Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (5)

5.

В петък сутринта ме повика Меркулов. Надали някой от другите специални следователи беше по-често от мен при заместник-генералния прокурор. Даже се е случвало самият прокурор на Москва да чака в приемната, а аз да минавам в кабинета, кимайки му приветливо. Това ми харесваше, макар че подриваше системата на отношенията. Когато влязох, в кабинета на Костя имаше посетители, представителни граждани с шарещи очички. Те даже се опитаха да изкажат неодобрение по повод безцеремонното ми нахлуване, но Меркулов обясни:

— Другарят е по срочна работа. Какво става, Александър Борисович?

Аз мигновено се включих.

— Ще пропее, Константин Дмитриевич — обявих радостно. — По всички точки ще пропее. Но държи на личното ви присъствие, мерзавецът, не се доверява на такава дребна риба като мен.

Усмихнах се жизнерадостно и посетителите също грейнаха с разбиране. Беше си чист блъф, но бях свикнал да разбирам Костя от половин дума и схванах, че посетителите страшно са му писнали и си мечтае да се избави от тях. Така и стана. След моето „спешно съобщение“ те бяха принудени да се извинят и да станат.

Меркулов въздъхна тежко и дълбоко.

— Какви бяха тия пъпеши? — любопитно попитах.

— Спести ми жаргона си — направи той гримаса. — Единият е областен прокурор, другият — генерал от МВР. А тези тримата „пъпеши“, както ги нарече, са представители на местната администрация. Купуваха ме и ти дойде точно в момента, в който бяха готови да назоват цената.

— Значи съм дошъл прекалено рано, така ли?

— Напротив, дойде навреме — каза Меркулов. — Или смяташ, че трябваше да се попазаря? Грешен адрес, Саша.

— Не ти ли е интересно да си научиш цената?

Той се усмихна безрадостно.

— Знам си я. Какво става при теб?

— Изясниха се някои работи по въпроса за „стрелците“ — казах. — Действително са различни хора, Костя. Но у тях се набелязва нещо общо.

— Терористична организация? — криво се усмихна той. — Да не вземеш да го изтърсиш някъде.

— Общ кръг на целите — казах аз. — Еднотипно оръжие. Ти беше прав, този склад с немски пистолети кагебистите или са го загубили, или са го разграбили. Не са останали никакви документи.

— Там има един „Макаров“ — напомни Меркулов. — Какво се знае за него?

— Да, с този пищов е издънка — съгласих се аз. — Даже си помислих, че става дума за странична намеса. Целите му са по-невзрачни, всякакви дребни риби. Но този набития тип са го видели свидетели на мястото на убийството на Кручер. Изобщо не сме сигурни, че го е убил той, но външността съвпада. Показвахме на свидетелите фоторобот, направен по данните на Бердянская, и те потвърждават самоличността му. Вече го разпратихме по районите.

— Освен това само този пистолет се повтаря два пъти.

— Три пъти — казах аз. — Със същия „Макаров“ е застрелян някой си Петечка Вълкодава, професионален убиец от Твер.

— Интересно — отбеляза Меркулов. — Вълкодава, после този Райзман и накрая Маркарян. Какво общо имат, а?

— Работим по въпроса — казах аз.

Той ме погледна леко насмешливо и поклати глава. Колко пъти и той, и аз, а и всички наши колеги отговаряха с тази дежурна фраза на конското на началниците. Освен това се досещах, че Меркулов е осведомен за възпитателната ми работа с новото поколение следователи, но позицията му по този въпрос не ми допадаше и в нашите беседи се опитвах да заобикалям тази тема.

— На колко си години, Саша?

— Не знам — казах аз. — След трийсет спрях да ги броя. Сигурно са доста, защото момичетата престанаха да реагират. Скоро ще почнат да ми отстъпват място в метрото.

— Разбирам трагедията ти — каза той. — Точно така става със самовлюбените хора, достатъчно е едно момиче да мине покрай теб и да не те погледне, и веднага започва унинието и ненавистта към новото поколение.

— Какво искаш да кажеш? — не разбрах аз.

