Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (3)

3.

Поредното ми денонощно дежурство в града (понякога ние — следователите от Генералната прокуратура — помагаме на московчани) се падна във вторник. Не е най-лошият възможен вариант, като се вземе предвид, че понеделнишкото униние вече е минало, а петъчното безгрижие още не е започнало. Иришка и мама живееха на вилата, така че можех изцяло да се отдам на работата. Освен това с мен дежуреше Серьожа Семенихин и ми беше интересно да изследвам феномена на новото поколение.

Разбира се, и дума не можеше да става за окончателно становище, но можех да набележа някои подходи.

Още от сутринта започнаха да намират трупове. Я замръзнал скитник, я открит отдавнашен покойник, а някъде и резултатите от съвсем скорошна трагедия. Така се получава, че повечето тежки престъпления се извършват нощем, а с изгрева на слънцето намират следите им. Впрочем засега не се беше случило нищо важно и след няколко повиквания обстановката се стабилизира. След дванайсет стана време за почивка и Серьожа Семенихин изведнъж неочаквано предложи да се отбием у тях да хапнем. Отначало се учудих, но после реших, че младежта се е заела да ме обработва. Първо поканата на Лара, а сега и обядът у Серьожа. Разбира се, занимавайки се плътно с възпитателните въпроси, трябваше да предвидя и ответни действия от страна на възпитаваните. Веднага приех поканата и се отправихме към малкото жилище на Самотека, където той живееше с родителите си и сестра си, студентка. Очаквах вегетарианско меню, но той ме зарадва с котлети домашна рецепта с пикантен сос, а за капак и с елдена каша. Във всяко друго отношение си остана непроменен — речта му беше немногословна, жестовете сдържани и дъвката се появи в устата му веднага щом си допи кафето. Даже и на мен предложи дъвка, позовавайки се на рекламата по телевизията. Не си позволих в никаква степен да изразя отношението си и с мълчаливата си съсредоточеност само задълбочих неопределения характер на ситуацията. Резултатът оставаше равен.

През втората половина на деня сериозните престъпления в града имаха предимно пътнотранспортен характер. При това Серьожа държеше връзка с Лара, която седеше пред компютъра в прокуратурата и няколко пъти това даде мигновен резултат. Серьожа всеки път сдържано тържествуваше, а аз само се усмихвах снизходително. След пет бе открито съмнително самоубийство в Соколники, после имаше престрелка на Черьомушкинския пазар и даже нападение срещу бюро за обмяна на валута. С приближаването на вечерта в обществото, както обикновено, страстите започваха да кипят — и трябваше да очакваме сериозни изблици.

По време на поредната почивка между курсовете до местопроизшествието в девет часа се реших на ответна покана и замъкнах стажанта у нас на „Фрунзенска“, където поради отсъствието на съпругата не беше толкова уютно, но въпреки това приятно. Мачът продължаваше. Аз като че ли разигравах баснята за лисицата и жерава — ако у Серьожа не разменихме и десет думи, на собствена територия го засипах с въпроси. Не стига това, ами му сервирах кафе без захар, пуснах плоча с „Травиата“ и даже, без да искам, го накапах със сладко от вишни. Трябва да призная честно, че Серьожа излезе от изпитанията с достойнство, твърдо и решително си поиска захар, игнорира моята неловкост със сладкото, а на множеството ми въпроси отговаряше кратко, но съдържателно. Така и не успях да се доближа до него, колкото и да се стараех. Оставаше ми само да призная поражението си по точки и да престана с дребните провокации, но съвсем навреме звънна телефонът и дежурният съобщи, че на Шмитовски проезд е извършено убийство. Наредих веднага да пратят една кола за нас.

Старшият оперативен работник от Московската криминална милиция майор Грязнов вече ни чакаше на входа. Наблизо бяха спрели линейка и милиционерска „Латвия“. Когато се доближихме, санитарите качваха в колата носилката с тялото на потърпевшия.

— Чух, че ти си дежурен, и реших да дойда — доверително ми съобщи Грязнов. — Май е нашето дело, Саша. „Стрелците“.

Вече не помня кой пръв нарече тези убийци „стрелците“. Името идваше оттам, че във всеки от случаите бе произведен само един изстрел и това говореше за майсторство в изпълнението. Запознах Грязнов със Серьожа и попитах:

— Какво е известно?

— Убитият, Ашот Нерсесович Маркарян, роден в Армавир, е дошъл в Москва по работа. Вечерта бил с приятели на ресторант, а тук живеел у свой познат. На връщане от ресторанта бил убит на стълбището. Никой не е чул изстрела, работили са със заглушител.

