Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (13)

13.

Най-интересното е, че по това време бях наблизо, по-точно извън града, на вилата. Двамата с Дроздов отработихме ударно седмицата в Краснодар, прегледахме списъка на състава на управлението, разпитахме двайсетина души, изобщо насъбрахме материал. В петък се обадих на вилата на съседите, те извикаха майка ми и тя ми разказа, че на Ирина й се присънил някакъв страшен сън и място не може да си намери. С Дроздов обсъдихме ситуацията и решихме, че през почивните дни мога да отскоча до вкъщи, а той ще остане да работи върху издирването на отмъстителя. По това време вече си бяхме набелязали някои интересни фигури и трябваше да търсим следите им спешно, без да прекъсваме работата през почивните дни. Дроздов се зае с това.

Взех нощния полет, рано сутринта си бях вкъщи, качих се на колата и се понесох по Минското шосе извън града. Както си му е редът, Ирина се разрида, като ме видя, и ми се наложи да употребя немалко усилия, за да я успокоя. Опитваше се да ми разкаже съня, който толкова я беше впечатлил, но не разбрах нищо. Въпреки това, помнейки житейските съвети на мъдрия Дроздов, аз се самопровъзгласих за специалист по тълкуването на сънища и много бързо определих, че паниката е основана на недоразумение и описаният сън далеч не предрича неприятности, а — напротив — много приятни и полезни грижи. Пряко намеквах за бъдещото увеличение на семейството, но Ирина го разбра като начало на ремонта на апартамента, който действително някога бях обещал да проведа в рекордни срокове преди появата на детето. Общо взето, денят беше посветен на семейната суета и едва вечерта, когато пуснах телевизора, разбрах характера на „приятните и полезни грижи“. Стараейки се да не вълнувам съпругата си, се приготвих бързо, качих се в колата и тръгнах обратно за града през нощта.

Както и се очакваше, през тази нощ криминалната милиция не спеше. Бяха ги раздрусали доста прилично и се налагаше да демонстрират сериозна работа. За тази цел бяха задействани всички резерви, на „Петровка“ 38 спешно бяха извикани много осведомители, дето се вика, прочесваха престъпността с гъст гребен. Всички водеха разпити, даже самата Шура Романова. Едва ли не през час се свикваха оперативни съвещания, а из града кръстосваха утроени патрули и събираха скитниците. Тази вечер изтрезвителните се оказаха препълнени. Към нашата работа, уви, това нямаше никакво отношение.

Макар че Слава Грязнов се зарадва на появата ми, в радостта му се усещаше съчувствие. Правейки кратък обзор на оперативните действия, той повече псуваше, отколкото разказваше. Професионалното му достойнство на опитен ловец за пореден път бе засегнато. Първо, той смяташе, че депутатът Кислевски в никакъв случай не заслужава тази скръб, която сега се изливаше върху него. Второ, ставаше дума за високопрофесионален подход към работата и в тази ситуация да се дига пара просто беше безсмислено. Безспорно съчувстваше на семейството и близките, но отдавна философски настроен, се дразнеше, като чуеше фалшиви ридания.

— Тези юнаци ще се хванат чак след като опукат трийсетина души — предричаше той. — И на слепия е ясно, че става дума за организация. Докато не схванем системата, докато не разберем принципа на избор, нищо не можем да направим.

— Това ли смяташ да кажеш на журналистите? — запитах.

— С журналистите ще говори Шура — ухили се Грязнов. — Че как иначе, те даже вече са направили фоторобот, неизвестно по какви данни.

— И все пак — казах аз — не може да не е оставил следи.

— В ход е системна проверка — каза Грязнов. — Проверяваме абонаментите, кой е влизал, кой е излизал, кой не се е държал както трябва. Естествено, всичко това си има смисъл.

Чула за моята поява, в кабинета на Грязнов пристигна Шура Романова, която изглеждаше непривично в униформата на полковник. Веднага щом затвори вратата, тя разкопча китела си и си свали вратовръзката.

— Пфу — каза тя. — А метеоролозите, кучетата, разправят, че застудявало. Е, орли, с какво ще ме спасявате?

— Напляскаха ли те по дупето? — попита Грязнов.

— Да бе, по дупето — изсумтя Шура. — Така ми съдраха задника, че… Ох! С две думи, да бъдем или да не бъдем, ясно ли е?

— Там, в Краснодар, напипахме следи към един от „стрелците“ — забелязах аз. — Оставих Дроздов да се порови още.

— Миличък, ако трябва, екскаватор ще ти доставим там, само изрови нещо по-бързо — каза Шура. — Слава, кафенце някакво да ти се намира? Вече почвам да залитам.

— Коняче — предложи Грязнов. — Ободрява.

— Някои може да ги ободрява, а на мене ми се доспива — призна си Шура. — Виж, ако е с кафе…

— Александра Ивановна — ахнах аз, — толкова ли сте я закъсали, че и началничката няма кафе?

— Миличък, всичкото го изпихме — каза Шура. — Такава тълпа, как ще стигне за всички! Между другото къде е Костя Меркулов? Това дело засяга на първо място него!