— За твоите помощници, младите следователи — каза Меркулов. — Чух, че са преобърнали цялата следствена част.

— В известен смисъл, да, безусловно — съгласих се аз. — Чакай, те какво, да не се оплакват от мен? Някакви слухове ли са стигнали до теб?

— Нима са способни на това? — запита Меркулов с интерес.

Свих рамене.

— Това поколение е загадка за мен. Впрочем самолюбието няма да им позволи да се оплакват. Между другото утре съм канен от тях на вечеринка.

— Надявам се, че това ще ти помогне да се освободиш от измислените си проблеми — забеляза той. — Ирина в града ли е?

— Тя също е поканена — казах аз. — Вчера я докарах. Сега, в нейното състояние, е толкова смешна, прилича на балон.

Меркулов се усмихна и кимна. Той бе голям приятел на нашето семейство и чакаше продължението на рода ни даже с по-голямо нетърпение от мен самия.

— Повиках те, за да те поканя да дойдеш с мен — каза Меркулов и погледна часовника. — Днес в дванайсет ме викат на изслушване пред парламентарната комисия по законността и охраната на реда. Народните избраници са обезпокоени от положението в страната. Ще дойдеш ли?

— Аз ли? Защо пък аз? — попитах удивено.

— Може да ми потрябваш — сви рамене Меркулов. — Освен това се надявам да се видя с един човек. Ще ти бъде интересно.

— А какви са тези изслушвания? — попитах аз с недоумение. — Събират се депутатите и започват да ви слушат, така ли? И задават въпроси?

— Естествено, това всъщност е пълна глупост — каза Меркулов с гримаса. — Привидна демокрация. Те, значи, проявяват загриженост, а ние, разбираш ли, не проявяваме. Но по принцип това е обичайна форма за парламентарно изследване на обществените проблеми. Нашите едва започват да я усвояват.

— А човекът, за когото спомена — кой е той?

— Експерт от една от комисиите на Върховния съвет — поясни Меркулов. — Страхотен старец и може би знае нещо за твоите секретни складове.

Винаги ме поразяваше обилното количество полезни познати на Костя Меркулов. Едва ли не по всеки въпрос при него изникваше нужният човек горе, като асо коз при печен мошеник. При това никога не бях чувал той да е редовен посетител на светските купони или да се опитва да се примъкне по-близо до началството. Не, познатите му се появяваха по някакъв неизвестен начин или заради съзвучието на душите, или по някаква висша необходимост. Просто когато възникваше безизходно положение, той се напрягаше и с някакво шесто чувство изнамираше нужния човек. Много често само това ни спасяваше. Мъдрецът, направил Костя заместник-главен прокурор, явно е искал да използва именно този негов талант.

Имаше още време, докато тръгнем за Белия дом, и аз се качих при моите кибернетици, тъй като очаквах новини от тях. Наскоро в разговор по телефона Слава Грязнов даде идеята да потърсим нашия „Макаров“ между откраднатите или изгубените на милицията. Мисълта беше проста — зачисленото оръжие се регистрираше. Лара и Серьожа приеха подсказването като лична обида, но не можаха да не признаят неговата своевременност. На клавиатурата седеше Лара, истинска богиня на техническия прогрес, а Серьожа Семенихин разговаряше с нея на някакъв неразбираем език.

— Какво става? — попивах аз, правейки се, че просто си минавам и питам за всеки случай, без някаква надежда за успех. — Телевизорът работи ли?

— Да-да, работим — сухо кимна Серьожа, а Лара ми напомни:

— Александър Борисович, утре ви чакаме у нас!

— О, как бих могъл да забравя! — възкликнах аз. — Само за това мисля. Специално откъснах жена си от вилното безделие. Тя, знаете ли, е в интересно положение.

— Да, в шести месец — каза Лара, без да откъсва очи от пробягващите по екрана цифри и знаци. — Как е със самочувствието?

— А там нищо ли не пише? — поинтересувах се със суеверно подозрение и кимнах към компютъра.

