Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (42)

42.

Елегантният ресторант в сутерена на една къща на Арбат бе потънал в полумрак. На масите горяха разноцветни свещи, а на сцената бавно танцуваше двойка полуголи танцьори. Бък се оказа пълен мъж е тежка челюст и в погледите му, хвърляни от време на време към Нина, имаше уморен интерес с оттенък на зле скрито презрение. Той беше собственик на ресторанта и явно можеше да си позволи каквото си иска. Сега мислеше какво още да си поиска.

— Как се запознахте с него? — попита той с подозрение.

— Защо питате? — запита Нина и сви рамене.

— Защото не знам нищо за вас — каза той. — Намирате се в много лошо положение, госпожице. Покровителя ви вече го няма, а се опитвате да се правите на значима личност.

— Той каза, че мога да разчитам на приятелите му — призна Нина.

Бък изсумтя.

— Старецът беше непоправим романтик — каза той с въздишка. — Вярваше в безкористното приятелство. Разбира се, ако беше жив, щеше да има смисъл, но защо да ви помагам сега, когато го няма?

— Значи сте реалист? — попита Нина и вдигна чашата си.

Той кимна и се усмихна криво.

— Винаги съм бил. Феликс преувеличаваше приятелството ми, което винаги се основаваше на взаимния интерес. За да започна да ви помагам в степента, на която разчитате, трябва да бъда значително заинтересован.

Нина отпи глътка вино и хвърли поглед към танцуващите.

— И с какво бих могла да ви заинтересувам?

Бък изсумтя, изпи коняка си на един дъх и посегна към цигарите.

— Във всеки случай женското ви обаяние слабо ме вълнува — направо каза той. — Трябва да знаете, че в това отношение съм особено взискателен.

— Всъщност изобщо не смятах да повдигам въпроса — каза Нина.

Той си запали цигара и дръпна дълбоко.

— Но ще се наложи — каза той. — Удовлетворението е единственото, с което можете да ме спечелите.

— Не разбирам — каза Нина.

Той се усмихна похотливо.

— Трябва да ме задоволите, мила. След това ще започна да се грижа за вас. Разбирате ли?

Нина издържа погледа му и отвърна:

— Страхувам се, че няма да стане. Изглежда, ще се наложи да мина без такъв покровител като вас.

Той набоде с вилицата си една маринована печурка и я задъвка с апетит.

— Забравих да ви предупредя — студено произнесе той. — С мен не може така. Ако се откажете от покровителството ми, ще взема всичко. Ясно ли е?

Нина се усмихна горчиво.

— Нима?

— Не понасям самонадеяни жени — каза той.

Нина не отвърна и се зае със салатата от крабове. Докато ядеше, чувстваше, че събеседникът й я наблюдава.

— Добре ли познавахте Феликс? — попита тя.

— Достатъчно.

— Тогава трябва да сте познавали и Бейби.

— Бейби е мъртъв — побърза да отговори Бък.

Нина се усмихна.

— Така ли мислите?

— Защо, не е ли? — запита Бък почти равнодушно.

— Бейби убиваше разни мафиоти — продължи Нина. — Много му се удаваше.

— Мила — удивено каза Бък, — да не би да ме заплашвате?

— Вие ме заплашвате — забеляза Нина. — Аз дойдох тук с най-добри намерения.

— Пука ми за вашия Бейби. — Бък се разпалваше все повече и повече. — Аз самият насъсквах Феликс срещу конкурентите ми. Вашият Бейби е просто нула.

— Тогава няма смисъл да се притеснявате — успокои го Нина.

Той изсумтя и си наля коняк.

— Започвате да ме интересувате, Ниночка. — Той смени тона. — Какво знаете за този Бейби?

— Той няма да позволи да ми се случи нещо — отвърна Нина с усмивка.

— Можете ли да се свържете с него?

Нина продължи да яде салатата.

— Мога да му дам работа — предложи Бък.

— Аз също — каза Нина.

— Проклятие! — измърмори Бък. — Тогава защо дойдохте при мен, бих искал да знам?

— Необходима ни е помощ.

— Но защо трябва да ви помагам?

— Разбира се, не сте длъжен — каза Нина. — Да оставим тази тема. Тук е много приятно, нали?

Бък я гледаше втренчено, опитвайки се да я разбере.

— Достатъчно е да си мръдна пръста, и ще ви тикнат толкова дълбоко, че никакъв Бейби няма да ви намери — каза той.

