Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (26)

26.

Отново вестниците излизаха със заглавия, в които се скланяше името на „Съда на Народната съвест“, а от екраните на телевизорите несериозни коментатори плашеха зрителите с фантастичните си хипотези. Вече бяха плъзнали слухове за разрастване на движението, появили се бяха листовки, подписани от СНС в провинцията, които заплашваха с разправа местните далавераджии и мутри. Реакцията на обществеността напълно съответстваше на плановите показатели, но този успех не радваше кой знае колко Феликс Захарович. Бяха настъпили други времена.

Сега вече не му беше до своеволие, Феликс Захарович почувства, че го следят, буквално на следващата сутрин. Именно почувства, а не забеляза визуално. Това беше инстинктът на стар чекист. Но продължаваше да живее както преди, разхождаше се в градинката, купуваше си вестници от будката и ги четеше, седнал на пейката. През деня отиде на кино, гледа някакъв скучен филм за разложението на нравите и мафията, а когато се върна вкъщи, завари в апартамента си гости. Това бяха Секретарят, генерал Чернишов и одевешната свръзка, с когото се срещаше на Востряковското гробище, бившият му сътрудник Ваня Лихоносов, сега заможен финансист, един от директорите на преуспяващ концерн, търгуващ с нефт.

— Какво има? — изплашено възкликна Феликс Захарович, като ги видя.

Уплахата беше изключително изкусна, така че Секретарят даже се усмихна много самодоволно.

— Не ни ли очаквахте? Това е учудващо, Феликс Захарович. Трябваше да ни очаквате.

Феликс Захарович отиде до бюрото, седна в креслото и известно време идваше на себе си. Всъщност, въпреки че ги очакваше, трябваше му известно време, за да се съсредоточи.

— Според инструкцията — проговори той — не се допускат никакви контакти в рамките на три денонощия след извършването на акцията.

— Разбира се, как можахме да забравим — иронично възкликна Секретарят. — Вие сте познавач на инструкциите. А какво казват инструкциите относно нарушаването на решение на Съдийската колегия?

— Доколкото разбирам — бавно произнесе Феликс Захарович, — решението на Съдийската колегия е блестящо изпълнено. Всички вестници са пълни с най-благоприятни коментари.

— Решението на колегията се отнасяше не само за екзекуцията на Стукалов — каза Секретарят, — но и за ликвидирането на Бейби.

— Така ли? — попита Феликс Захарович. — А на мен ми се стори, че смъртта на Бейби произтича от невъзможността да се измъкне оттам. Но ние успяхме да го направим.

— Стига, Феликс — каза Валя Лихоносов. — Не ни прави на глупаци.

— Трябва да предадете Бейби, Феликс Захарович — произнесе Чернишов. — Сега това е просто необходимо.

— Необходимо? — изненада се Феликс Захарович. — И какво поражда тази необходимост?

— Колко пъти да обясняваме? — възкликна Секретарят. — В материалите на същия този проект, с който толкова се гордеете, необходимостта от ликвидирането на агентите е обоснована най-решително. Това е постулат на любимия ви Синюхин! И много справедлив при това. Но вие решително отказвате да ни разберете! Неволно възникват най-фантастични подозрения.

Лихоносов изсумтя при тези думи и Феликс Захарович, съобразявайки в каква област се разпростира фантазията на колегите му, чак се изчерви.

— Нашият човек в прокуратурата увисна — започна да обяснява генерал Чернишов. — Трябва да му дадем шанс. Той трябва да се добере до Бейби и да го ликвидира.

— А защо не Дюк? — попита Феликс Захарович. — Ето ви подходяща фигура за първата жертва.

— Между другото, аз също държа на кандидатурата на Дюк — каза Чернишов. — Но вашето упорство, Феликс Захарович, предизвиква само ответната реакция. Колегията настоява да бъде отстранен Бейби. Вие самият предизвикахте това.

— Можехте да бъдете по-снизходителни към легендарния си герой — каза Феликс Захарович. — Той току-що свърши такава работа!

— Какво има Феликс? — изведнъж не се стърпя Лихоносов.

— Какво си се хванал за него? Тази твоя тайна вече става нетърпима!

— Защото — да! — сближих се с него — не издържа и възкликна Феликс Захарович. — Защото е мой агент, аз го намерих и възпитах, той ми е като син! Не искам да го принасям в жертва заради някакви съмнителни психологически авантюри!