Лара си позволи да се усмихне, но Серьожа отвърна:

— Може, но ще отнеме много време.

— Опазил ни Господ — казах аз. — Тя е добре и скоро ще се запознаете с нея.

На масата в кабинета ми лежаха цяла купчина дела. Всички те бяха свързани с нашите „стрелци“, така че на практика бях зает с разследването на едно многоепизодно дело. От куршумите на немски пистолети, за които се предполагаше, че са трофейни, в Москва вече бяха загинали шестнайсет души. Аз се занимавах с всички тези шестнайсет следствия, най-старото от които се приближаваше към първата годишнина от възбуждането си, плюс още три убийства с „Макаров“, и формално можех да бъда пример за останалите сътрудници. На практика всичките дела доста ни тежаха и се опитвахме да ги издърпаме за хилавите нишчици.

На вратата на кабинета се почука и двамата с Лаврик Гехт, следователя, с когото деляхме един кабинет, неволно се спогледахме. При нас в прокуратурата нямаше обичай да се чука и трябваше да решим кой от нас да стане и да отвори на посетителя. Лаврик е по-млад, но по-дебел, при това значително. Той винаги се занимаваше със стопански престъпления и не му се налагаше да бяга след престъпниците или от тях.

— Влезте! — викна той ставайки и признавайки по този начин моето старшинство.

Аз доволно се облегнах назад на стола. Лаврик беше нелош съсед, по-голямата част от работното си време прекарваше в различни ведомства, в кабинетите на стопанските ръководители в различни градове на страната, така че на моменти го смятах за периодичен гост на прокуратурата.

Влезе непознат човек с униформа на старши лейтенант и смутено изопнато лице.

— Добър ден, другарю Турецки — каза той на Лаврик. — Идвам при вас. Ето…

Той сложи на масата папката, която носеше, и Лаврик се изкикоти.

— Не при мен, драги.

— Извинете — смънка старши лейтенантът, взе си папката и се обърна към мен: — Добър ден, другарю Турецки. Идвам при вас.

Даже интонацията му беше същата като първия път. Появата му ме озадачи, тъй като не очаквах никого като него.

— Какво е това? — попитах, отваряйки папката.

— Материалите от експертизата по делото за убийството на гражданина Маркарян на Шмитовски проезд — рапортува старши лейтенантът.

— Най-накрая — измърморих аз, защото от последното убийство бе минало немалко време. — Значи вас, старши лейтенант, ви праща Грязнов, така ли?

— Съвсем не — каза старши лейтенантът. — Командирован съм при вас от Втори отдел на Московската криминална милиция за съвместна работа. Старши лейтенант Дроздов.

Той се изпъна и отдаде чест. Такива карикатурни милиционери бях виждал само по филмите. Той покоряваше с простотата на нравите и знанието на устава.

— И откъде те изкопаха, скицо? — ласкаво попитах аз.

Той не разбра ласката ми и попита:

— В какъв смисъл?

— Откъде се взе, Дроздов? Аз, слава Богу, познавам Втори отдел и нито веднъж не съм видял такъв забавен старши лейтенант.

— Новата вълна — обади се Лаврик. — Според плана за засилване на органите на московската милиция оскубаха всички районни отдели в областта. Вие, човече мили, откъде сте? Чехов, Подолск или може би Дмитров?

Не може да се каже, че човекът изобщо не реагира на веселата ни грубост. Той мигаше. Мигаше, гледайки Лаврик, който даже не вдигна глава, после мигаше, гледайки мен. Накрая разбра какво искаме от него и отвърна:

— От Свердловска област съм дошъл. От Екатеринбург.

— Охо! — хорово произнесохме с Лаврик.

На Лаврик естествено му беше весело, но на мен никак, тъй като този уникум от Свердловска област трябваше да работи по делото за „стрелците“. Помолих го да отиде да пие една газирана вода на втория етаж (той веднага тръгна!), а аз самият, игнорирайки веселия смях на Лаврик, започнах да звъня на полковник Романова, легендарната Шура Романова, началничката на криминалната милиция.

Тя вдигна след третия сигнал.

— Романова.

