Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (40)

40.

Завръщането й беше уморително и дълго. Многобройните митничари много внимателно изучаваха колата й, съдържанието на куфарите й, а и нея самата, опитвайки се да си изкарат или подкуп, или някакво друго насрещно предложение. Нямаше за какво да се заядат и тя ги игнорираше. Преминаващите шофьори я гледаха с интерес, а в Белорусия две чевръсти жигулита дори се опитаха да я спрат. Нина лесно им се изплъзна, но след пристигането си в Русия започна да търси начин да се сдобие с оръжие. Разбираше, че представлява огромно изкушение за пътните грабители, затова в Смоленск се снабди с милиционерска гумена палка, няколко спрея и дори граната със сълзотворен газ. Някакъв подозрителен тип й предлагаше автомат „Калашников“, но тя предвидливо се отказа. Катаджиите я спираха толкова често, че успя да свикне със стандартните им въпроси и отговаряше също така стандартно. Надяваха се, че е чужденка, и се опитваха под измислен предлог да й измъкнат глоба без квитанция, но тя познаваше правилата на пътното движение дори по-добре от тях и всеки път ги правеше смешни.

— Началник — снизходително казваше тя, — между другото аз съм бивш старши лейтенант от милицията, така че теслите са излишни.

Обикновено този аргумент беше решаващ. Очевидните промени, извършващи се у нея, им правеха неотразимо впечатление.

Тя пристигна в Москва в един особено горещ ден и от бръмченето на климатика в колата й я болеше главата. За последен път я спря инспектор от ДАИ на влизане в столицата, внимателно провери документите й, огледа колата и поклати глава.

— Такива джипове карат само рекетьорите — каза той.

— Може би често ги спирате? — усмихна се Нина.

Той й върна документите и отдаде чест.

— Ще ви я вземат — каза той с въздишка. — По-добре я продайте.

— Ще се оправя — каза Нина.

В плика, който й предаде бившият жител на Барселона, беше адресът на пощата, където трябваше да се обърне за писмо до поискване. Въпреки че живя в Москва почти една година, тя не познаваше добре града и доста се лута, докато намери необходимия пощенски клон. Предадоха й стар оръфан плик и даже й казаха:

— Дълго ви е чакал.

Нина погледна печата, пликът беше изпратен на името на Нина Шимова още по времето, когато се готвеше за убийството на Стукалов. Феликс действително подготвяше всичко своевременно.

„Мило мое момиче — беше написал той още тогава, — странно е да се прощавам с теб, когато всички сме живи, нещата съвсем не вървят зле и още известно време с теб ще работим в пределна близост. Но времето наближава, чувствам го, и затова стартирам тази програма. Наистина, ти си получила някакви пари за работата си, но когато получиш това писмо, от тях няма да е останала и следа. Според моите сметки ти трябва да преминеш продължителна адаптация зад граница, след което ще се върнеш в новия си облик, за да продължиш вече личните си работи. Знам, че няма да се успокоиш, докато не откриеш всичките си врагове. Ако всичко е наред, аз самият ще те посрещна, но ако това писмо е в ръцете ти, значи нещата не са чак толкова наред. Ти си сама. Но не се плаши, в Москва ми останаха приятели, които ще могат да ти помогнат. Преди всичко иди на посочения адрес и се нанеси в апартамента, който ще ти бъде предоставен. С всичко в него той е приготвен за теб. Чакат те и нова кола, и валутна сметка в банката. Надявам се, че дотогава икономическата ситуация няма да се влоши толкова, че всичко да бъде анулирано. Недей да мислиш за тези пари, те са твои. Не че са много, но вече нямах възможност да намеря повече. Те са оформени като наследство от мъжа ти, умрял преди половин година, и данъкът за тях вече е платен. Всеки, който се промъкне при теб и се опита да си откъсне някаква част, заслужава куршум. Но оръжие ще ти се наложи да си намериш сама. И тъй, апартаментът, колата, парите и няколко телефона, на които ще ти окажат помощ, това е цялото ми наследство. Ще ме попиташ защо постъпвам така? Може би, защото те чувствам близка. Въвлякох те в мръсна политическа работа, аз самият се оказах измамен в много отношения и ще трябва да платя за грешките си, но ти трябва да живееш, Нина. Ти си млада, пред теб е любовта, децата и животът ще продължи. Като си мисля за това, смятам, че не съм изживял живота си напразно. Прости ми тези сантиментални редове, станал съм стар и чувствителен.

