Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (15)

15.

Дроздов се появи чак във вторник, когато нетърпението на началството достигна връхната си точка. Обади ми се направо от летището и аз му пратих служебната кола. През това време с бригадата ми преровихме невероятна маса безполезен материал, без да постигнем осезаем резултат. Резултат се очакваше само от разработката на краснодарската следа.

— Ама че временце — заяви Дроздов, появявайки се в кабинета ми. — А на юг какво е — красота!

Костя Дяконов от градската прокуратура в това време седеше при мен, обсъждахме по-нататъшните ходове и от негова гледна точка появата на милиционерския дръвник, какъвто му изглеждаше Дроздов, хич не спасяваше положението. Наложи ми се да го запозная набързо с краснодарския материал и едва след това той се включи в работата като истински изследовател, а не като съзерцател.

И тъй, за изминалото време от редовете на краснодарската милиция са били уволнени или преместени петнайсет души, достатъчно близко познаващи капитан Ратников. Дроздов беше изровил петима от тях и веднага ги беше отхвърлил поради безперспективност. Двама бяха успели да загинат, тъй като в редиците на органите на вътрешните работи това сега не е трудно. От останалите осем трима продължаваха службата си в различни градове на Русия, един беше заминал за Украйна с цел постоянно пребиваване, друг отпътувал за Германия със същата цел. Интерес за следствието представляваха останалите трима. Един от тях ми се стори особено перспективен — капитан-оперативник, любител на безразсъдните атаки, по-рано се отличавал с необичайна решителност при задържането на особено опасни престъпници. Напуснал органите месец след убийството на Ратников, тоест е успял да открие само Щърбавия. Другите ги е издирвал без прикритието на милиционерския мундир, разбира се, ако е бил наистина той. Вторият беше по-малко изразителен, уволнили го за злоупотреба с алкохол, но на погребението точно той се кълнял да намери убийците и да им отмъсти. Дроздов смяташе това за съществено, но аз самият не вярвах особено на пиянски клетви. Третият, най-младият от троицата заподозрени, беше един вид ученик на капитан Ратников и въпреки че не се беше клел нищо, а и не беше успял да се прояви в оперативната работа, имаше основания да преследва убийците.

— Капитан Кудинов — разказваше за първия Дроздов, — предполага се, че живее в Москва и работи в частна агенция. Капитан Букин, пияницата, се е хванал на работа на Север. Впрочем това е предположение на съседите. Лейтенант Сорокин е отишъл като наемник в Карабах.

— Доколкото разбирам, всичко това са слухове, нищо повече.

— Тъй вярно — отвърна Дроздов. — Привеждам ги като детайл в разследването. Ако наистина е Кудинов, на него му е било най-лесно да обслужи клиентите. Последните трима са намерени на територия, близко разположена до столицата.

— Красиво разказва копелето — произнесе Костя Дяконов с въздишка.

— И Букин може да е тръгнал по кривата пътека — разприказва се Дроздов, откривайки благодарен слушател в лицето на Костя. — Може би, след като е почувствал пълните размери на падението си, е решил точно в това да намери възраждането си?

— Стига — казах аз. — Иди при Семенихин и се опитай да обработиш материала си на тяхната машина. Имат някаква система за идентификация, може и да свърши работа.

Дроздов си тръгна, а Костя ме попита:

— Не се ли уповаваш прекалено на тези сандъци?

— Това е скъпо оборудване — казах. — Няма смисъл да стои без работа.

Същата вечер Грязнов намери търсения Люсин, последния представител на заветната осморка. Когато поиска, Слава работи с фантастичен късмет. Първо откри някакви московски познати на Люсин, също аферисти, сега процъфтяващи на полето на приватизацията, и под заплахата да разследва търговската им дейност научи от тях, че гражданинът Люсин решително е скъсал с миналото си до такава степен, че даже е сменил фамилното, личното и бащиното си име. След лек натиск си спомниха новите реквизити на гражданина Люсин. Допълнителното разследване изясни, че нашият Люся си работи спокойно не къде да е, а на брянската митница. Късно вечерта Грязнов се появи у нас и предложи веднага да заминем за Брянск. Тази спешност беше продиктувана от това, че на сутринта го викаха при министъра с отчет по делото за убийството на Кислевски. Съгласих се с него, съобщих за заминаването си на дежурния прокурор от Генералната прокуратура, и потеглихме с нощния влак от Киевската гара.

Настроението ни беше такова, като че ли вървяхме по гореща следа. Можеше да се съмняваме в Кудинов или Букин, но нямаше съмнение, че е един от тримата. Струваше ни се, че сме изтеглили печелившата карта, оставаше само да си получим печалбата.

Открихме гражданина Люсин, или — както се наричаше в новия си живот — Луценко, сутринта на постоянното му местожителство. Тъкмо закусваше, когато влязохме. Имаше особено достопочтен вид, с него живееше някаква жена, която се представи като негова съпруга, и изобщо всичко беше така прилично, че не се решихме да разобличаваме Люся в атмосферата на семейно благополучие. Започнахме разговора, след като излязохме навън.