— Александра Ивановна — започнах аз, — най-сърдечни поздрави от прокуратурата.

— Турецки, ти ли си бе? — попита тя. — Казвай направо, какво има?

— Що за кадри ни пращате? — запитах аз с дълбока обида в гласа. — Според вас аз да не се занимавам с кражби на велосипеди?

— Знам аз с какво се занимаваш — измърмори тя. — Дроздов пристигна ли при тебе или не?

— Как иначе, представи ми се съгласно устава. Отдавна ли е при вас?

— Вече половин година. Бива си го момчето, само се прави на тапа. Казва, че имиджът му е такъв. Разбираш ли, Саша, Слава Грязнов взе, че обяви политическа стачка.

— Какво?! — ахнах аз.

— Точно така. Обади се вчера сутринта и обяви стачка. Май у тях е избила канализацията. Псува здраво, даже пред мен, дето съм жена, не се стеснява…

— Кефа си гледате там в криминалната — раздразнено отбелязах аз. — Днес обаче отивам на изслушвания в парламента и там ще разкажа всичко за вас.

— Не отиваш ти, ами Константин Дмитриевич — поправи ме Романова. — А колкото до ругатните, чуй какво ще ти разкаже Дроздов. Преди да попадне при мен, е бил квартален. Попитай го. Затова и го пратих при тебе.

Поговорихме си още. Александра Иванова ми разказа милиционерски виц, който, макар и да принадлежеше на отминала епоха, я разсмиваше до сълзи, а аз отговорих с чукотския цикъл. Чувстваше се, че в Московската криминална милиция всичко е спокойно, въпреки ръста на престъпността.

 

 

В дванайсет и половина двамата с Костя се качихме в служебната му черна волга (както казваха по-рано, волга с партиен цвят), и тръгнахме към Белия дом. Страхувах се, че чиновничеството някога ще започне да овладява Меркулов, и затова всеки път го поглеждах с подозрение — не е ли започнало? Той се смееше на подозренията ми, но в държането му към помощниците и секретарите вече се появяваха нотки на капризен господар и аз не можех да не го забележа. Не се радвах на високия му пост, защото разбирах, че в негово лице прокуратурата загуби опитен и талантлив следовател, без при това да получи ценен началник. Когато разказваше за аудиенциите си в горните етажи на властта, това се забелязваше особено добре.

— Само не започвай отново — предупреди ме той, почувствал разобличителното ми настроение. — Трябва да се подготвя за изказването си. Разбираш ли, парламентът винаги е играел ролята на социален театър. Нужна е демонстрацията на дейност, а не самата дейност. Трябват им два-три афоризма и колонка цифри за антураж.

— Цинизъм — казах аз. — Ето още една от чертите на закоренелия чиновник.

— В града се извършват куп престъпления — каза Меркулов, гледайки през прозореца московските улици. — Криминални престъпници проникват в търговията и банковото дело, а за какво ще говорим на изслушванията?

— Знам, знам — казах аз. — За списъците за жилище, за ниската заплата и за недостигащото материално обезпечение. Между другото това също е истина. У Грязнов е избила канализацията и той вече втори ден, вместо да лови бандитите, изгребва лайна.

Меркулов ме погледна насмешливо, въздъхна и каза:

— Надявам се, не мислиш само за това.

— Мисля си само защо ме взе със себе си — забелязах аз.

Меркулов мълчеше и продължаваше да гледа улиците като някакъв турист от далечната чужбина. Горе на високия си пост той бе ограден от всички нас със стена от секретари, помощници и референти. Но понякога и той имаше проблеми, които бе немислимо да реши в обкръжението на заместниците си.

— След парламента ще се отбием при мен — каза той. — Там ще поговорим за всичко. А засега ти си моят референт, ето ти папката, която ще носиш вместо мен.

Той ми предаде папката, в която имаше лист хартия с цифри от съдебната статистика, количеството престъпления по категории и процентът на разкриваемост.

Опитах се да тракна токове, което не се получава добре в седнало положение, и отсечено казах:

— Слушам, гражданино началник!