Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Кровная месть, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Георги Марков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Кръвно отмъщение
Преводач: Георги Марков
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София
Художник: Николай Стефанов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3349
История
- — Добавяне
55.
Вадим Сергеевич Соснов се измъкна от служебната кола и тръгна по стъпалата към входа на Белия дом. Както винаги, наоколо беше пълно с най-различни хора, някои го поздравяваха и той неизменно отговаряше учтиво на всеки. Това, което в пресата се наричаше „лоби“, в отечествения вариант представляваше просто околопарламентарно събиране. Много от навъртащите се тук хора действително бяха представители на някакви промишлени и търговски отрасли, но по-голямата част просто зяпаха, изпитвайки несъмнено удовлетворение от близостта до „коридорите на властта“. На самия вход той изведнъж чу:
— Вадим!
В първия момент даже не разбра, че се обръщат към него, но после спря и се обърна. Към него пристъпи ефектна жена с големи черни очила.
— Мен ли викате? — недоумяващо попита той.
Жената си свали очилата и той веднага позна Нина Ратникова.
— Нина, ти ли си?
Външният й вид изобщо не предполагаше тежки разтърсващи преживявания в близкото минало. Тя бе добре облечена, с модерна прическа и изглеждаше прекрасно.
— Трябва да поговоря с теб — каза тя с известно вълнение.
Вадим Сергеевич погледна секретарката Лена и тя прошепна:
— Шерифите.
Той също си спомняше за делегацията американски шерифи, които му бяха поверили да съпровожда като парламентарист, отговарящ за въпросите на реда.
— Нина, мила — каза той със съжаление. — През следващите три часа ще бъда страшно зает.
— Мисля, че и след това няма да си свободен — каза Нина и леко се усмихна. — Какво ще кажеш за вечеря в ресторант? Знам едно ресторантче на Арбат, може да се срещнем там.
Вадим Сергеевич неволно се порази от абсурдния характер на ситуацията — на прага на Белия дом, в присъствието на секретарката и референта му, пред цялата компания зяпачи жена го кани на среща.
— Чудесно — кимна той. — Ще бъда там точно в седем. Как се казва това ресторантче?
През целия ден мислеше за тази покана, приблизително досещайки се за какво може да стане дума, но все пак заинтригуван. Преди една година би изпитвал съвсем други чувства, но за тази една година прекалено много неща в живота му се промениха. Сега можеше да си признае, че някъде дълбоко в себе си е очаквал появата й, и обяснението, което им предстоеше, трябваше да го избави от огромното вътрешно напрежение.
Когато в седем и половина напусна работното си място, телохранителят Женя, който го чакаше долу до колата, попита:
— Вкъщи ли, Вадим Сергеевич?
— Не — каза той. — Ще ти се наложи днес да поработиш извънредно, момче. Отиваме на ресторант.
— Както кажете — измърмори телохранителят без особена радост.
Стигнаха до Арбат по преките и Вадим Сергеевич с немалко удоволствие се разходи пеша по тази винаги оживена и кипяща от живот улица. Телохранителят Женя вървеше отзад и нервничеше.
Вадим Сергеевич слезе по стъпалата в сутерена, където се намираше ресторантът, обърна се към оберкелнера и той веднага го придружи до отделна маса.
— Нина Алексеевна ще дойде скоро — каза той и се поклони.
Соснов кимна. Масата беше сервирана образцово, намираше се в дъното на салона и това разположение му позволяваше спокойно да се оглежда. Хареса му и обстановката, и малкият джазов оркестър, който тихо свиреше популярни някога мелодии, а и кухнята беше прилична, ако можеше да бъде оценена по външния вид на ястията. Соснов си спомни с лека усмивка, че за последен път е бил с Нина на ресторант в Новоросийск, отбелязвайки завършването на университета. Тогава и обслужването, и кухнята бяха по-обикновени, но пък колко по-прости бяха отношенията им. Сега дори не знаеше какво да й каже.