И тримата го гледаха изумено.

— Феликс — каза Лихоносов, — та това е вашият проект! Ти самият с такова упоение говореше за органичното социално устройство!

— Аз и сега не се отричам от органичното общество — развълнувано отвърна Феликс Захарович. — И работя за него с всички сили. Но за кого го строим, ако ликвидираме собствените си хора? Дайте ми поне някакво обвинение по техен адрес, но не! Висша целесъобразност!

— Достатъчно, Феликс Захарович — снизходително произнесе Секретарят. — Вие самият току-що предложихте за жертва Дюк, въпреки че неговата вина с нищо не е по-голяма от тази на вашия Бейби. Не, тук не става дума за хуманни интереси, а за съвсем конкретен човек, когото искате да отървете. И точно на вас, ветеранът на движението, това най-малко ви прилича.

Феликс Захарович въздъхна тежко и кимна.

— Да… Може би сте прави.

— Ще предадеш ли Бейби? — попита Лихоносов.

— Тебе пък какво те засяга, Ваня? — изгледа го с досада Феликс Захарович. — И без това правото ти да си тук е доста спорно.

— Беше — каза Лихоносов.

— Трябва да знаете — каза Секретарят почти тържествено. — На заседание на кадровата комисия беше решено да ви дадем заместник. Сам разбирате, възрастта ви вече не е като преди. С напредването на проекта ще се наложи още по-голямо напрягане на силите. Иван Аркадиевич, когото добре познавате и който също ви познава добре, ще започне да усвоява вашия опит, за да ви замени, когато се наложи.

Феликс Захарович се усмихна иронично.

— Благодарен съм на Председателя за неговата загриженост.

— Впрочем Председателят беше против — каза Чернишов. — Смяташе, че ще го приемете като опит да бъдете изтикан от организацията. Но трябва да разберете, Феликс Захарович, не можем да разчитаме на късмета. Никога не се знае какво може да стане.

— Според устава на нашата организация — каза Феликс Захарович — можете да ми назначите заместник само при личното ми съгласие.

— Да — каза Секретарят. — Така че ни кажете, съгласен ли сте или не?

Феликс Захарович не отговори веднага. Естествено, той си даваше сметка за прекия смисъл на това назначаване. Страхуваха се, че в един прекрасен момент той ще откаже да ги снабдява с кодова информация и тогава дейността на организацията ще загуби всякакъв смисъл. Всички тези кодове бяха не само ключ към разгадаването на проекта, но и ключ към финансовото обезпечаване, ключ към банките, към добре скритите материални средства, към цели конспиративни групи, бездействащи до определен момент, но винаги готови да изпълняват устава. Това беше замисълът на Егор Синюхин — да ги уравновеси чрез пълномощни поръчения, за да създаде по този начин основа за единство. Сега Феликс Захарович все повече чувстваше как изпада от това единство, как срещу него насъскват младите и бързи адепти^[1] и разбираше, че както организацията без него ще изпита известни трудности, така и той в изолация ще бъде лишен от смисъла на съществуването си.

— Съгласен съм — каза той. — Дори ми се струва, че Ваня Лихоносов е най-подходящият за това.

Секретарят сви устни, а Лихоносов се усмихна благодарно. Генерал Чернишов веднага вметна:

— Ето, ако можехме по същия начин да решим и втория въпрос, напрежението, раздиращо организацията на сегашния етап, би могла да бъде намалено в известна степен.

— Да — каза Феликс Захарович. — Не можех да не помисля за това. Фактически вече се сбогувах и съм готов да се разделя с него, колкото и да ми е болно. Готов съм да предам Бейби.

— Прекрасно — възкликна Секретарят, макар и с престорено въодушевление. — Давайте адреса. С него ще се занимават специалните части.

— По какъв начин ще стигне тази информация до властите? — попита Феликс Захарович с тон на човек, останал без сили.

— Анонимно обаждане по телефона — каза Секретарят сърдито. — Няма смисъл да споменавам, че това ще е обаждане за нашия човек.

Феликс Захарович кимна.

— Добре. Кога ви трябва?

— Незабавно — каза Секретарят.

Феликс Захарович намери сили да поклати упорито глава.

— Не — каза той. — Само не и сега. Утре, ако искате.

— Прекрасно — каза генерал Чернишов. — Дайте ни го утре. Ще се обадите по дежурния телефон и ще дадете адреса на този човек. Става ли?

