Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (8)

8.

Колата на Феликс Захарович Даниленко бе стара, жигули от първите модели, с проядено на места от ръждата купе, пукнатина на предното стъкло и дрънчащ багажник. Той я караше внимателно, но уверено — шофьорският му опит наброяваше десетилетия. В неделя, след разговора с Нина, той се запъти към Востряковското гробище, като купи цветя по пътя.

Спря на паркинга пред входа и слезе, без да бърза, огледа се по навик, машинално отбелязвайки си двамата в сивата волга, продавачката на цветя, просяците. Всички може би го наблюдаваха, и това трябваше да се има предвид.

Гробът, който търсеше, беше в дъното на гробището и той спокойно тръгна по алеята към него, мимоходом разглеждайки паметниците и четейки надписите от време на време. На няколко пъти сядаше на пейките, за да си почине и да се огледа — отдавна изработено вътрешно чувство за предпазливост. Като че ли всичко беше спокойно, но допълнителната проверка никога не бе излишна. Накрая зави от алеята по пътечката вдясно, продължи още малко сред старите гробове и се спря пред малък типов паметник със звезда. Зад оградка, която даже Феликс Захарович можеше лесно да прескочи, имаше пейка с облегалка, и след като положи цветята на гроба, Даниленко седна. Надписът на паметника гласеше: „Синюхин Егор Алексеевич. 11.08.1922 — 23.08.1991“.

Феликс Захарович седеше мълчаливо, поглеждайки паметника с някакво непонятно неодобрение, от време на време въздишаше и се оглеждаше. Клонеше към обяд, небето бе ясно, денят — приятен.

Той чу леко покашляне и се обърна. Зад него стоеше пълен човек на около петдесет години и се усмихваше насмешливо.

— Загубил си бдителност, а, Феликс?

— Как да ти кажа — отвърна Феликс Захарович. — Твоите хора ги определих още на входа. Единият използва предавател и разбрах, че вече си наблизо.

— Ще им бъде направена забележка — каза мъжът и се приближи.

Той хвърли поглед към гроба и постоя мълчаливо.

— Май бяхте близки с него? — попита той.

— Бяхме приятели — отвърна Феликс Захарович.

— Чувал съм за него — каза мъжът. — Беше легендарна личност. Как умря?

— Инфаркт.

— Да не е бил свързан с Комитета по извънредното положение^[1]?

— Не — каза Феликс Захарович.

Мъжът го погледна и се усмихна.

— Хайде де — каза той. — Тази пейка дали ще ме издържи, ако седна?

Феликс Захарович мълчаливо му направи място и мъжът седна до него. Извади пакет цигари и запуши.

— Слушам — каза той.

— Всичко е готово.

— Кога?

— В събота. Страхотно е обмислил всичко. Той е най-добрият ми агент.

— Кой?

— Бейби.

Мъжът бавно изпусна струя дим.

— В неделя те излитат.

— Съмняваш ли се в агента ми? — удиви се Феликс Захарович.

— Сам разбираш, първата част от операцията наближава края си — каза мъжът. — Сега е много важно да не се издъним.

— Разбирам — съгласи се Феликс Захарович. — Не разбирам само защо този Кислевски се оказа начело на списъка. Добре си спомням, името му беше във втората стотица. Това е вече третият етап, а не първият. Какво е станало?

— Интересува ли те? — попита мъжът и изтръска пепелта.

— Да. Списъкът беше утвърден от колегията на Съда.

— Кислевски бе поставен на първо място по лична молба на Председателя — неохотно каза мъжът. — На мен самия това не ми харесва особено, но има някакви финансови интриги. Можеш да изразиш протест.

Феликс Захарович сви рамене.

— Няма да изразявам протест — каза той. — Но това не ми харесва. Достатъчно е веднъж да се пренебрегне редът, и ще започне произвол.

— Става дума за големи пари — каза мъжът.

— Парите никога не са ме интересували — промърмори Феликс Захарович.

— След завършването на първия етап ще се събере колегията — каза мъжът. — Там ще можеш да кажеш всичко, което искаш. Уважават те, знаеш го.

— Какво се чува за разследването?