Любещият те Феликс Даниленко.“

Някой почука по стъклото и прекъсна спомените й. Някакъв кавказец с приятна външност се усмихваше лъчезарно и й предлагаше да излезе и да си поговори с него. Нина свали стъклото и попита:

— Какво, да ме купиш ли искаш?

— Защо да купувам? — разчекна се от усмивки кавказецът. — Насам-натам, шашлик, шампанско… Няма да съжаляваш, а?

— Добре — кимна Нина. — Чакай ме тук на ъгъла. Сега идвам.

И потегли. Наистина беше забавно да си представи как тоя тъпанар я чака половин ден, но в този момент не й беше до забавление. Гласът на Феликс звучеше в ушите й, старческото му лице, винаги гладко избръснато, изплуваше пред погледа й и отново се сбогуваше с нея. Тя внезапно разбра, че още от самото начало е приела безусловно подкрепата му точно защото е усещала това душевно родство, приела е бащинската му грижа и се е държала за него като за единствения й близък човек в целия свят.

 

 

Блокът, където беше новият й апартамент, се намираше в района на Строгино, но далече от многоетажните жилищни постройки, в близост до Москва-река. Имаше няколко такива блока, те образуваха отделен район и силно се открояваха както с нестандартните си форми, така и с внушителния си външен вид. Когато Нина излезе от колата, на вратата на блока я посрещна пазач в петниста униформа. Той беше успял да забележи колата й и затова беше учтив.

— Кого търсите?

— Трябва ми управителят — каза Нина, поглеждайки обратната страна на писмото, където беше цялата информация. — Аркадий Глебович Сенкин.

— Там е — каза пазачът и посочи вратата на служебното помещение.

Нина влезе през посочената врата и се оказа в кабинета на управителя. Той беше мъж на средна възраст, леко пълен, но с приятна външност. Седеше на бюрото, съблякъл сакото си, и работеше на малък компютър.

— По работа ли сте? — попита той. — Или минавате да се запознаем?

— И едното, и другото — каза Нина. — Аз съм Нина Алексеевна Шимова, у вас трябва да са документите за апартамента ми.

Той веднага остави работата си, изключи компютъра и започна да си облича сакото.

— Най-после — каза той. — Най-после се върнахте. Доколкото ми е известно, дълго сте живели във Франция, нали?

— Извинете, уморена съм — каза Нина. — Чак от Париж се добирам с кола.

— С кола ли? — учуди се Сенкин. — Но при нас в гаража вече ви чака колата ви — нова лада деветка.

— Прекрасно — каза Нина. — Ще ми покажете ли апартамента ми?

— Разбира се, разбира се — възкликна Сенкин. — Веднага ще отидем там.

Те излязоха във фоайето и Сенкин се обърна към пазача:

— Вадик, вади полароида. Извинете, Нина Алексеевна, това е необходима, тъй да се каже, формална част.

Пазачът измъкна от чекмеджето на бюрото фотоапарат, накара Нина да застане до стената и я снима.

— За какво е това? — попита тя.

— За охраната — поясни Сенкин. — Трябва да познават живущите по физиономия, но докато се запознаят, ще ги различават по снимките. Елате, вие сте на втория етаж.

Тук етажите бяха доста по-просторни, отколкото Нина беше свикнала, така че таваните в жилището бяха наистина високи. Сенкин отвори вратата и веднага с усмивка даде на Нина връзката ключове. Влязоха и тя изпита вътрешен възторг. Такива апартаменти беше виждала само на кино. Въпреки че хотелите и пансионите, в които бе живяла в чужбина, също не бяха съвсем мизерни, тук всичко бе много по-доброкачествено, уютно и надеждно. Чувстваше се, че оформлението на вътрешния интериор е дело на специалисти дизайнери, мебелите в стаите бяха подбрани удивително хармонично.