Феликс Захарович не отговори, само кимна.

Секретарят и Чернишов станаха, сбогуваха се и си тръгнаха, но Ваня Лихоносов остана. Именно той затвори вратата след гостите, после се върна в стаята и седна на един стол.

— Разбери ме правилно, Феликс — произнесе той с нотка на вина. — Не съм играч. Сам знаеш отношението ми към всички тези началници. Спокойно си седях на мястото и нямах никакви грижи, но ме извикаха, просветиха ме относно твоята умора и ме назначиха. Ако мислиш, че се опитвам да ровя под теб…

Той очакваше, че Феликс Захарович ще го прекъсне, но Феликс не каза нищо и Лихоносов млъкна. Настана неудобна пауза.

— Двамата трябва да решим — каза Лихоносов — как ще се занимаваме с всичко това. Нали разбираш, и без това си имам достатъчно грижи.

— Да, разбира се — съгласи се Феликс Захарович. — Трябва да го обмислим добре. Това е много важно и сериозно.

— Естествено — потвърди Лихоносов, без да забелязва подигравката.

— А ето откъде ще започнем — каза Феликс Захарович и стана.

Той включи персоналния си компютър, почака, докато се зареди, и повика Ваня Лихоносов.

— Ти си банкер, нали — каза той. — Значи имаш компютърна грамотност.

— Разбира се — кимна Лихоносов. — Дори моята машина е доста по-прилична, не го казвам, за да те обидя.

— За отчетите пред Контрольора се използва телефонът — започна да обяснява Феликс Захарович. — Всеки ден номерът е различен. Общо са, струва ми се, трийсетина. Неправилно определеният номер автоматично те препраща в режим на повторна проверка и за един месец изпадаш от кръга на доверените лица.

— Отчиташ се направо пред Контрольора — с разбиране произнесе Лихоносов.

— Това не е само отчет — каза Феликс Захарович, — а и диалог. Мога да задавам въпроси, да изразявам някакви изисквания, да обръщам внимание на недостатъците.

— И как ти отговарят? — ухили се Лихоносов.

Той, както и повечето сътрудници от средното звено, беше убеден, че контролиращите органи представляват нещо като олимпийски богове, които виждат всичко и неминуемо наказват престъпниците.

— Гледай — каза Феликс Захарович и започна да определя номера за днешния ден.

Лихоносов внимателно наблюдаваше всички негови действия и ги фиксираше в паметта си. Не беше трудно да се ориентира в програмата, но там имаше нюанси, уловки за профаните, защитаващи секретността. Старецът не бързаше да споделя с него тайните на тези уловки.

— Ето — каза Феликс Захарович, когато на екрана се появи телефонният номер. — Благодаря.

Той набра номера и се чуха сигнали.

— Имай предвид — каза Феликс Захарович, — трябва да се броят сигналите. Ако са повече или по-малко от седем, отчетът се отменя.

Лихоносов изсумтя и поклати глава.

— Докладва Франта — произнесе Феликс Захарович в слушалката. — Току-що ме навестиха Секретарят, Разпоредителят и Свръзката, назначен с решение на Колегията за мой заместник. По тяхно настоятелно искане бях принуден да се съглася с ликвидирането на Бейби. Започвам запознаването на Свръзката с практиката на работата с Архива. Считам за необходимо да се даде на Свръзката ново обозначение. Нека той сам го определи.

И предаде слушалката на объркания Лихоносов. Той попита:

— Какво да говоря?

— Назови новия си прякор — каза Феликс Захарович.

— Какъв нов прякор?

— Измисли си. Това е система прякори за Контрольора, трябва да е различна от останалите системи. Каквото и да е, хайде!

Лихоносов посумтя, въздъхна и каза в слушалката:

— Говори… Лихач. Започвам да усвоявам новата работа. Няма какво друго да докладвам, край.

Той погледна въпросително Феликс Захарович, който се усмихна и каза:

— Затвори телефона.

Излязоха заедно и Феликс Захарович се възползва от колата на финансиста. Лихоносов сам караше беемвето си, уверено и ловко се включи в потока минаващи коли и се понесе, изпреварвайки всички, като някакъв млад тузар. Феликс Захарович се поусмихна.

— Ама наистина си Лихач^[2] — каза той. — Хвърли ме до метрото.

— Следят ли те? — попита Лихоносов съчувствено.