— По някакъв начин са се добрали до информацията за склада. Сега търсят. Общо взето, всичко е според плана на операцията, само дето се е намесил още един клиент, който вече е опукал трима души с „Макаров“. Има същия маниер на работа и са го прикачили към нашето дело. Да знаеш кой може да е?

— Не. Какво ни пречи това? Нека си търсят, този приятел ще ги поведе след себе си.

— Ами ако някой от нашите работи самостоятелно? При тази система е невъзможно да бъдат контролирани.

Феликс Захарович въздъхна и шумно изсумтя.

— Дай ви на вас само да контролирате! Разбери най-после — това е безотказна система! Тези убийства ще станат кошмарът на московската милиция! Достатъчно е да започне бюрократично протакане, и делото ще се закрие до три месеца.

Мъжът кимна в знак на съгласие, подращи с пръст по бузата си и каза:

— А не се ли страхуваш, че от всичко може да излезе съвсем не това, което е според плана на операцията „Народна воля“?

— А какво?

— Не знам. Не разбирам от социална психология. Тези, изпълнителите — според теб нормални ли са? Да отидеш и да застреляш непознат човек — това нормално ли е? Разбирам, когато е изпълнение на заповед, когато зад всичко това се крие висока целесъобразност. Но те не усещат такава.

— Ваня, не се пъхай в тези дебри — усмихна се Феликс Захарович. — Егор беше гений, някой ден човечеството ще му издигне паметник. Разчел е всичко, можеш да бъдеш сигурен.

— Аз самият съм в известен смисъл само изпълнител — въздъхна мъжът. — Развитието на събитията ме устройва, съгласен съм с изводите от анализа, но в този план има нещо плашещо. Имам чувството, че отглеждаме в инкубатор Змей Горянин.

— Ти си затънал в търговските си машинации — каза Феликс Захарович. — Забравил си вкуса на оперативните действия. В тази операция ролята на изпълнителите е къде по-значима от нашите колегии и постановления. Точно те, момчетата с пистолети, са зародишите на новото общество. Нашата задача е да им позволим да израснат. Да, в известен смисъл отглеждаме дракон, но защо това те плаши? Добре ли се чувстваш в затворения клуб на богаташите?

Онзи сви рамене и се ухили.

— Не се оплаквам.

— В това е твоята слабост, Ваня. Опомни се и се сети за кого работиш.

— Между другото… — Мъжът измъкна нова цигара и запуши. — Това е хубав въпрос, Феликс. За кого работим?

Феликс Захарович изсумтя и поклати глава.

— Наистина — каза мъжът. — Ето например ти, старата мъдра змия, вярваш ли, че тази наша съдийска колегия, това сборище на пиявици и паяци, искрено мислят за съдбините на Отечеството?

— Достатъчно е, че аз мисля — каза Феликс Захарович.

— Но работиш за тях!

— Не мога да разбера какво те притеснява — забеляза спокойно Феликс Захарович.

— Разбери ме правилно, готов съм да се подчинявам, но ми дайте личност! Дайте ми вожд, поне фюрер в края на краищата! А да слушам бълнуванията на стари маразматици и да се правя, че ме възхищава дълбокомислието им — извинете!

Феликс Захарович се усмихна и кимна.

— Правилно, Ваня. Всъщност ти изказа същината на операция „Народна воля“. Недей да нервничиш, накрая ще стане така. Но що се отнася до старите маразматици, както ги нарече… Не е точно така. В ръцете им се намира ключът. Те трябва да отворят вратата.

— Я ми кажи, защо ти, един от авторите на плана, не си постоянен член на съдийската колегия? Изместили са те, нали? Там се води вътрешна борба май? Така е, нали, признай си!

— Защото така беше определено още отначало — каза Феликс Захарович. — Ти разсъждаваш с отминали категории, Ваня. И стига за това. Поддържай форма и рефлексията ще те остави на мира.

Той измъкна от джоба на сакото си лист хартия и го предаде на мъжа. Той го взе, разгърна го и недоумяващо погледна Феликс Захарович.

— Какво е това?

— Ще го предадеш на Секретаря. Тук са приложенията към плана за завършване на първия етап.

