Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (4)

4.

Когато Нина се върна вкъщи късно през нощта, Аня спеше в леглото й, свита на кълбо като малко коте. Нина свали коженото си яке със специални подплънки, с които приличаше на мъж, смъкна дънките, широки и безформени, захвърли маратонките. Въпреки късния час тя напълни ваната и се потопи в нея с чувство на дълбоко облекчение. Това, което се беше случило съвсем неотдавна на Шмитовски проезд, вече не я вълнуваше, тази работа бе свършена и трябваше да се мисли за бъдещето.

В банята кой знае защо винаги си спомняше децата си — Васечка и кръглоликият Серьожик. Те винаги пляскаха радостно във ваната, разплисквайки наоколо вода, пищяха от възторг и спореха за реда на миене на главите. Тези спомени никога не й навяваха тъга, напротив — това беше щастието на предишния й живот и да се върне към него в мислите си, бе даже приятно. Страшно беше да си спомня за последвалия кошмар — гибелта на семейството й — и Нина изпитваше само глуха скръб. Тази нощ можеше да си позволи да се отдаде на спомени, защото делото на живота й се придвижи с още една стъпка.

Тя се измъкна от ваната, влезе в стаята, взе от поличката стар фотоалбум и отиде в кухнята. Сложи чайника на котлона, седна на масата и отвори албума. Понякога се хващаше, че беседите й с фотографиите спокойно могат да изглеждат отстрани като тиха лудост, но тази мисъл само я развеселяваше, не я притесняваше. Беше уверена, че в главата й всичко е наред, и знаеше, че хората с болна психика не са способни да понесат всичко, което бе понесла тя.

— Коля, пак го направих — каза тя, разглеждайки снимката на мъжа си.

На снимката той беше млад лейтенант и жизнерадостно се усмихваше към обектива. Тогава бе само на двайсет и две и макар че вече се познаваха, до сватбата оставаше още около година.

— Трябва да си го познавал — продължи Нина. — Това е Маркарян, беше заместник на Резник. Разбира се, ти знаеш за него повече от мен, но и аз успях да науча това-онова. Връщаше се от ресторанта с приятелка, момиченце на петнайсет години. Тя така глупаво се кискаше, докато се качваха по стълбището… Нищо не казах, просто стрелях в челото му и си тръгнах. Момичето се опита да вика, но от страх й секна гласът. Сигурно си мислеше, че ще премахна свидетеля.

На другата фотография вече бяха заедно, но още без децата. Нина държеше в ръце пистолет и се смееше, а Коля се правеше, че много се страхува от нея.

Чайникът кипна и Нина стана, за да направи чая. Беше късно и започна да й се доспива, но албумът бе отворен и на следващата страница вече се появиха децата. Нина се усмихна.

— Здравейте, милички мои — прошепна тя, галейки снимката. — Така се радвам да ви видя отново. Не се безпокойте, аз съм добре. Просто имах труден ден, прекарах цялата вечер в засада. Но всичко свърши добре, така че сега отивам да спя. Би било много мило от ваша страна да ме навестите насън.

Тя пийна чай без захар, загаси лампата в кухнята и отиде да спи. Леглото й беше голямо, двете с Аня спокойно се сместиха и заспивайки, Нина се сети за сутрешната среща с Льоша и тихо се разсмя. Денят завършваше и беше направено немалко.

Аня спеше така сладко, в нея имаше нещо толкова детско, че Нина неволно я погали по главата. В този момент на Аня навярно нещо й се присъни, защото тя се усмихна радостно и отново съсредоточено засумтя. Нина въздъхна и легна по гръб до нея. Вероятно някакви мисли за извършеното убийство все пак бродеха в нея, но в този момент тя чувстваше само тежка и приятна умора. Епохата на съмненията отмина още преди половин година и след като окончателно реши за себе си този въпрос, Нина не смяташе да се връща към него. Убитият от нея човек не принадлежеше по никаква класификация към тези, за които важаха библейските заповеди. Защото извършеното някога с негово участие престъпление срина живота на Нина и преобърна всички нравствени категории.