Нина се появи след десет минути и той стана, за да я поздрави. При това забеляза с крайчеца на окото си, че телохранителят Женя седи на служебната маса и унило пие бира от висока чаша. По време на цялото си пребиваване на високия пост Соснов нито веднъж не бе имал случай да провери доколко е надеждна охраната му.
— Станала си толкова красива — забеляза Соснов, когато седнаха. — Какво е станало с теб? Да не си получила наследство?
— Да — кимна Нина. — Чу ли вече за това, което е станало в съдебната зала в Измайлово?
Вадим отвори шампанското, без да бърза, спря със знак келнера, който се хвърли към него, и напълни чашите.
— Нека първо да пием — предложи той. — Много се радвам да те видя, Нина.
Нина не отговори, но послушно се чукна с него и отпи глътка.
— Те са убити, Вадик.
— Знам — каза той. — Би трябвало да си напълно удовлетворена.
И се зае с ордьовъра.
— Още не знам — каза Нина. — Стана буквално пред очите ми, още не съм се оправила от шока.
— Наистина ли беше толкова ефектно? — попита Вадим.
— Беше неочаквано и страшно — каза тя.
Вадим спокойно сдъвка салатата си и попита:
— Та за какво искаше да говориш с мен?
— За убийството — каза Нина. — Сигурно вече знаеш, тези боклуци твърдели, че са изпълнявали указанията на някакъв големец.
— Искаш да попиташ дали аз съм този големец? — криво се усмихна Вадим.
Нина кимна, като го гледаше втренчено.
— Не, не съм аз. — Вадим отпи глътка шампанско. — Тук хранят вкусно. Не разбрах, често ли идваш тук? Оберкелнерът те нарече на име и бащино.
— Разбираш ли — продължаваше Нина, — за мен е много важно да знам.
— За да ме убиеш ли? — попита Соснов с усмивка.
— Какви ги приказваш! — възкликна тя негодуващо.
Вадим се усмихна.
— Все пак има някой, който ги убива. Защо да не си ти?
— Мислиш, че съм способна на това ли?
— Научих прекалено късно — каза Вадим. — Помисли си само, този маниак вече е убил десетина случайни свидетели.
— Подозираш ли ме? — Нина се учуди много искрено.
Вадим се разсмя.
— Стига глупости, шегувам се. Въпреки че ако си спомни човек как стреляше, може доста да се замисли.
— Но ти дойде тук — възрази Нина. — Значи все пак не си се изплашил.
— Не вярвам, че ме смяташ за виновен — каза Вадим.
Нина поклати глава.
— Кажи ми истината, Вадик — изведнъж жално го помоли тя. — Наистина ли нямаш нищо общо? Наистина ли не знаеше, че ще го измъчват?
Соснов погледна оркестъра и си помисли, че животът е скучен, ако не го разнообразяваш с неочаквани обрати. Той отпи още малко от шампанското и каза:
— Знаех.
— Не! — неволно възкликна Нина.
— Разбери ме правилно — побърза да обясни той, изплашен от собственото си признание. — Разбира се, не можех и да си представя, че ще стигнат до такова зверство. Очаквах от тях максимум да му понамачкат физиономията.
— Ти… — каза тя с горчивина. — Значи все пак си ти?
— Аз. Много съжалявам, скъпа… Можеш да ме застреляш на място.
Нина мълчеше потресено.
Соснов извади цигарите си, запали и се облегна назад на стола. Цигарата в ръката му трепереше, той също бе потресен от собствената си откровеност. Преди половин час, когато слизаше в този ресторант, не би могъл и да си помисли, че нещата ще се развият така. Явно причината беше в нея, в Нина.
