Да дойда ли?

— Разбирам, че от моя страна е свинщина, но точно това смятах да ти предложа — каза той. — Ела при мен на Арбат, ще запазя маса за двама.

— По-добре поръчай вечеря за двама, ще я взема със себе си — каза Нина. — Идвам след четиридесет минути.

— Да не би да имаш някой? — наежи се Бък.

— Да — каза Нина. — Племенницата ми. В продължителен запой е, така че недей да приготвяш алкохол.

Бък промърмори нещо неразбираемо и подхвърли:

— Добре, чакам те.

Аня напрегнато слушаше разговора им.

— Аз ли съм племенницата? — весело попита тя.

— Ти — кимна Нина. — Кажи ми направо, ти вече завършена алкохоличка ли си?

— Глупости — изпръхтя Аня. — Не се ли вижда?

— Ако се вгледа човек, вижда се — каза Нина. — Това хич не ми харесва, приятелко.

Аня се сви под строгия й поглед.

— Престани, Нинуля — помоли тя. — Нищо не искам…

— Излизам за няколко часа — каза Нина. — Да те взема ли със себе си, или ще постоиш вкъщи сама?

Аня решително завъртя глава.

— Е-е-е, не, вземи ме със себе си. Страхувам се…

— Аз също — каза Нина и хвърли поглед към разкошния вграден бар.

— Няма да ти преча — проговори Аня. — Ще седна настрани и просто ще си седя, става ли?

Те излязоха от блока и пазачът на изхода погледна Аня с лека усмивка — промяната във вида й беше очевидна. Докато се качваха в колата, Аня охкаше и хвалеше деветката й така, че Нина чак се намръщи.

— Ти пристигна с нея — каза тя.

— Ами? — учуди се Аня. — А на мен ми се стори, че ме карат в милиционерска кола.

Тя седна до Нина, сложи си колана и попита:

— А можеш ли да караш?

— Не, не мога — промърмори Нина и потегли.

Спря в една от пресечките на Арбат и остави Аня в колата на паркинга, а тя самата отиде в ресторанта на Бък. Пред входа се тълпяха няколко двойки, ресторантът започваше да се прочува, но когато Нина се приближи, якият висок младеж на вратата веднага я забеляза и я пусна.

— Шефът вече е на масата — тихо каза той.

На входа я пресрещна оберкелнерът и учтиво я заведе до масата в ъгъла, където Бък пушеше и гледаше към салона с присвити очи.

— Благодаря, Даник — махна той на оберкелнера, който се поклони церемониално.

Нина седна на масата и оберкелнерът се отдалечи.

— Каква пък е тази племенница? — попита Бък.

— Защо питаш? — подсмихна се Нина.

— Тъмна личност си ти — усмихна се в отговор Бък. — Но твоят Бейби явно е още по-тъмна. В прокуратурата той е едва ли не най-популярната личност.

— С делото му се занимава следователят Турецки — каза Нина.

— Правилно — кимна Бък. — Знам някои работи за него… ловко ченге.

— Напреднали ли са?

— С кое?

— С търсенето на Бейби.

Той наля вино в чашите, вдигна своята и каза:

— Готвят му клопка.

Нина също вдигна чашата си и се чукна с него.

— Толкова много си научил — каза тя.

— Знаят — продължи Бък, — че той преследва хората, свързани с убийството на някакво ченге.

— Това ченге — каза Нина — беше мъжът ми.

Той я погледна с интерес и се усмихна.

— Вече знам.

— Там загинаха двете ми деца — каза Нина.

Бък кимна, остави чашата и посегна към цигарите си.

— Да, наясно съм. Та така, твоят Бейби е избил маса народ — продължи той. — Но истинските убийци още са живи.

— Живи? — попита Нина и отпи глътка вино, защото устата й пресъхна.

— Да — каза Бък. — Сега ченгетата искат да ги използват, за да хванат Бейби.

— В Москва ли са?