— Ти знаеш по-добре — измърмори Феликс Захарович.

Той се разтвори сред тълпата пътници, предприе редица действия, за да се изплъзне от евентуални преследвачи, излезе в центъра и известно време внимателно се оглежда дали след него няма опашка. Едва тогава взе такси и тръгна към Нина.

След като се убеди окончателно, че не го следят, той се обади у тях от външен телефон. Докато звучаха сигналите, той се вслушваше в ударите на сърцето си. Сега беше готов открито да тръгне срещу цялата организация и това беше Рубиконът, след който връщане нямаше. Обади се Аня.

— Да, вкъщи си е — отвърна тя с нежното си детско гласче. — Готвим обяда. Да я извикам ли?

— Да — каза Феликс Захарович.

Колко странични хора неволно са въвлечени във вътрешните им дрязги, помисли си внезапно Феликс Захарович. Ето и тази Аня, лепката, също ще пострада за нищо. Тя не си и представя, че след няколко минути ще остане съвсем сама.

— Слушам те, дядо — чу той ниския глас на Нина.

— Слушай, дъще, много внимателно ме слушай — каза Феликс Захарович. — Помниш ли, като ти разказвах за времето на цъфтене на кактусите?

След кратко мълчание тя отвърна:

— Да, помня… Наближава ли?

— Да. Среща по нулевия вариант.

— Мога ли да… се сбогувам?

— Не. Времето тече, Нина. Действай.

Той затвори.

Не му се наложи да чака дълго, десет минути, не повече. Нина излезе и тръгна по улицата към тролейбусната спирка. Феликс Захарович я настигна и взе сака й.

— Привет — каза той.

Нина кимна мълчаливо, прикривайки учудването си. Феликс Захарович замислено вървеше до нея. Нина също мълчеше. Те стигнаха до тролейбусната спирка и зачакаха.

— Какво се е случило? — попита тя след известно време.

— Непременно ли искаш да знаеш? — нервно се усмихна Феликс.

— В рамките на позволеното — каза Нина. — Имам право да знам дали аз съм направила грешка и органите са ме засекли, или твоите колеги са започнали някаква многоходова комбинация.

— Колегите — каза Феликс кратко.

Нина се усмихна тъжно.

— Знаех си, че така ще свърши — въздъхна тя.

— Откъде би могла да го знаеш?

— Ти си идеалист, дядо — каза Нина. — Напълно игнорираш човешката природа. Създали сте система, забравяйки, че елементи на тази система са хората.

— Напротив — упорито каза Феликс. — Целият проект се гради именно на човешкия фактор.

— Тогава и моята смърт е била заложена в него, така ли?

— Възможно е — каза той. — Но не в такава форма. Вероятно наистина би трябвало да загинеш в хода на някоя акция, но това щеше да стане без мошеничества и лъжи. Нали разбираш, не може безнаказано да убиваш хора, които се охраняват по този начин. Рано или късно щеше да дойде краят ти. Но те бързат и затова звучат фалшиво. Аз смятам, че системата не търпи фалш.

— Значи ти също си чакал края ми? — замислено попита Нина.

Феликс не отговори. Разбира се, би могъл да възрази и това възражение идваше от дълбините на душата му, но дори своята искреност той смяташе в случая за фалш. Нека момичето си мисли каквото иска.

— И какво сега?

— Имаме няколко варианта за изход — каза Феликс Захарович. — Ще използваме най-простия. Ти просто сменяш начина си на живот. Отсега нататък Нина Ратникова е изчезнала, блъснал я е трамвай, удавила се е… Правя ти нови документи, нова легенда, всичко.

— Ще я търсят — проговори Нина.

— Кой? — попита Феликс. — Съседите? Аня ще каже, че си заминала за известно време. Ще продадем квартирата чрез посредници, всичко ще бъде законно.

— Аня ще ме търси — каза Нина. — Привърза се към мен.

— Аз ще поговоря с нея — каза Феликс. — Тя е добро момиче, трябва да разбере.

Нина го изгледа с крива усмивка, но не каза нищо.

— С две думи — каза той, — започваш нов живот. Ще видим с какво ще се заемеш в него.

— Не се самозалъгвай, дядо — каза Нина. — Каквото и да започва, аз вече си имам работа. Чакам адреса на Люсин.

— Да, да — кимна той. — Не съм забравил.

Дойде тролейбусът и те се качиха заедно с останалите пътници.