— Разбрах вече — кротко каза Луценко след първите ни думи. — Идвате заради миналите работи, нали?

— Да — казах аз. — Ще отречете ли, че вие сте Григорий Люсин, по прякор Люся?

— Ще отрека — нерешително проговори той. — Трябва да знаете, че извърших преименуването си съвсем официално.

— Май не е отбелязано при нас — подхвърли Грязнов.

— Разбира се — каза Люсин. — Защото това радостно събитие се състоя на територията на Украйна. Това там дори се поощрява.

— Извинете — казах аз. — Значи сте гражданин на Украйна?

— Недейте така — решително възрази Люсин. — Не съм предавал родината. Ако са си го помислили, сбъркали са.

Спогледахме се.

— Обичам ги тези командировки — каза Грязнов. — Всеки път научаваш нещо ново. И как да се заядеш, а?

— Добре, Люсин, това са си ваши проблеми — казах аз. — Трябвате ни като свидетел. Разбира се, не всички мислят така, но тъй като не ви е предявявано обвинение в убийство, по делото се водите като свидетел. Имам предвид делото за убийството на капитан Ратников в Краснодар.

Лицето на афериста потъмня.

— Позволете ми да полюбопитствам за удостоверенията ви? — отчуждено попита той.

Дадох му служебната си карта, той я разгледа внимателно. Издаде неопределен звук и ми я върна с виновна физиономия.

— Аз само за всеки случай. Сегашната ми работа учи на бдителност, знаете ли… В Краснодар, казвате? Прекрасен град между другото. Там, в Кубан, сега се откриват големи възможности.

— Тогава защо заминахте?

— Както сами разбирате, не по своя воля — с въздишка отвърна Люсин.

— А по чия?

— Имаше там един страшен мерзавец по прякор Щърбавия — заразказва Люсин. — Та той ме тероризираше. Просто не ме оставяше на мира!

— Стига постановки, Люсин — каза Грязнов. — Заминал си след убийството на Щърбавия. Разпита ти го има в делото.

— Наистина ли? — запита Люсин. — Значи бъркам нещо.

— Слушайте, Люсин — намесих се аз. — Вярвате ли, че можем значително да ви усложним живота?

— Вярвам ви — веднага отвърна Люсин.

— Тогава дайте откровено. Какво се случи онази вечер?

— Беше толкова отдавна — захленчи Люсин. — И освен това вече разказвах всичко на следователя. Не разбирам какво искате от мене.

— Така — каза Грязнов. — Добре, Саша, оформи задържането. Аз самият ще го конвоирам.

— Нямате основание! — извика Люсин.

— Имаме основание — казах аз. — Става дума за особено опасно престъпление. Аз ли да ви обяснявам колко е лесно сега да тикнеш зад решетката който и да е, особено някой, срещу когото има улики. А срещу вас уликите са предостатъчно! Та ще разказвате ли?

— Да, разбира се — измърмори Люсин.

 

 

Събралата се тази вечер компания далеч не представлявала дружен колектив от приятели по чашка. Едната половина от събралите се черпела другата. Първата половина се състояла от местните мошеници и далавераджии, а втората — от хора на действието, криминални престъпници със склонност към насилие. Това бил опит да се обединят усилията за съвместна съпротива срещу хаоса. Володя Райзман се смятал за лидер, надявал се да организира солиден рекет и мислите му били съвсем на място. Ашот Маркарян се бил заел с производствената сфера, а Люсин бил се устремил в просторите на борсовите спекулации. Трябвало им солидно прикритие и смятали да използват за тази цел хората на Щърбавия. Всичко вървяло към съгласие, когато на вечеринката се появили непознати. Двама сиви, небиещи на очи младежи, които се представили на Щърбавия, назовавайки имената на някои криминални авторитети. Като че ли се били появили само за да поседят до огъня и да пийнат на аванта. Как ли пък не! Люсин веднага почувствал вълна от недоброжелателност от тяхна страна. С радост щял да си тръгне, но не било възможно. Новаците по някакъв начин бързо се оказали лидери на компанията и откъм тях започнал да се усеща силен натиск. Само криминалните не забелязвали нищо, свикнали с такъв вид отношения. Накрая била засегната темата за милиционерското разследване на капитан Ратников, който тъкмо се ровел и около Володя Райзман, и около Ашот. След репликите, какъв гадняр е този капитан, някой от новодошлите казал, че същият капитан сега си е вкъщи извън града и че не е зле да му се даде урок. Всички заедно се вдигнали и тръгнали с три коли извън града — да дадат урок на капитана. Никой не си давал ясна сметка докъде може да стигне това. Лично той, Люсин, смятал, че нещата ще приключат със заплахи. Но станало другояче.