— Убит е във входа — замислено повторих аз. — Да ви напомня нещо, господин следовател?

— Убийството на банкера Гудимиров — отвърна Серьожа.

— Между другото и то не беше далече оттук — напомни Грязнов.

— Как е бил убит? — попитах.

— Сегашният ли? — не разбра веднага Грязнов. — С изстрел в челото. Професионална работа, да ви кажа. Направо драго да ти стане.

— Професионалистите не работят два пъти в един и същ район — забелязах аз.

— Ами — сви рамене Грязнов. — От онова убийство минаха вече три месеца.

— На мястото на престъплението има ли оръжие?

— Да, търкаля се гилза от „Макаров“, а ще извадят и куршума.

— „Макаров“? — леко разочаровано произнесох аз. — Странно. Очаквах някой люгер или браунинг. Гудимиров го очистиха с люгер.

— Там е работата я — въздъхна Грязнов. — Но почеркът е същият. Може да са им свършили люгерите, а?

— И са проимали „Макаров“? — изсумтях. — Добре, хайде да огледаме местопрестъплението.

Мястото на произшествието не представляваше нищо интересно. Сградата бе строена през трийсетте години, но реставрирана и значително подобрена по отношение на комфорта. Тези, които си купуваха жилища тук, може би не бяха хората с най-големи доходи, но не бяха и бедни. Те не биха могли да си позволят на втория етаж да няма крушка. Само че такава нямаше.

— Убиецът я е отвинтил — каза Грязнов. — Така му е било по-удобно, жертвата се е качвала от осветената площадка, а той е стоял на тъмно.

— Може — казах аз. — А как е стигнал до крушката?

Грязнов се усмихна и посочи захвърлената наблизо празна кофа.

— Качил се е на кофата. Но не е оставил следи.

— Прекрасно — отбелязах. — Среден на ръст, тегло незначително.

— Истински Шерлок Холмс — разсмя се Грязнов. — Да беше дошъл при нас като оперативен работник, Саша, цена нямаше да имаш!

— Свидетели има ли? — запитах аз, забелязвайки слабо движение на устните, подобие на усмивка, у Саша.

— Има — каза Грязнов. — Свидетелка. Красавицата Марго, или Люся Бердянская, проститутка от „Космос“. Маркарян я взел от ресторанта и я докарал в апартамента за, така да се каже, случайна връзка. Беше изпаднала в истерия, лекарят я поеше с валериан. Сега седи в колата и чака разпита. Аз естествено и сам бих я разпитал, но по проститутките хич ме няма. Дай, викам си, Саша Турецки да се заеме с нея. Душа човек е все пак.

Погледнах го с негодувание и отвърнах достойно:

— Опитът ми от общуването с проститутки се ограничава с двама-трима приятели, които понякога имам повод да нарека със съответния евфемизъм.

— Брей как го засука — оцени Грязнов. — Меркуловска школа! Но момичето е много интересно, нищо че е още съвсем млада. Май се води за осведомител при някой от нашите орли.

След като завърших съставянето на протокола от огледа на местопрестъплението, по принцип бях свободен. За провеждането на разпита на съседите и работата с експертите криминалисти оставих Серьожа Семенихин, а аз самият тръгнах към милицията да разпитвам свидетелката. На прощаване Грязнов ме нарече неблагодарно животно, оплака се, че заради мен ненужно си е провалил свободната вечер, и поиска компенсация под формата на бира.

Красавицата Марго наистина се оказа съвсем млада, но пък силно гримирана. От сълзите и преживяванията гримът й се бе разтекъл и кръглото й личице напомняше картина на Кандински от разцвета на абстракционизма. По пътя към „Петровка“ тя още хлипаше жално, но след като минахме по празните нощни коридори и влязохме в дежурната, напълно се успокои. Запали си цигара, след като предварително поиска разрешение, кръстоса крака и даже разкопча няколко копчета на блузата си. Опитваше се да говори с мен на своя език.

— Е, как е, мила — ласкаво започнах аз. — Успокои ли се? Разбирам преживяванията ти. Но ти си ни единственият очевидец и затова цялата ни надежда е в теб.

— Ох, като че ли съм видяла нещо — хрипливо произнесе тя. — Дойде ми като с мокър парцал по главата!…

— Дай да караме поред — предложих аз. — От самото начало.

— Ами запознахме се в „Космос“ — започна тя не много уверено. — Бях там с една приятелка. Минахме просто така…

За момент съжалих, че оставих Семенихин на мястото на убийството, с компютъра си той веднага щеше да ми даде разпечатка на всичките й задържания. Явно й се бяха случвали такива работи.