— И той си кара някъде уикенда — каза Грязнов с въздишка.

— Костя Меркулов си има своя версия — казах аз. — Още не може да се успокои по отношение на Държавна сигурност.

Романова и Грязнов се спогледаха.

— Абе гледам аз, че от ФСК започнаха да се мотаят наоколо — каза Шура.

— Шура — ахна Грязнов. — Ами ако…

— Ако го прехвърлим на колегите? — позна Шура.

— Именно! — възкликна Грязнов. — Намекни, че с господин Кислевски се е занимавало контраразузнаването и нека свободната преса се залови с тях!

Шура се изправи и започна да си връзва вратовръзката.

— Какво говориш, другарю Грязнов — строго каза тя. — Всички ние заедно се борим с престъпността и няма какво да делим… Но предложението е интересно — завърши тя с усмивка. — Турецки, имаш от мен бутилка!

Тя се засили към кабинета си, за да проведе поредното оперативно съвещание, да извади на бял свят версията с ФСК и незабавно да я задвижи. Вече беше късно през нощта и версията можеше да бъде задействана на сутринта, в неделя. Разказах на Грязнов за нашите предварителни проучвания в Краснодар и решихме да се обадим на Дроздов въпреки късния час. Стаята в хотела не отговаряше.

Счетох участието си в тази лудница за достатъчно и си тръгнах да се наспя вкъщи. Но така и не успях, защото рано сутринта ми се обади Серьожа Семенихин и започна да се хвали с вечерните си постижения. Нищо не разбрах от съобщението му, но се уговорихме да се видим в прокуратурата. А докато се обличах, ми звънна Грязнов, похвали се, че е натрупал два часа сън в едно кресло, и съобщи, че от контраразузнаването са пропели. Наблюдавали депутата Кислевски, защото разнищвали дело за финансови машинации. Върху портрета на народния избраник падаше голяма сянка. Във всеки случай вече имаше какво да отговорим на гневните нападки на депутатите.

Руската генерална прокуратура не кипеше чак като Московската криминална милиция предишния ден, но също беше неспокойна въпреки неделята. Вече ме чакаше „специалният“ Костя Дяконов от Московската прокуратура, когото прекрасно познавах.

— Ще работим заедно, Саша — съобщи той без особена радост. — Как мислиш, не е ли загубена работа?

Хвърлих поглед на обемистата папка в ръцете му — материали от вчерашните разпити, протоколи от огледа и прочие.

— Това е само една пета от всичко — разсмя се Костя.

— Провежда ли се издирване на лицата? — попитах аз. — На тези, които са излизали?

— Вече ги разпитват — каза Костя. — Налице са двадесет и шест души.

— Ами заеми се с тях — казах аз. — Някой със сигурност е видял убиеца.

— Нещо повече — добави Костя, — някой от тях самите може да се окаже убиецът.

— Правилно разсъждаваш — казах аз и му взех дебелата папка. — Действай. Смятай, че вече съм те включил в следствената си група.

Моят делови подход към сътрудничеството не предизвика у него ентусиазъм и той дори каза:

— Може би и да ви измия пода, а?

— После — казах аз. — Първо работата, после удоволствието.

Серьожа Семенихин и Лара бяха на бойния си пост пред компютъра. Въпреки това те намериха свободна секунда, в която да ме поздравят и поканят по-близо до светещия екран. Започна популярна лекция за достиженията на всеобщата компютризация, която прекъснах рязко.

— Накратко, господа юнкери! Какво изкопахте?

— Третият е — каза Лара.

Аз помълчах.

— Защо третият? И кой е първият?

— Така ги класифицирахме — обясни Лара. — Според времето на извършване на престъплението. Общо са трима.

— Защо трима? Доколкото си спомням, говорихме за четирима или петима.

— Това го говорехме ние — каза Серьожа. — А според машината са трима. Повярвайте, Александър Борисович, това е достатъчно като доказателство.

— Добре. — Свих рамене. — Радвам се, че са само трима. И какво ни дава това сега?

— Третият — търпеливо обясни Серьожа — е същият този тип, който от време на време използва пистолет „Макаров“.

Бавно вдигнах глава и се вторачих в него.

— Какво ви е, Александър Борисович? — обезпокои се Серьожа.

— Хич не ми се иска да го казвам — въздъхнах аз, — но сте установили много важен факт. Работата е там, че приготвихме списък на лицата, които биха могли да използват този пистолет. Схващате ли?

— Разбира се — възкликна Лара. — Можем да го открием по свидетелските показания, събрани в басейна.

— Именно — казах аз. — Само спокойно. Няма да мина във вашата вяра, деца, докато не ми предоставите този тип. А сега сядайте до телефона и започвайте да търсите оперативния работник Дроздов, пребиваващ в Краснодар. Всички документи са у него.

Беше ми приятно, че пътуването ни до Краснодар дойде точно навреме. Сега вече гледах на компютъра без решителната антипатия, която изпитвах в началото, когато се опитваха да ми представят тази обикновена сметачна машина за супердетектив. Супер не супер, ама имаше полза от нея.