— Откъде знаете — каза Нина, — може би той сега седи до нас и ни слуша. В този великолепен полумрак ще изстреля във вас целия пълнител и ще излезе от ресторанта незабелязан още преди да открият убийството. Нали знаете, той работи със заглушител.

— Никой няма да посмее да ми диктува условията си — изсъска Бък.

Нина протегна ръка и погали косматата му китка.

— Достатъчно, Бък. Станало е недоразумение, също като Феликс и аз бях изпълнена с романтични идеи за мъжката дружба. Не знаех, че сте просто кагебистки осведомител.

Бък изсумтя и отхвърли ръката й.

— Въпреки това аз ви благодаря — каза Нина. — Тук обслужването е приятно, виното е прекрасно и салатата е чудна. Мисля, че триста долара ще стигнат?

Тя сложи парите на масата и стана. Бък не се помръдна, докато я гледаше как си тръгва.

Нина се разходи по многолюдния нощен Арбат, не се сдържа и се огледа в една витрина, убеждавайки се още веднъж, че фризьорът е направил малко чудо. Едновременно с това забеляза един небиещ на очи тип, който вървеше след нея в тълпата. Бък продължаваше играта си, въпреки че Нина беше загубила всякакъв интерес към него.

На Смоленския площад хвана такси и потегли към къщи в Строгино. Преследвачът й се качи в кола, паркирана пред външното министерство, и тръгна след нея. Не разбираше какъв смисъл има това. Наистина тя се постара да обиди Бък, но и той си беше виновен. Най-правилно би било да се забравят един друг, но засегнатите амбиции можеха да накарат този мафиот да стигне далеч. Сега малко я беше яд за тази невъздържаност.

Дежурен във входа беше познатият й пазач Вадим и след като го поздрави, Нина помоли:

— Вадик, бихте ли се качили при мен за минутка.

— Разбира се, Нина Алексеевна — каза дисциплинираният пазач.

Те се качиха и когато вратата се затвори зад тях, Нина попита:

— Вадик, можете ли да ми намерите пистолет?

Трябваше му секунда, за да отговори.

— Разбира се.

— Трябва ми пистолет със заглушител и патрони към него.

— Каква марка предпочитате? — попита Вадим.

— Отечествена — каза Нина. — Например „Стечкин“.

— Но той е толкова голям — опита се да възрази Вадим.

— Това няма значение — каза Нина. — Плащам и за конфиденциалността, разбирате ли ме?

— Ще го уредя — обеща Вадим. — Утре ще си бъдете ли вкъщи?

— Ако трябва, ще си бъда — каза Нина.

Той се върна на поста си, а Нина почувства известна увереност. Да, Бейби беше още жив и тя можеше да разчита на защитата му.

Около полунощ звънна телефонът.

— Слушай, лелко — раздразнено започна Бък. — Стига тесли! Проверих всичко за тебе, през последната година си била навън и не е възможно да познаваш никакъв Бейби.

— Какво искаш от мен, Бък? — уморено попита Нина.

— Имам пълното право на част от наследството на Феликс — заяви Бък. — И вие с Бейби трябва да работите за мен, ясно ли ти е?

— Ясно ми е — въздъхна Нина. — Но нищо няма да излезе, дърт фукльо такъв. Нито аз, нито пък Бейби няма да работим с теб. Слушай, забрави за мен и не се показвай повече, а?

— Ах ти, кучко! — заръмжа Бък. — Седиш върху милиони, които си получила наготово, и не искаш да делиш, така ли? На мат и маскара ще те направя, да знаеш!

— Глупак — прекъсна го Нина. — Парите не са мои, стар идиот такъв. А тези, на които принадлежат, ще споделят с теб само някой куршум в челото. Разбери, тъпако, просто не искам да те замесвам.

Бък сумтя известно време в слушалката и промърмори:

— Не се сбогувам…

Когато той затвори, Нина чак се разсмя. Кой знае защо сега тя изобщо не се страхуваше от този подобен на мечка тип и собствените й измислици я развеселиха. В това лекомислено състояние тя си легна да спи.

На следващата сутрин отиде при Сенкин и дублира поръчката си за пистолет. Тя влезе, поздрави управителя и му подаде листче хартия.

— Аркадий Глебович, можете ли да ми помогнете с битовата техника?

Той прочете на листчето: „Спешно се нуждая от пистолет за защита“, кимна и каза:

— Наистина, този тип агрегати са редки, но ги има в нашата система. Ще ви се обадя още довечера.