— Слушай сега — предложих аз. — Не искам да знам какво си правила в „Космос“ и как сте се запознали. Ще смятаме, че ви е обединила любовта към пощенските марки и си отишла у тях да му разгледаш колекцията.

— Ами да, така си беше — заусмихва се тя. — Имам, вика, страшни марки…

— С такси ли дойдохте?

— Хванахме частно. Искаше да минем да вземем шампанско, но аз и без това вече се бях намотала. Нали разбирате, пиян хич не можеш да разглеждаш марки.

Тя се усмихна вече съвсем лекомислено и очи те й заблестяха.

— Влязохте във входа — Прекъснах я аз. — И после?

— Ами вървяхме си, приказвахме си глупости… Той разправяше някакъв виц, смееше се. И изведнъж — „дан“! Едва не припаднах.

— Какво „данн“? — попитах с недоумение. — Никакво „данн“ не е имало! Никой от съседите не е чул изстрел!

— Не знам — нервно отвърна Люся. — Според мен там гърмяха дълго… Може Ашот да е извикал нещо или някаква кофа да е паднала.

Спомних си намерената от Грязнов кофа и си помислих, че Марго може би не е сбъркала.

— Видя ли го как пада?

— Естествено, падайки, той ме бутна към стената! Врязах се с глава в парното, нищо не съобразявам. Гледам, главата му цялата червена, вместо лице някаква каша… Исках да извикам, а гърлото ми се свива, не мога даже да прошепна. Тоя тип мина спокойно покрай мен и си тръгна. Даже не ме погледна. Може би е добре, че не ме погледна, а?

— Сега си спомни — казах аз. — Как изглеждаше?

Тя се опита да се съсредоточи за момент, разбирайки цялата важност на показанията си. Отново запали цигара, почеса се по носа и се намръщи.

— Среден на ръст — започна тя накрая. — Облечен в черно, но със светли обувки. Не гледах специално, но сега като си помисля, май беше по маратонки. Черна плетена шапка на главата, но лицето му беше открито. Видях го отстрани, но успях да забележа това-онова. Удължена физиономия, пълни устни, прав нос. Не е красавец, но е симпатичен.

— Утре ще трябва да поработиш над фоторобота — казах аз. — Знаеш ли, това е едно такова…

— Знам — каза тя и аз й повярвах — наистина знае.

— Цвят на косата?

— Кестеняв. Може би даже рус, там не беше кой знае колко светло. Но беше як тип, широкоплещест, мощен…

— Ако го видиш, ще го познаеш ли? — попитах аз.

— Да не съм глупачка? — направи тя гримаса. — Естествено, че няма да го позная! Той си има своя работа, аз си имам моя. Няма никакъв смисъл да ни се пресичат пътищата.

— Но все пак ни даваш белезите му — забелязах с усмивка. — Не те е страх.

— Че какво да правя! — почти възкликна Люся. — Още утре ще ме приберете за двайсет и четири часа заради тези проклети марки, дяволите да ги вземат! А как да си изкарвам хляба, а?

Гледах това шестнайсетгодишно момиче, избягало от родната си провинция преди две-три години и оттогава живеещо в огромния равнодушен град, и не знаех какво да й кажа. Че ще свърши зле? Та тя го знае по-добре от мен и от това сън не я лови. Че ще си съсипе живота? Нали животът, от който е избягала в столицата, малко се е различавал от този на хотелска проститутка, само дето не са й плащали.

— Накъде си сега? — попитах изведнъж.

Тя ме погледна удивено и схващайки въпроса ми посвоему, се усмихна.

— Някакви предложения, господин следовател? Работният ми ден още не е свършил, може да успея да огледам още няколко колекции. Може би и у вас ще се намери нещо?

Тя си дръпна от цигарата и пусна струйка дим. Сега, в образа на курва, вече не предизвикваше у мен съчувствие, но разбирах, че за нея този образ е не повече от работен костюм.

— Ще те закарат с кола — казах аз. — Даде ни важна информация, а това трябва да се поощрява. Така че накъде си, към „Космос“ ли?

Тя въздъхна тъжно, като възрастна, и отвърна уморено:

— Какъв ти „Космос“, господин следовател? Вкъщи, в Чертаново, къде другаде.

— Утре към единайсет пак тук, на „Петровка“ — напомних й аз. — Много е важно.

— Тогава по-бързо ме закарайте — каза Люся. — Обикновено спя до обяд, да не ви проспя фоторобота.

Помолих помощник-дежурния в криминалната да я изпрати до колата и се сбогувахме с проститутката Люся. Поне вече можех да се похваля при случай с близкото си познанство с тези кръгове.