Костя Меркулов се появи към обяд, проведе съвещание при генералния прокурор и скоро след това ме извика. Контролът върху това особено важно дело естествено бе възложен на него.

Разказах му каквото знаех. И за краснодарската ни следа, и за изводите на помощниците ми, и за участието на ФСК. Сега цялото дело не изглеждаше толкова мъгляво, колкото в началото.

— Много хубаво — каза Костя, — но не забравяй, моля те, още един фактор. Имам предвид „Народна воля“.

— Доколкото си спомням — отбелязах внимателно, — този фактор е изчерпан още през седемнайсета година.

— Знаеш какво имам предвид — каза заместник-генералният прокурор.

— Не, не знам — признах аз, стигайки до отчаяние по този въпрос. — Затрупваш ме с многозначителни намеци, но не ми съобщаваш нищо направо. Подозираш нелегална организация на бившите кагебисти, така ли? Не мога да разбера защо правиш от това тайните на мадридския двор!

Той уморено потърка очите си с длани, после се усмихна.

— Разбира се, това е сензационна тема за булеварден вестник, нали? Някой вече със сигурност е писал за това, минало е и заминало.

— Да не би да не е така?

— Продължавай, Саша — предложи Меркулов. — Представи си, че в страната действа нелегална терористична организация, наказваща — обърни внимание! — не най-популярните сред народа дейци. Убеден съм, че когато след няколко дни изплува портретът на убития Кислевски, тонът на средствата за масова информация ще се промени.

— И какво се опитваш да изкараш? — поинтересувах се аз.

— Знаеш ли в коя област е бил специалист този Синюхин, за когото говореше Собко?

— В коя?

— Бил е аналитик, специалист в областта на социалната психология.

— И какво?

— Представи си, той е бил сред тези, които са разработвали фундаменталните основи на перестройката. Нещо повече, бил е ръководител на аналитичния отдел. Разбираш ли? Всички тези промени са били замислени в секретните отдели на КГБ.

— И какво, августовския преврат също ли го е планирал? — попитах недоверчиво.

— И аз съм се замислял — каза Меркулов. — Във всеки случай има много неясноти в тази смърт от инфаркт. Много прилича на примитивно убийство.

— Чакай малко — настръхнах аз. — А кого обвиняваш? Спомни си, ние самите едва не танцувахме от радост, когато всичко свърши! Ти се отказваш от самия себе си, Костя!

— Стига истерии — направи той гримаса. — Изобщо не обвинявам някого лично от сегашното ръководство. Погледни по-надалеч, Саша.

— Извинявай, не те разбрах?

— Помисли си кой би могъл да превърне в грандиозна провокация целия ни живот. Кой сега потрива ръце, наблюдавайки всичко, което се случва, и ни готви някакви нови изпитания, преследвайки при това собствените си цели.

— Пак ли Големият брат? — попитах със съмнение.

— А тебе никога ли не те е притеснявало защо КГБ така лесно позволи да бъде разформирован? Някакви ненужни стопански министерства стоят до последния човек, правят стачки и демонстрации, а най-мощният апарат за насилие и провокации безропотно се подчинява и послушно се саморазпуска.

— Мисля, че те нямаха избор. В този случай общественото мнение беше като никога единодушно.

— И ти си способен да повярваш, че те не са го имали предвид?

Поклатих глава.

— Костя, извинявай, но не вярвам в заговора на големите злодеи. Това е фолклор, герои от детските комикси. В страната се води борба на интереси, но не и на идеологии.

— Изобщо не съм споменавал идеологията — каза Меркулов. — А що се отнася до големите злодеи, има ги при всяка идеология. Но след като стана дума за социална психология, представи си за момент, че информацията за тази същата „Народна воля“, или както там се казва, попадне в пресата. Отговори ми честно, как ще реагира преобладаващото мнозинство от населението на дейността на тези юнаци?

Свих рамене. Не беше трудно да си го представя — в еснафската среда, към която отнасях и себе си, мечтите за народните отмъстители принадлежаха към най-приятните. Съвсем наскоро бях казал на майор Демьонок, че бих постъпил също като убиеца на Щърбавия.

— Сега осъзнаваш ли до какво води тази провокация? — каза Меркулов. — Това ще бъде радикална промяна в общественото съзнание.

— Възможно — неохотно се съгласих аз.

— Цялата система на правораздаване ще се окаже безполезна срещу всеобщото съчувствие към терористите. Децата ще си играят на „Народна воля“, а имената на откритите и осъдени престъпници ще станат символи на народната съпротива.

— Не мисля, че всичко ще стане така внезапно — опитах се да споря аз.

— Няма нужда да е внезапно — каза Меркулов. — Ще се промъква постепенно, случай след случай. Ако правилно съм разбрал Леонард Терентиевич, имаме си работа със старателно разработена система. Синюхин е бил голям специалист по тази част.

— В такъв случай не виждам как можем да се противопоставим на това — казах аз.

Меркулов мрачно кимна.

— Най-ужасното е, че аз също не го виждам.