Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (17)

17

Следователят от местната прокуратура Апарин, работил заедно с капитан Ратников по краснодарското дело, бе намерен пак от Грязнов. Сега Апарин беше прокурор на град Тихорецк и отговаряше малко нервно на въпросите на изтреслия се Слава. Да, добре си спомня Коля Ратников, отношенията им са били, може да се каже, приятелски и съвместно дело са имали, но за какво ставаше дума, прокурорът не си спомняше. Нещо за местната дребна номенклатура, ненадхвърлящо рамките на Краснодарския край. Ратников изобщо не би могъл да има някакви сериозни материали. Самият Апарин също беше неописуемо поразен от жестокостта на убийството, която изобщо не съответстваше на мащабите на разследваното дело.

В новата версия тези двамата, които никой от местната милиция не познаваше, бавно, но сигурно се придвижваха към първото място в листата на заподозрените. Разбира се, продължавахме да търсим и тримата верни приятели на убития капитан, но инициаторите на убийството ставаха приоритет. Беше ясно, че именно те, тези двамата, появили се неизвестно откъде, са организирали всичко, прикривайки се зад бандата местни криминални, и изникваше въпросът — какво са целяли с това? Ровехме в местния архив из делата на покойния Щърбав, търсехме аверите и близките му познати.

А през това време Лариса Колесникова със своя компютър намери бившия капитан Букин. Той беше не само бивш милиционер, но и бивш алкохолик, защото се оказа, че сега е послушник в подмосковен манастир, работи там като строител и размишлява за задгробния живот. Проверихме го според времето на извършените убийства и изцяло отхвърлихме кандидатурата му заради пълното алиби. За службата си в милицията не искаше и да си спомня, но редовно се молеше за душите на убитите колеги, в това число и на Николай Ратников.

Мина малко повече от седмица от убийството на депутата и въпреки че в пресата се появиха материали, поставящи под съмнение политическия характер на престъплението, създадената към Върховния съвет специална комисия по разследването на това дело ни извика на отчет в Белия дом. Там бяха и генералният прокурор, който трескаво се беше запознал с положението в колата на път към комисията, и министърът на вътрешните работи, изразително скърбящ за убития депутат, и дори началникът на ФСК. Депутатската комисия бе оглавявана от председателя на комитета по законността и охраната на реда Вадим Сергеевич Соснов. Докато го гледах как ловко и уверено води заседанието, си мислех за случайното му участие в нашето дело.

Началниците бойко се отчитаха, изброявайки поразяващи въображението цифри на проведените следствени мероприятия, но и депутатите не бяха вчерашни, извикаха следователите и ми се наложи да им разказвам за обема и направлението на работата. Както разбрах, членовете на тази комисия бяха по правило юристи, предимно бивши сътрудници на органите, така че нямаше смисъл да ги баламосваме. В изказването си Шура Романова ме подкрепи, а контраразузнавачите, които провеждаха собствено разследване, ни допълниха с обширен доклад за престъпната дейност на покойния депутат. В това отношение дори се престараха, защото предизвикаха у депутатите обратната реакция.

— Може да е бил изчадие на ада — каза председателят на комисията Соснов, — но това не го лишава от правото да бъде защитен от нашите органи на реда, които не успяха да предотвратят смъртта на един депутат.

С две думи, направиха ни на нищо, откриха в работата ни и немарливост, и злоупотреби, и даже непрофесионализъм. Особено злобееше един от членовете на комисията, известен с това, че е бил уволнен заради организирането на стачка на служителите от милицията. Той живееше с идеята за радикална реформа на структурата на органите на реда и всеки наш пропуск му идваше като мехлем. Въпреки това Соснов беше спокоен и разсъдлив човек, решително пресичаше емоционалните изблици на колегите си, въпреки че безпрекословно поддържаше общата тенденция на натиск и строг контрол. Наблюдавайки цялото действие, си мислех, че присъствам на зараждането на ново поколение политически дейци. Те безспорно не ми харесваха във всичко, но характерното им лично поведение ми беше симпатично. Трепнах, когато насред заседанието в залата влезе Леонард Терентиевич Собко и тихо седна на задните редове.

След края на обсъждането събрах наглост и настигнах Соснов в коридора. Той вървеше, съпровождан от секретарите и помощниците си, но когато го повиках, веднага спря и се обърна към мен с внимание.

— Извинете, Вадим Сергеевич — казах аз. — Бихте ли ми отделили няколко минути? Отнася се за нашето следствие.

Той погледна часовника си, обърна се към миловидната секретарка и попита:

— Как сме, Леночка?

— До почивката има половин час — каза тя. — После е плътно.

— Ето — усмихна ми се Соснов. — Имате дори половин час. Елате в кабинета ми.

Кабинетът му беше разкошен, аз направо потънах в мекото кресло и се отпуснах.

— Извинете, че ви отнемам от времето — казах аз, — но излиза, че и вие имате отношение към това дело.

Той се усмихна приятно, без да показва каквото и да е безпокойство.

— И по какъв начин?