— Не, още не. Търсят ги и имат надеждна стръв, така че скоро ще са тук. Много ли те интересуват?

— Много — каза Нина.

— И си готова да накиснеш Бейби?

— Този въпрос ще го решим ние сами — каза Нина. — Кои са тези двамата?

— Кагебисти — каза Бък. — Скрили са ги добре, но Турецки ги е намерил.

— Този Турецки явно си го бива като милиционер — забеляза Нина.

— Той е от прокуратурата — поправи я Бък.

— Как мислиш — попита Нина, — ще мога ли да се запозная с него?

— С ченге? — попита Бък.

— Стига бе — усмихна се Нина. — Знаеш, че и аз съм била ченге. Имаш ли достъп до Турецки?

Бък загаси цигарата, взе вилицата си и заровичка салатата.

— Ти самата имаш прекрасен достъп до него — каза той. — Нали си жена на мъжа си, а той много се интересува от всички подробности на онова дело.

— Добре, но не мога да отида направо при него в прокуратурата — каза Нина.

— Защо не? — сви рамене Бък. — Напротив, много е разумно. Вдовицата се прибира след дълго пребиваване зад граница и живо се интересува от делото на мъжа си.

— Откъде би могла вдовицата да научи, че отдавнашното дело на мъжа й отново се разглежда във федералната прокуратура? — попита Нина.

Бък кимна в съгласие.

— Тази дреболия ще я уточним — каза той. — Пийни вино. Рейнско е.

Нина кимна, поднесе чашата към устните си и спря.

— Странно, че не се сетих веднага за това — каза тя. — Естествено, трябва да отида направо при него, при този следовател! Аз трябва да се интересувам от това дело, нали така? Имам това право.

— Пълно право — потвърди Бък. — Друг е въпросът, че той надали ще ти разкрие тайните си.

— Ще видим.

Бък се ухили в отговор.

— Веднага искам да те предупредя да не разчиташ на сексуално приключение. Първо, той е женен, макар че жена му е бременна, но има и второ. Вдовица, обичаща мъжа си, няма да му изневери дори и заради следствените тайни.

Нина изсумтя.

— Да беше добавил и че, трето, аз изобщо не съм сексзвезда.

— С твоите пари това може да се оправи — сви рамене Бък. — Познавам една луда бабишкера, която и на шейсет съблазнява двайсетгодишни юноши.

— Не смятам да се занимавам с това — каза Нина. — Пита ли за Феликс?

— Да — каза Бък. — Това беше по-лесно. Погребали са го на Востряковското гробище.

— Как се стига дотам?

Бък извади от чантата си сгъната карта на Москва и я подаде на Нина.

— Пътят до Востряково е отбелязан на картата. По-трудно ще бъде на гробището. Приложен е план къде се намира гробът, но не е лесно да се ориентираш.

— Ще се оправя — каза Нина.

— Там е сложена пирамидка със звезда — съобщи Бък. — Той ли е искал така, или другарите са се погрижили? Името е написано с маслена боя, датата на смъртта е сбъркана. Всичко това прави неприятно впечатление.

— Ще му сложим паметник — каза Нина. — Той го заслужава.

— Във всеки случай сега няма смисъл да се появяваш — каза Бък. — Делото, както разбрах, още не е утихнало. Съвсем наскоро е извършена ексхумация, погребали са го за втори път буквално миналата седмица.

— Убийство ли подозират? — напрегнато попита Нина.

— Най-вероятно — кимна Бък. — Защо нищо не ядеш?

— Сита съм — каза Нина. — Приготви ли ми вечерята за двама?

Бък сдъвка залъка си, остави вилицата и каза:

— Все пак бих искал да видя племенницата ти.

— Тя е в колата — каза Нина. — Ако ме изпратиш, ще можеш даже да се запознаеш с нея.

Бък се подсмихна и поклати глава. Той посочи малкия монитор, скрит от посетителите, на който се виждаше точно Аня, седнала в колата на Нина.

— Всичко виждаш бе — усмихна се тя.