В този момент Аня простена и прегърна Нина, облягайки глава на рамото й. Нина почувства неочакван прилив на нежност, обърна се настрани и погали Аня по разрошените коси. Аня промуча нещо насън и сви устни за целувка. Тя си представяше, че е редом с любимия, докато той самият сигурно не си губеше времето.

Остро чувство на жалост накара Нина да се притисне до момичето и да отговори на целувката й. И се започна нещо съвсем невъобразимо — Аня започна да се целува с език, слагайки крака си върху Нина и дишайки възбудено. Нина я отблъсна и объркано възкликна:

— Да не си се побъркала?

— Прости ми, Нинуля — изхлипа тя. — Размечтах се, знаеш ли.

— В корема ти расте дете, а ти само за удоволствия мечтаеш — укори я Нина.

— Но двете с теб няма да имаме деца — изхихика Аня.

— Чакай малко — застана нащрек Нина. — Ти в крайна сметка с мен ли се целуваше, или с мечтата си?

— Има ли значение? — попита Аня с досада.

Нина я погледна със съмнение.

— Да, действително — каза тя. — Но не прави повече така, става ли?

— Разбира се, няма вече — радостно потвърди Аня. — Само ме прегърни, че ми е студено.

— Ще се оправиш — каза Нина. — Има си одеяло за това.

Известно време Аня мълча потиснато, после тихо попита:

— Сърдиш ли ми се?

— Вече не — отвърна Нина. — Спи.

Тя самата не заспа веднага, осмисляйки неочаквания порив на момичето, което смяташе за чисто и наивно. Разбира се, и на нея й се случваше да сбърка, но в този случай грешката изглеждаше особено невероятна. Ако за това момиче действително няма разлика с кого се целува, тогава това е същество от съвсем друг сорт. Заспивайки, тя реши още на следващата сутрин да поговори сериозно с Аня за всичките й приключения и пристрастия.

Впрочем на сутринта тя вече беше забравила, защото и Аня отиде рано на работа, и времето беше слънчево и пролетно, и настроението й излезе съвсем друго. Нина закуси, оправи къщата, накисна отдавна приготвеното за пране бельо и към единайсет часа тръгна към центъра, където в една градинка на Яузски булевард я чакаше същият този Феликс.

Подобно на много други старци пенсионери, той седеше на пейката и четеше вестник. Даже вестникът му винаги беше един и същ — „Правда“. Не че изповядваше комунистически идеи, по-скоро това беше отдавнашен, вкоренен навик, който на неговата възраст беше немислимо да променя.

Нина се спря наблизо и известно време го наблюдава, опитвайки се да разбере какво значи той за нея. Много добре запомни срещата им преди около година, когато още не разбираше добре защо е останала да живее. Вървеше по следите на Щърбавия, същия този звяр, който измъчваше децата й, и в един момент разбра, че е надценила силите си. Напускайки милицията, вече не можеше да се надява на помощта на другарите си, също толкова потресени от убийството, колкото и тя самата, но пък това й развързваше ръцете по отношение на изпълнението на присъдата, която вече бе произнесла над убийците. Сплашвайки няколко дребни крадци, откри местопребиванието на Щърбавия, но той си беше тръгнал една седмица преди нейната поява там. И тук вече тя вдигна ръце, изпита угнетяващо чувство на отчаяние, свързано при това с пълна самотност. В един момент беше близко до самоубийство и затова обаждането на Феликс една нощ й се стори глас свише.

— Мила — каза той, — имай предвид, наблюдават те добре. Само си мислиш, че си сама.

— Не разбирам за какво говорите — каза тя тогава, но това не беше истина. Веднага разбра за какво говори той.

— Ще го преживея — забеляза нощният й събеседник. — Но ето какво бих искал да ти кажа… Виктор Юхнович, по прякор Щърбавия, в момента се весели с компания. Познаваш ли го по физиономия?

— Да — прошепна Нина.