Тези двамата по някаква причина страшно мразели нещастния капитан. Отначало наистина само го заплашвали и искали нещо от него…

— Стоп! — казах аз. — Това е много важен момент. Какво искаха от него?

— Не разбрах добре — призна Люсин. — Ставаше дума, че се е набъркал някъде, където не е трябвало. Струва ми се, че искаха нещо от него.

— Документи, вещи, скъпоценности? — попитах аз.

— Нещо необичайно — каза Люсин. — Бях изплашен до смърт, не запомних.

А после започнало нещо ужасно. Единият от младежите започнал да боде с нож сина на капитана. Отначало само за да го сплаши, а после много сериозно. Останалото Люсин си спомняше зле: Щърбавия се смеел, капитанът хриптял нещо, децата плачели и викали. После качили Люсин в колата и го откарали. Така свършило за него всичко тази вечер.

— Но е продължило след това? — попитах аз.

— Да — въздъхна той.

Още на следващия ден след този ужас го навестил Володя Райзман и му обяснил, че двамата, които ги въвлекли в цялата каша, са много опасни. Че тази работа трябва да бъде забравена колкото се може по-бързо, а най-добре да се правят, че изобщо не я е имало. Ако се стигне до сериозен разбор, заплашват да застрелят всички свидетели. На същата тема била посветена вечерта в един ресторант извън града, където, освен мошениците бил и Олег Арбузов, по прякор Каната, също присъствал на паметната вечеринка. Каната разказал, че Щърбавия говорел за двамата като за много делови, но в същото време излизало, че това са транзитно преминаващи изпълнители, които не смятат да се задържат в Краснодар. Водело се обаче сериозно разследване и участниците в срещата още дълго време се чувствали неспокойно и не се решавали да предприемат нещо. Едва след убийството на Щърбавия съобразили, че разправата е започнала, и без да се уговарят, се пръснали на различни страни.

— Е, можете ли да ме обвините, че си смених името? — попита Люсин, опитвайки се да предизвика съчувствие. — Имайте предвид, научих какво са направили с Коля Савелиев и Петела.

Знаех за какво говори. Николай Савелиев и Андрей Овчинников, по прякор Петела, бяха първите жертви на пистолета „Макаров“ в района на непосредствен обсег. Той още не знаеше за гибелта на Каната и останалите.

— Нещо не разбирам защо ви преследват — забелязах аз. — Делото отдавна е прекратено, а и не знаете кой знае колко.

— Аз също нищо не разбирам — каза Люсин. — Но какво променя това? Ние нищо не разбираме, а те стрелят по нас.

— Твърдо сте убеден, че това са същите опасни типове, така ли?

— Остава да не съм! — каза той. — Извинете ме, но аз ги видях. Това са двама професионални убийци, в очите им има пустота.

— Но те не са се познавали с никой от вас?

— За всички не гарантирам — каза Люсин. — Подозирах, че Щърбавия ги познава. Когато се опита да ги поздрави, те веднага започнаха да се представят, за да знае, че са дошли под друго име. Не само аз го усетих, даже Каната го почувства. Но казваше, че Щърбавия се страхува от тях не по-малко от нас.

— Казахте, че са започнали да се представят — обърна внимание Грязнов. — Не помните ли нещо?

— Бяха някакви прякори — обясни Люсин. — В смисъл, имаш много поздрави от тези и тези. Не запомних.

— Добре, Люсин — казах аз. — Как ще живеем нататък?

— Честно — веднага отвърна Люсин. — Вече от половин година съм Луценко.

— А как се оказахте на митницата? — попита, подхилвайки се Грязнов.

— Чрез приятели — каза Люсин. — Надявам се, не ви трябват имена? Имам толкова много приятели, че непрекъснато ги бъркам.

— Не се заблуждавайте, Григорий Яковлевич — казах аз. — Съвсем не ме умилява житейската ви ловкост. Сигурен съм, че и тук има какво да се намери. Но няма за кога, така че ви оставям без последствия. Имайте предвид, силно се надявам на вашето сътрудничество.

— И добре правите — сериозно кимна Люсин. — На мен може да се разчита. Между другото, случайно да ви трябва машината за етернит?

Грязнов лениво се протегна и се огледа наоколо.

— Хубав край — каза той. — Дали пък да не останем и да видим тази работа с машина за етернит, а?

— Пошегувах се — насила се усмихна Люсин.

— Стойте си тук и не си и помисляйте за някакви номера — предупредих го аз. — Нищо няма да съобщавам на местните органи, но ще бъде установен контрол, имайте го предвид.

— Както казва нашият Дроздов, имаме ви на дискета — вметна Грязнов.

— Какво казахте? — неочаквано се заинтересува Люсин.

— Шега — обясни Грязнов.

— Да, аз също съм весел човек — съгласи се Люсин. — Та ето ви моя прощален подарък, господа. Онези типове искаха от Ратников някаква дискета. Честна дума, представа си нямам каква.