— Не знам какво ще си мислиш отсега за мен — каза той. — Изобщо не смятам да се оправдавам. Вечната история, двама мъже и една жена. Не можех да му простя…
„Що за глупости дрънкам?“ — помисли си той. Нямаше никаква вечна история, а само най-обикновено оскърбено самолюбие. Моментна ярост на силен човек, комуто обстоятелствата не са се подчинили. Раздразнение срещу наглото и самоуверено капитанче, което трябваше да бъде поставено на място. Това раздразнение още не беше утихнало.
— Още те обичам, Нина — проникновено каза той.
— Наистина ли? — попита Нина равнодушно. — Аз пък още обичам мъжа си.
— Разбрах го едва впоследствие — каза Вадим с въздишка. — Ако знаеше какво преживях след всичко това… Как се проклинах.
— Знаеш ли какво? — каза Нина.
— Какво? — попита той.
Нина мълча известно време, като не се решаваше да започне.
— Не се надявам на нищо — каза Вадим. — Сам си го направих. Живея с жена, която не обичам, а на жената, която обичам, причиних несравнимо нещастие. Глупаво е…
— Не вярвам на нито една твоя дума — произнесе с труд Нина. — Вярвам ти, че не си искал всичко това, но главният виновник все пак си оставаш ти, Вадик.
„Е, и?“ — помисли си той. Най-страшното беше, че не изпитваше никакви чувства по отношение на случилото се. Досадно недоразумение. Отдавна беше забравил чувствата. Беше забравил защо бе цялата тази многослойна суета, в която се къпеше сега, и не му беше до чуждите страдания.
— Какво мога да ти кажа? — въздъхна той. — Прости ми, ако можеш.
Нина вдигна глава, погледна го почти изплашено и внезапно произнесе:
— Прощавам ти, Вадик.
Някаква пружина се скъса в него и той силно се разсмя, привличайки вниманието на съседите.
— Ти ми прощаваш? — смееше се той почти истерично. — Ти?!… Колко… благородно… от твоя страна!
— Успокой се — каза Нина. — Говоря много сериозно.
— Дреме ми за твоята прошка — изръмжа той ядосано. — И ти, и мъжът ти сте просто жалки нищожества, негодни за нищо! Убили са го, значи така трябва! Забравих ви всичките на третия ден, след като си заминах, ти разбираш ли? И се осмеляваш да ми говориш за прошка?
— Тогава защо си се развълнувал така? — попита Нина и спокойно отпи глътка шампанско.
Соснов я гледаше с омраза, тресейки се от негодувание. Прекалено дълго беше коректен и вежлив, сега имаше желание да нагрубява и да псува. Така че тези кучки да си знаят мястото!
До него изникна някакъв едър мъж, който се наведе и попита:
— Нещо топло ще желаете ли?
Соснов бавно се успокояваше.
— Благодаря — промърмори той. — Вече се стоплихме.
Мъжът се отдалечи и Соснов каза с въздишка:
— Извини ме, Нина. За мен това признание не беше лесно и си изтървах нервите. Няма нужда да ми прощаваш.
— За теб може и да няма нужда — каза Нина. — А за мен просто е необходимо. Аз самата още не мога да разбера напълно как да го приема.
Тя изведнъж почувства с ужас, че започва да трепери вътрешно, същата тази треска, която съпровождаше всичките й предишни акции. Вадик Соснов бързо се превръщаше в мишена и тя дори вече усещаше хладния метал на пистолета в ръката си. Това беше някаква фикс идея, от която трябваше веднага да се освободи. Нина вдигна глава и погледна Вадим, който пушеше и гледаше встрани.
— Вадик — проговори тя. — Извини ме за този глупав разговор. Нямаше никаква нужда от него, нали?
— Не знам. — Соснов учудено сви рамене. — За мен беше много важно. Дълго се правех, че съм забравил всичко, а всъщност ме тормозеше. Сигурно е добре, че си признах.
Нина изведнъж се усмихна.
— И вече не ме смяташ за нищожество?
Вадим въздъхна и отвърна:
— Себе си смятам за нищожество. Извинявай, Нина, но аз най-добре да тръгвам.