— Тогава записвай — каза нощният събеседник и й продиктува адреса.

Спомняше си, че тогава още дълго седя до телефона и не можеше да съобрази наистина ли се е обаждал някой, или е било халюцинация. Но листчето с адреса в ръката й бе напълно реално и тя бързо се приготви. Беше съвсем в началото и не умееше нищо, освен да стреля с пистолет. Добра се пеша до вилната зона, дълго се лута в тъмното и намери нужната къща чак на сутринта. Запивката отдавна беше свършила и гостите спяха, изпоналягали където им падне. Нина известно време не можа да вдигне ръката си с пистолета, макар че я задавяха сълзи. После, когато някой се размърда, тя си пое дъх, задържа го и заби три куршума в Щърбавия. Никой не се събуди, защото куршумите минаваха през заглушителя, предвидливо поставен от нея преди това. Чувстваше се леко и свободно на връщане от вилата към къщи. Когато при нея дойде старият приятел на Коля майор Демьонок и й разказа за убийството на Щърбавия, тя даже се разплака, и при това съвсем искрено.

А след три дни отново се обади нощният благодетел и предложи да се срещнат в „Новоросийск“. Той се оказа небиещ на очи дядка, пенсиониран кагебист, който още имаше многобройни връзки в органите и градеше утопични планове за борба с престъпността.

Самият той едва не беше изхвърлен позорно от комитета заради някакви отдавнашни истории, но бе обладан от мечтата за създаването на някакъв таен наказателен орган, който според него трябваше да изразява интересите на широките народни маси. Впрочем за масите Феликс Захарович Даниленко говореше само в тези редки мигове, когато се срещаха в някое непретенциозно заведение, където сервираха качествено вино — той презираше некачественото — и след третата чаша започваше неговият монолог за бъдещото общочовешко щастие. Докато тези срещи станат възможни, Нина измина нелек път, започнал от онази паметна беседа в „Новоросийск“, където се срещнаха за пръв път.

— Разбирате ли, душичке — говореше старецът, пъшкайки и сумтейки, — нашата професия е много специфична. Аз, знаете ли, никога не съм имал нищо общо с дисидентите, занимавах се с продавачите на валута и контрабандистите и как взе, та се случи така, че именно моите клиенти дойдоха на власт!

— Искахте да го убия? — попита Нина.

Той кимна.

— Разбира се, че исках. Това беше много важно както за вас, така и за мен. Беше една съвместна операция. Сега може да се каже, че резултатът е един на нула за нас.

— Откъде имахте тази информация? — попита Нина.

— От компетентните органи — изкиска се старецът.

— Ако това е било известно на органите, защо не са го прибрали? Той е убиец и маниак!

— Тук мога да ви изненадам — замислено произнесе старчето. — Не всеки убиец непременно е враг на обществото. Някои от тях са доста полезни. Вие например.

— Аз не съм убиец — решително заяви Нина. — Ако искате, аз съм отмъстител.

— Та така — продължи Феликс, без да обръща внимание на репликата й. — Съществуват убийци, необходими на обществото. Покойният господин Щърбав понякога изпълняваше задачи на органите — и затова много неща му се прощаваха.

— Да не искате да кажете — изплашено попита Нина, — че мъжът ми и децата ми са били унищожени по задача на органите?

— Когато окончателно изясня този въпрос — обеща Феликс, — ще ви докладвам.