Мъжът озадачено повъртя листа в ръцете си и сви рамене.

— И на какъв език е? Що за детски методи на конспирация?

— Това силно ли те притеснява? — попита Феликс Захарович, наблюдавайки го внимателно.

Мъжът улови погледа му и нервно изсумтя.

— Ами знаеш ли, ако започнем да се подозираме едни други…

— Ще започнем — каза Феликс Захарович с иронична усмивка. — Непременно ще започнем. В края на втория етап сред нас ще започнат такива неща!

— Господи, с какво сте се захванали там? — изплашено възкликна мъжът.

Феликс Захарович дрезгаво се разсмя.

— Казвам ти, не се пъхай в тези дебри, Ваня. Нали с тебе действаме като правило по първия план, е, понякога и по втория, но малко. А Егор задълбаваше.

Мъжът вдигна глава, погледна надгробния паметник, бронзовата плоча с надпис, после вдигна очи към Феликс Захарович.

— А той наистина ли умря от инфаркт?

— Така казват — отвърна Феликс Захарович и продължително въздъхна.

Мъжът кимна.

— Ясно.

— Ще се сбогуваме ли? — попита Феликс Захарович, след като паузата се проточи. — Поздрави Председателя.

— Ще му предам — каза мъжът. — Само ме предупреди, когато по план трябва да започнат междуособиците.

— Ако успея — отвърна Феликс Захарович.

Мъжът стана, разсеяно потупа стареца по рамото и си тръгна, лавирайки между гробовете. Феликс Захарович поседя, наслаждавайки се на слънцето, после се привдигна с пъшкане, вдигна двата фаса, хвърлени от събеседника му и без да бърза, се насочи към изхода.

По пътя го спря за рутинна проверка инспектор от ГАИ и Феликс Захарович му показа удостоверението си, без да излиза от колата. Милиционерът отдаде чест и го пусна, без да каже нищо. И макар че дори това беше приятно, Феликс Захарович помнеше миналите времена, когато познаваха колата му просто по номера. Тогава да спре кола на кагебист за катаджията бе равно на самоубийство.

Той живееше в тих дом на „Пречистенка“, където хем имаше постоянно място за колата, хем съседите бяха приятни, хем всички необходими магазини бяха наблизо. Никога не бе имал семейство и избирайки си жилище в онези години, когато това беше по-лесно, не гонеше квадратурата. Две малки, но уютни стаички напълно го задоволяваха. В едната беше кабинетът с библиотеката, телефона и персоналния компютър, в другата — спалнята. Два пъти в седмицата го навестяваше щатна чистачка, миеше пода, бършеше прахта и взимаше бельото за пране. Феликс Захарович не се оплакваше от условията си на живот.

Връщайки се от гробищата, той сложи чайника на котлона, приготви си сандвич със сирене, сипа си чаша минерална вода и я изпи. После отиде в кабинета и пусна компютъра. Докато се зареждаше програмата, Феликс Захарович успя да си налее чашка кафе, сложи я на дървения поднос, добави чинийката със сандвича и отнесе всичко в кабинета. Там седна в любимото си кресло на колелца, отхапа парченце от сандвича и го прокара с глътка кафе. После защрака по клавишите на компютъра. На екрана се мяркаха цифри, символи, рисунки. Феликс Захарович се добра до нужния прозорец, набра датата, облегна се назад в креслото и зачака. Успя пак да си отхапе от сандвича и да пийне кафе, преди в прозореца да се появят цифрите на телефонен номер. Без да отмества очи от екрана, Феликс Захарович придърпа телефона и набра посочения номер.

След седем сигнала се включи телефонният секретар.

— Говорите с диспечера — произнесе автоматът. — Ако имате съобщение, говорете след сигнала. Благодаря.

Феликс Захарович изчака сигнала й произнесе:

— Съобщение на Франта. Срещата с Василиска се състоя в Зеления парк. Василиска, изглежда, се е разболял. Горкият е хванал вирусен грип. Мариноването на краставиците продължава по план, но Бригадира своеволничи, нарушава разписанието за деня. Въпрос по същество: какво го свързва с номер сто и шест от ценоразписа? Степен на важност на въпроса — умерена.

И затвори.