— Виждате ли, Вадим Сергеевич, целта на тези убийства е свързана с едно отдавнашно дело в Красно дар. Познавахте капитан Ратников, нали?

За секунда той загуби достойния си вид и се смути.

— Ратников? Коля? Познавах го, разбира се. Всъщност не толкова него, колкото жена му, Нина. Ужасна история…

— Да — казах аз. — И тази ужасна история сега отново се превръща в предмет на нашето разследване.

— Нима? — учуди се той и посегна към цигарите. — Пушите ли?

Не можех да откажа. Той си запали и ми подаде запалката.

— И как е свързано?

— Още не знаем — отвърнах. — Но може да се каже, че следите водят натам. Извинете, може ли да ви задам един въпрос по това дело?

Той се усмихна.

— Значи това е разпит?

— Ама не, моля ви… Просто изясняване на ситуацията. Безпокои ни един странен момент в тази история и проверяваме всички възможности.

— Странен момент ли?

— Да, особената жестокост на престъплението. Не знаем какво я е предизвикало. Според показанията на свидетелите убийците са търсели при Ратников някаква дискета, но никой от най-близките му приятели и сътрудници не знае за какво става дума.

— Откъде бих могъл да знам аз? — удиви се Соснов.

— Били сте им на гости предишния ден — напомних му аз. — Разбира се, трудно е да си припомни човек подробностите на разговор с такава давност, но може би тогава поне нещо се е мярнало? Разбирате ли, питам всички.

Соснов бавно всмукна, наведе глава и въздъхна.

— Честно казано, добре запомних тази вечер. Беше чудесна вечер, среща на приятели, приятен задушевен разговор. Сигурно вече знаете, че някога отношенията ни с Нина бяха специални. Някога тя предпочете пред мен Николай, начинаещ следовател. И ето че отдавна съм дребен провинциален функционер, посрещат ме на най-високо равнище, а в нейните очи още съм същият мил и засегнат от нея Вадик. След всички тези официални приеми в дома им за пръв път усетих покой. И макар преди Николай да ми се струваше прекалено примитивен за нея, сега дори и той ми се струваше друг. Обикнах ги като близки…

— След това виждахте ли се с Ратникова? — попитах аз. — След всичко това.

— Да, бях на погребението — каза той. — Отбих се на помена, но не стоях много. Разбира се, с Нина тогава не можеше да се говори, а за всички останали бях само голям началник. Това е всичко, което мога да кажа.

— И не знаете какво е станало после с нея?

— Не — каза той. — А какво е станало?

— Казват, че е полудяла.

Той едва забележимо стисна зъби и кимна.

— Това можеше да се предположи.

Станах.

— Повярвайте, Вадим Сергеевич, наистина ще направим всичко възможно.

— Да — каза той и загаси цигарата си. — Ако ви потрябва помощ, можете да се обаждате по всяко време.

— Благодаря.

Излязох. Шура Романова ме чакаше долу в служебната си волга, както се бяхме разбрали. Денят беше горещ и тя си пийваше минерална вода.

— За какво си приказвахте с него, Саша? — попита тя с подозрение. — Имай предвид, този хич не е прост. Казват, че заради него са провалили кандидатурата на началника на московското управление.

— Познавал е капитана, на когото е принадлежал нашият „Макаров“ — казах аз. — И изобщо всичко това е много интересно.

— Кое? — не разбра Шура. — Тръгвай, Николай Василиевич — нареди тя на шофьора.

— Демокрацията — казах аз. — Уж е същият човек като мен и образованието му е подобно, и възрастта приблизително същата, но той е горе, а аз съм тук.

Колата потегли. Милиционерът на пост ни забеляза и отдаде чест.

— Завиждаш ли? — изкиска се Шура. — И на тебе никой не ти пречи, почни кампания, събери си привърженици, издигни кандидатурата си — и току-виж също си се оказал на върха. Ще ме викаш с доклади.

— Не, не завиждам — решително казах аз. — За да се окажеш там, трябва първо да се откажеш от самия себе си. Знаеш ли, в някои отношения дори ми е жал за него.

Веднага щом се появих в криминалната, Грязнов ме хвана подръка, натика ме в патрулната кола и тръгнахме към малкото подмосковно градче Одинцово, където, както се оказа, живееше според адресната регистрация бившият капитан от краснодарската милиция Кудинов, близък приятел на убития Ратников, а сега сътрудник на охранителна фирма.

— Разправят, че при нашата система на адресна регистрация можеш да откриеш всеки за броени секунди, разбираш ли — ругаеше Грязнов по пътя. — Броени секунди, дръжки! Тоя Кудинов не се крие, живее си открито и законно, а половин седмица го търсим и не можем да го намерим. А ти ми говориш — компютри!

— Що за фирма е тяхната? — попитах аз.

— Обикновена — каза Грязнов. — Охрана на офиси, учреждения и частни лица. Между другото с право на носене на огнестрелно оръжие. Няма ала-бала…

— Значи имат връзка в министерството — обади се шофьорът. — Сега за частниците е много трудно да си издействат огнестрелно оръжие.

— Връзка в министерството — изсумтя Грязнов. — Та на тях председателят им е пенсиониран комисар от милицията.