Той така и не го изясни окончателно. Във всеки случай именно благодарение на него Нина състави списък на хората, които поне по някакъв начин участваха в онова страшно убийство. Този списък далеч не беше пълен, Феликс сам признаваше, че в него преобладават криминални престъпници и дребни гешефтари. По-голямата част от тях бяха напуснали Краснодар и за преследването им бяха необходими и средства, и информация от компетентни източници. Феликс й предложи тази помощ, даже й осигури жилище в Москва и оръжие. Жилището й свърши работа, но от оръжието се отказа. За отмъщението й беше останал пистолетът на мъжа й и тя смяташе, че като стреля с него, стреля заедно със съпруга си. Но помощта на Феликс не беше безкористна. Започвайки премахването на враговете си, Нина от време на време беше длъжна да участва и в операциите на Феликс. Той си имаше собствен списък с врагове, които също трябваше да бъдат унищожени. Нина Ратникова трябваше да стане професионален убиец. И тя се зае с това с лекота, която изненада и нея самата. Ужасът, преживян от нея в деня, когато бе избито семейството й, действително промени нещо в мирогледа й. Онези, които убиваше, за нея не бяха хора. И тя вървеше по адресите и стреляше, считайки това за нещо сродно с работата на чистачка.

— Какво пишат? — попита тя, като се приближи към Феликс и се надвеси над него.

— Абе пак са убили някого. Сядай, момиче.

Нина седна и никой от минувачите не би ги заподозрял в нещо нередно. Внучка се среща с дядо си.

— Онази курва те е видяла — каза Феликс. — Пее за теб на висок глас. Здрав бандюга, казва, с автомат — два пълнителя е изстрелял. Изплашила се е до смърт.

— Мога да я разбера — каза Нина. — Но всичко стана много бързо, беше невъзможно да се забележи нещо.

— Назрява малка суматоха сред престъпните маси — доволно добави Феликс. — По този начин започва операцията „Народна воля“. Знаеш ли кой я е разработвал?

— Знам — каза Нина. — Ти.

Старецът радостно се изкиска.

— Аз! А сега даже не можеш да си представиш какви сили се включват.

— Какви сили? — настръхна Нина.

— Държавни — прошепна Феликс. — Сериозните хора се отнасят към нашите идеи с голям интерес.

— А не се ли страхуваш, че същите тези държавни хора ще започнат да те използват за собствените си цели?

— Щях да съм пълен идиот, ако не го отчитах в плановете си — каза Феликс. — Въпросът е кой кого използва повече?

— Значи инициативата ти все пак е срещнала подкрепа? — замислено попита Нина.

— Не си прави кой знае какви илюзии — каза Феликс. — И инициативата не беше само моя, и основната идея не е точно тази, която се предполагаше в началото. Но това вече е работа, вече е подкрепа, и в това намирам голяма утеха.

— Някой от новите ти началници знае ли за мен? — неочаквано запита Нина.

— Знаят, разбира се — изкиска се Феликс. — Ти си знаменитият убиец Бейби!

— Защо Бейби?

— Защото си жена!

— Да не би „бейби“ да значи жена? — насмешливо попита Нина.

— Не, разбира се — каза Феликс. — Но моят учител полковник Синюхин, лека му пръст, винаги ни учеше да даваме на агентите прякори с маскировъчен характер. Аз например в една работа имах прякор Брадата, въпреки че никога не съм имал брада. Всъщност исках да те нарека Куция, но това вече си е изхвърляне. А двете „б“ в името ти все пак намекват за истинското ти лице. Но това никой не трябва да го знае. Впрочем и аз не познавам другите агенти. Това е азбуката на конспирацията.

— Защо ме повика? — попита Нина, за пръв път изпитвайки известна неприязън към този човек, който дълго време бе единственият й приятел.

— Има работа — каза Феликс. — И при това доста сериозна.

— И каква е тя? — попита Нина.

— Разбираш ли, това, което ще ти предложа, много прилича на терористичен акт. Винаги съм твърдял и продължавам да твърдя, че политиката не ме интересува. Но сред висшите политици се крият немалко престъпни елементи. Какво да правим, кажи ми, моля те?

— Кой? — попита Нина.

Феликс я изгледа със съмнение, подсмъркна и каза:

— Има един депутат, Кислевски, петербургски банкер и истински мафиот. Наскоро по негово указание разстреляха цяла конкурентна фирма — осем души!

— И кой поръчва тази работа? — безучастно запита Нина.

— Не ти трябва да знаеш — промърмори Феликс, — но ще ти кажа. Той е осъден от „Съда на Народната съвест“.