Настроението й още повече се подобри. Като бивш инструктор по стрелба с пистолет тя се убеди в необходимостта от огнестрелно оръжие в екстремални ситуации. Сега беше точно в такава ситуация и оръжието просто й беше необходимо.

С Бък стана издънка, но тя не губеше надежда. Отново прегледа оставените й от Феликс телефони и избра човека от Върховния съвет, който можеше да й даде нужната информация. С усмивка си помисли, че свещеникът от Подмосковието най-малко би й потрябвал.

Тя набра номера и известно време слуша сигналите, но никой не вдигаше. С леко чувство на досада тя за всеки случай набра още веднъж, но отсреща отново никой не отговори.

Вадим се появи следобед, донесе някакъв плик като предлог и пакет.

Нина отвори пакета и извади от кашона пистолет „Стечкин“, оръжие за прицелна стрелба с широки възможности. Тези пистолети бяха на въоръжение в правителствената охрана, преди да преминат на вносни системи. Заглушителят също беше фирмен, със смазка, и докосвайки се до него, Нина изпита лек възторг.

— Къде бих могла да се позанимая с него? — попита тя.

— Ами излезте извън града и си гърмете колкото искате — каза Вадим с усмивка. — А за какво ви е, Нина Алексеевна?

— Виждате ли, Вадик — каза Нина, — по-рано бях спортистка, занимавах се със стрелба…

— Със заглушител? — подсмихна се Вадим.

— Различно — усмихна се в отговор Нина. — Във всеки случай много съм ви благодарна.

Той си тръгна, след като си получи парите, а тя веднага се зае с пистолета, старателно го избърса, после отново смаза плъзгащите се части, зареди пълнителя и го постави. Сглобен, пистолетът не се събираше в чантичката й, но тя си беше приготвила друга, по-обемиста чанта.

Сега беше въоръжена и можеше да обмисли някои стъпки. Разбира се, глупаво беше от нейна страна да говори за Бейби на чужд и при това враждебно настроен човек. Според всички закони на конспирацията трябваше да го ликвидира, но мислейки за това, тя не откриваше в себе си решителност да го направи. Приличаше на дуел, в който си присвоява правото на първия изстрел.

Както и да е, тя се качи в деветката си и потегли към града, за да понаблюдава ресторанта на Бък. Срещу входа на разположения в сутерена ресторант имаше малко открито кафе и тя седна, като си взе бутилка пепси и някаква паста. Седя там четиридесет минути и за това време успя само да забележи същия младеж, който я следеше предишния ден. Той излезе от ресторанта заедно с някаква дългокрака девойка с минипола и съдейки по разговора им, това не беше делова среща. Може би имаше почивен ден и излизаше с приятелката си. Нина така и не забеляза Бък, въпреки че се надяваше. Тя стана, оставяйки пастата недокосната, и се върна в колата си. Разбираше, че сегашната работа може да отнеме много време, но въпреки това изпитваше леко разочарование.

Вечерта при нея дойде Аркадий Глебович и й донесе още един пистолет, този път малък браунинг, който спокойно се побираше в чантичката й. Нина му плати за услугата и обясни:

— Нали разбирате, една сама жена трябва да бъде пределно внимателна в днешно време.

— Надявам се, ще съумеете да го използвате в случай на нужда — каза Сенкин.

Нина го почерпи с чаша коняк от запасите, приготвяни от самия Аркадий Глебович, и той не й отказа.

— Наблюдавам ви — забеляза той доверително, след като замези коняка с резенче лимон. — Не сте много заета, нали?

— Нямам много работа — каза Нина.

— Нямате ли приятели в Москва?

Нина се замисли за момент. Беше живяла в Москва около година, но приятелите й действително не бяха много. Изведнъж я бодна мисълта за Аня Назарова. Как можа да я забрави?

— По природа съм отшелница — каза Нина. — Не ми се иска някой да смущава самотата ми. Но може би скоро ще се появи една моя близка приятелка.

— Приятелка, виж ти — разбра нещата посвоему Сенкин.

Той си тръгна, а Нина отново се обади на човека от Върховния съвет. Отново дълго никой не отговаряше, но този път в края на краищата вдигнаха.

— Ало — каза Нина. — Добър вечер. Може ли да говоря с Леонард Терентиевич?

— Извинете — казаха от другата страна, — а вие коя сте?

— О — запъна се Нина, — с Леонард Терентиевич не се познаваме. Обаждам му се по препоръка на наш общ познат.

— Работата е там, че… С две думи, Леонард Терентиевич почина. Извинете ме, но не мога да продължавам разговора. Извинете…