— Харесва ли ви? — попита Сенкин, който я наблюдаваше с усмивка.

— Разбира се, че ми харесва — каза тя. — Но колко ли струва всичко това?

— Хубав въпрос — съгласи се той. — Лично аз не мога да си купя такъв апартамент, признавам си веднага. Не само това, ами наскоро двама американски бизнесмени се възхищаваха от един апартамент в съседния вход, но цената ги охлади. Те твърдят, че апартаменти като тези са по-евтини дори в Ню Йорк, но това не е вярно. Тук те струват точно колкото и в Ню Йорк.

— Мъжът ми ли го е купил? — попита Нина.

— Да — каза Сенкин. — Явно много ви е обичал.

— Вероятно — откликна Нина. — Не успях да го оценя, бързо се разведохме. А колко ще ми струват разходите по поддържането му?

— Ами, доколкото вашата банкова сметка ми е известна, те са ви по силите — каза усмихнато Сенкин.

— Известна ви е банковата ми сметка? — учуди се Нина.

— Забравяте, че финансовите ви документи са у мен.

— Но аз имам и още няколко кредитни карти — сети се Нина.

— Можете да ги сложите в сейфа — предложи Сенкин, отвори вратичка в стената, скрита зад картината, и й демонстрира домашния сейф с дискова ключалка.

— А как се отваря? — попита Нина.

Сенкин се усмихна, свали от дръжката на сейфа запечатан плик и каза:

— Тук е кодът за сейфа ви. Имайте предвид, той е напечатан на специална хартия и след като го прочетете, цифрите ще изчезнат в рамките на пет-шест минути. Ако забравите кода, ще трябва да се обърнете към фирмата производител.

— Колко е сложно — забеляза Нина.

— Изобщо не е сложно — каза Сенкин. — По-скоро рекламно усърдие, отколкото действителна необходимост. Отворете плика, аз ще се обърна.

— Стига де — каза Нина. — Вярвам ви.

Кодът беше прост, четири завъртания на диска в различните страни. Тя хвърли листчето с цифрите на масичката и веднага се опита да отвори сейфа. Той се отвори и вътре се оказа, че има бутилка шампанско с писмо на френски език.

— Вероятно това писмо е от мъжа ви — предположи Сенкин.

— Ще успея да го прочета — каза Нина.

Листчето с цифрите на масичката междувременно наистина потъмня и вече беше невъзможно да се различи нещо на нея.

— Сега сте една от най-богатите вдовици в Москва — забеляза Сенкин.

— Не бих искала тази слава — каза Нина. — Не мога да си представя как ще се справя с всичко това.

— Ние ще ви помагаме — каза Сенкин. — Имайте предвид, можете да се обръщате към мен с най-различни въпроси и предложения. Чистене, пране, дори готвене ще ви осигурим без всякакъв проблем. Също така и доставка на продукти, куриерски услуги, ресторантска кухня.

— А кои са съседите ми? — попита Нина.

— Предимно чуждестранни и отечествени бизнесмени — с готовност отвърна Сенкин. — Мъжете са до късно на работа и жените в по-голямата си част общуват помежду си. Ако искате да се запознаете със съседите, бих могъл да ви окажа съдействие.

— Не, не — отказа се Нина. — Трябва първо да свикна с всичко това. Страхувам се, че няма да мога веднага да вляза в този кръг.

— Напразно се страхувате — разсмя се Сенкин. — Няма никакъв кръг, той едва се формира. Нашите бизнесмени, както сигурно знаете, произхождат от най-различни слоеве.

— Благодаря ви — въздъхна Нина. — Бих искала да си почина. Надявам се, всички комуникации са включени? Вода, газ, телефон?

— Веднага ще се разпоредя — каза Сенкин. — Приятна почивка. Вадик ще ви донесе куфарите, а новата ви кола ще сложим до вашата деветка. Нали нямате нищо против?

— Направете както ви е удобно — каза Нина. — Вземете ключовете от колата, те са на масичката до вратата.