Той загаси цигарата си, стана и повика келнера. Той се приближи и Соснов му подаде визитната си картичка.
— Пратете ми сметката — каза той. — Благодаря, всичко беше много вкусно.
— Всичко е платено — промърмори келнерът, но Соснов вече не го чу.
Той махна с ръка на заседелия се телохранител и излезе спокойно на улицата, без да забелязва нищо наоколо. Прекалено дълго се беше учил на равнодушие и цинизъм и мимолетното докосване до искреността раздвижи у него цял пласт забравени чувства. Сега не знаеше кое е по-добре — да забрави всичко или, напротив, да прати всичко по дяволите и да се върне към собственото си „аз“. Ако, разбира се, имаше към какво да се върне.
Нина остана да седи на масата, все още анализирайки усещанията си. Чувстваше, че някаква неизвестна сила я кара да стане, да вземе пистолета и да тръгне след Вадим. В цялата история трябваше да бъде поставена точка и тази точка можеше да бъде само Соснов, главният виновник за случилото се. Защото той лъжеше, беше намразил Коля за неговата непосредственост и простосърдечност, за това, че не се беше смутил от присъствието на големия началник, и единствено това го бе накарало по господарски да накаже провинилия се. Нима това просташко високомерие не заслужаваше куршум? Но, от друга страна, тя чувстваше, че току-що е извършила най-големия подвиг в живота си. Какво я засягат недостатъците му? Тя му беше простила заедно с цялата му извънредна горделивост, суетен живот и студа в сърцето. Бог ще го съди. И от тези мисли на душата й ставаше леко и ясно.
Самият Соснов в това време се прибираше вкъщи. Колата спря пред входа и телохранителят Женя излезе пръв, за да се огледа наоколо и да погледне във входа. При това играеше някакъв американски герой, Истууд или Сталоун — ербап момче с леко снизходително отношение към живота.
— Всичко е наред, Вадим Сергеевич — кимна той.
Соснов не бързаше.
— Алик — помоли той шофьора, — излез за момент.
Той послушно се измъкна от колата и затвори вратата. Соснов извади малък компютър, включи го и почака да се зареди. После пощрака по клавишите и в появилия се прозорец се изписа телефонен номер. Той вдигна телефонната слушалка.
— Ало? — чу се глас в слушалката.
— Обажда се Председателят — уморено каза Соснов. — Свържете ме с генерал Чернишов.
Нещо изщрака, запищя и се чуха сигнали. Накрая генералът вдигна слушалката.
— Генерал Чернишов слуша.
— Ето какво си мисля, генерале — каза Соснов замислено. — Последното указание на Старейшините е породено от паника и страх за собствената им безопасност. Не ви ли се струва?
— Този страх не е без основания — възрази генералът. — Ако нашата операция се провали, положението силно ще се усложни.
— Не вярвам да е толкова просто — каза Соснов. — Не, за пореден път се опитват да размътят водата. Насъскват ни един срещу друг!
— Ако имате предвид мен…
— Оставете, нямам предвид личните обиди. Предлагам да се съберем в резервния блок, за да обсъдим възникващите проблеми. Кажете ми, още ли не сте открили подстъпите към нашите по-възрастни другари?
— Търсим. Те са премислили всичко, Председателю.
— Побързайте — нареди Соснов. — Те също ще действат и трябва да ги изпреварим.
— Ще направим всичко възможно — увери го генералът.
Соснов затвори и се замисли. Нямаше ли някаква особена напрегнатост в гласа на генерала? Дали този нехранимайко не го беше продал и него, човекът, благодарение на когото се измъкна от пълното забвение в резерва? Ако е така, то…
Когато излезе от колата, Женя и шофьорът пушеха наблизо. Соснов им махна и тръгна към входа. А от входа към него пристъпи човек в черно и започна да стреля с автомат. Соснов бе отхвърлен към колата и докато се смъкваше надолу, видя как падат и Алик, и Женя. Това беше последното, което видя.