Шофьорът подсвирна възхитено, а аз казах:

— Ето, занимавате се с глупости, а там хората взимат по пет-шест твои заплати.

— Повече — мечтателно въздъхна Грязнов.

Спряхме колата доста преди търсения адрес и продължихме пеша. Кудинов живееше в пететажно здание, но затова пък в тристаен апартамент. От личното му дело знаехме, че два пъти се е развеждал и плаща издръжка, така че може би не живееше сам в тези три стаи.

Така и се оказа, отвори ни сънлива булка по халат.

— Кого търсите?

— Борис Михайлович Кудинов — каза Грязнов, заничайки в листчето си. — Нали тук живее?

Като го гледах, се сещах за Дроздов и изобщо за цялата актьорска школа на криминалната милиция. Все пак притежаваха артистичност, не можеше да се отрече. Ето и сега с мацето беседваше не печеният оперативник Слава Грязнов, легендата на московската криминална, а квартален тъпунгер, чиято перспектива е скорошна пенсия и местенце извън града.

— Тук живее — измърмори мацката. — Отиде за хляб. Не съм разтребила, така че го почакайте на двора.

— Я стига! — казах решително, пресичайки опита й да затвори вратата. — Ще почакаме вътре, гражданко.

Тя изсумтя, но ни пусна, от което следваше, че не ни лъже, Кудинов не си е вкъщи и поривът ми е бил излишен. Грязнов ме наблюдаваше с усмивка, понеже сега топката беше в мен.

— Регистрирана ли сте тук? — попитах аз, ядосвайки се сам на себе си.

— Вас какво ви засяга? — учуди се тя. — За мен ли сте дошли, или за Борка?

— За никого не сме дошли — намеси се Грязнов, свали си фуражката и изтри челото си с носната кърпа. — Трябва да си поговорим с Борис Михайлович, нищо повече. Присъствието ви, гражданко, не може да ни смути, но установяването на вашата симпатична личност не би било излишно.

Тя намери чантичката си, измъкна удостоверението си и го подаде на Грязнов. Той го прегледа внимателно и ми го предаде. Девойката се оказа сътрудник на същата агенция „Стража“, в която работеше и самият Кудинов.

— Нямаме въпроси — промърморих аз и й върнах удостоверението.

Чу се звук от ключ, завъртян в бравата, и скоро в апартамента влезе здрав висок мъж спортен тип, който лесно можеше да бъде идентифициран по наличните фотографии като Борис Кудинов. Той не ни забеляза веднага, а когато ни видя, само се учуди.

— Какво има, момчета? — общително попита той.

— Трябва да поговорим — казах аз. — Къде да се уединим?

— Вървете в кабинета — каза колежката на Кудинов. — Оправила съм.

Кабинетът представляваше малка стаичка с бюро, две кресла и кушетка. Тук висеше лавица за книги, но на нея имаше само списания.

— Слушам ви — каза Кудинов и се тръшна в креслото зад бюрото. — С какво мога да ви помогна? И аз съм бивше ченге.

— Известно ни е — казах аз. — Точно по този повод идваме.

Трябваше да подходим към Кудинов внимателно, без да събуждаме подозрения, но той така охотно ни отговаряше, всичко му беше толкова наред, че в хода на разпита ме обхвана паника. Грязнов побърза да ми се притече на помощ, поде по-интимен разговор, подръпна нишката по-нататък. Но вече бях разбрал, че Кудинов няма нищо общо. Разбрах го още като чух с какъв тон живеещата тук сътрудничка ни прати в кабинета. Кудинов не беше търсеният човек.

— Разбира се, аз също дълго се блъсках с това дело — споделяше той преживяванията си по делото Ратников. — Когато гръмнаха Щърбавия, у мен още тогава възникнаха подозрения. Но какво можехме да направим? Освен това от ФСК сложиха ръка на всички материали срещу Щърбавия, той им беше осведомител. С две думи, махнах с ръка и си заминах. Жал ми е, разбира се, за Коля, и за децата ми е жал, а и за Нинка също, но и ние не сме всемогъщи.

 

 

Връщахме се в по-различно настроение и въпреки че шофьорът настойчиво се опитваше да се върне на темата за заплащането на частните агенти, ние с Грязнов мълчахме. Закараха ме до прокуратурата и Грязнов се качи с мен в кабинета ми. Лаврик Гехт беше заминал някъде в Ногинск, така че се разпореждах с помещението еднолично.

— Не ти ли се струва, Саша — каза Грязнов, докато включвах в контакта електрическия чайник, — че тази ФСК започна да се появява прекалено често?

— Струва ми се.

— А не ти ли се струва и че същата ФСК се появява направо от краснодарските събития?

— Така излиза.

— Това придава ново направление на издирването на приятелите на гражданина Щърбавия, не е ли така? — подметна Слава.

— Помисли си какво приказваш — казах аз. — От какъв зор контраразузнавачите ще седнат да убиват децата на Ратников?

— Не знам — каза Грязнов, — но мога да предположа. Биха се решили на всичко, ако Ратников е имал някакъв компромат.