Сенкин се сбогува и излезе, а тя започна да оглежда апартамента си, ликувайки от възторг, надничайки във всяко чекмедже на всеки шкаф. Имаше разкошна спалня, прекрасен кабинет с компютърна техника, книги на рафтовете, кожени кресла на колелца, хол с огромен телевизор, видеокасетофон и уредба, видеотека и набор компактдискове. Апартаментът представляваше някакво грандиозно рекламно шоу и Нина буквално се къпеше в цялото това благополучие. Кухнята с всичката битова техника, за която можеше да мечтае, я хвърли във възторг. Но хладилникът беше празен, а и освен изобилието от кухненски съдове тя не намери там и трохичка за ядене.

Но в този момент се раздаде мелодичен звън и тя отиде да пусне пазача Вадим, който се беше качил с куфарите й.

— Вижте — попита тя, — Аркадий Глебович каза, че могат да се поръчат продукти. Хладилникът ми е съвсем празен, дали бих могла да направя поръчка?

— Ще му предам — каза Вадим. — Той ще ви изпрати човек.

Нина се опита да му пъхне по европейски обичай няколко марки, които й бяха останали още от Германия, но той отказа решително.

— Тук ни плащат добре — каза той.

Веднага щом той си тръгна, Нина отиде в банята, която отново я хвърли във възторг с изобилието си от козметични средства и шампоани, кърпи и хавлии, и най-важното — страхотна вана. Вече имаше вода, и студена и топла, и тя се изкъпа, чувствайки приятно облекчение. Още не можеше да повярва, че си е вкъщи, че цялото това великолепие й принадлежи, но пропъждаше съмненията, оставяше ги за после.

Малко по-късно дойде един учтив младеж, записа всичко, с което искаше да напълни хладилника, а освен това състави заедно с Нина списък от някои необходими в ежедневието вещи и обеща да ги достави в най-близко време. Остави й телефона си, на който сега можеше да поръчва всеки ден.

После се тръшна по хавлия върху широкото легло и веднага заспа.

Когато след два часа се събуди и отвори очи, не можа веднага да си спомни къде се намира. Отново я обзе възторг, отмаляваща радост от достигнатото, но едновременно с това почувства присъствието на някакво голямо съмнение. Тя седна в леглото, но точно в този момент донесоха провизиите и тя отложи самоанализите за друг път. Чак сега се сети, че не беше яла от сутринта, когато хапна набързо в някакво крайпътно кафене. Тя с удоволствие си направи сандвичи, изпи една чаша гъсто кафе и се почувства много по-добре. И едва след това се върна въпросът, който я измъчваше — а какво по-нататък? Този апартамент, този дух на сито благополучие я влечаха в съвсем различна посока от пътя, който си беше избрала. Феликс искаше тя да получи свобода, но я дари с най-здравите окови — благополучието. И най-важното, тук тя изведнъж остро почувства самотата си, самота, каквато никога не бе усещала в скромното си жилище на „Полежаевска“. Разбира се, лесно можеше да си намери партньор (със сладка смес от ужас и вълнение тя си спомни за Жерар), но нима това няма да бъде само потвърждение на самотата? Животът й беше посветен на делото и не трябваше да го потапя в блатото на ситото безделие.

Телефонът още не работеше и тя, след като навлече дънковия костюм, приготвен за нея още по програмата на Феликс, слезе при Сенкин. Той обеща да реши проблема с включването на телефон в най-близко време и й даде мобифона си.

— Имайте предвид — каза той. — Дори и да се обаждате в апартамента на долния етаж, той ви свързва през спътник над Скандинавия.

— Включете го в сметката ми — каза Нина.

Тя се върна вкъщи, седна в мекото кресло и отново препречете писмото на Феликс. Освен адреса в Строгино там имаше още четири телефонни номера, до всеки от който бяха написани имената на най-близките приятели на Феликс и беше посочена дейността им. Имаше един юрист с връзки във Върховния съвет, човек от външно министерство с възможности за производството на нужните документи, някакъв православен свещеник от Подмосковието, и накрая някаква тъмна личност на име Евгений Петрович Барсуков по прякор Бък, към когото можеше да се обръща по всякакви въпроси. Именно на Бък се обади първо.