Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (30)

30.

Сега искаха от него подробен отчет за дейността на Алексей Дуганов, по прякор Бейби, с обезателно приложена биография, характеристика и детайлно описание на всичките му убийства. Проблемът беше, че Феликс Захарович не знаеше нищо за живота на Алексей Дуганов, освен епизодите, разказани от Аня Назарова. По всяка вероятност той се беше появил в Москва доста по-късно и в биографията му нямаше никакви следи от достатъчна физическа и професионална подготовка. Той беше просто жиголо, покорител на женските сърца и отгоре на това и пияница. Момчето беше пристигнало да си поживее красиво и беше сложно да го превърне във фатален убиец.

На помощ му дойдоха сутрешните вестници, където имаше не само изложение на проведената операция, но и предварителна информация за Дуганов. Роден в Тамбов, учил в техникум, служил в армията, в строителни войски. Женен, после разведен. У дома си се забъркал в някаква история с обири на апартаменти и заминал за Москва да се крие и да търси по-добър живот. Намерил го в лицето на Аня Назарова. Бил контактен тип, сприятелил се с всички пияндета наоколо. Жените му налитали като мухи на мед и той не им отказвал вниманието си. С малко повече ум и опит и би могъл действително да се нареди добре. Вестниците смятаха, че агресивността му е била в кръвта, но какво ги караше да мислят така, беше трудно да се каже.

На всичкото отгоре се появи Ваня Лихоносов.

— Знаеш ли вече? — попита той, носейки куп вестници.

Феликс Захарович студено кимна.

— Застреляли са го при задържане. Интересно се получава, а?

— Да — каза Феликс Захарович.

— Дори не си разстроен?

— Натам вървяха нещата — сви рамене Феликс Захарович. — Какъв е смисълът да протестирам?

— Той беше най-добрият ти агент — каза Лихоносов. — Сега можеш ли поне нещо да разкажеш за него?

Феликс Захарович посочи вестниците.

— Те ще ти разкажат всичко. Защо идваш?

Лихоносов сви рамене.

— Първо, за да изкажа съболезнования. Разбирам колко се беше привързал към него.

— А второ?

— Второ, изпълнявайки решението на колегията, длъжен съм да поема длъжността твой заместник, Феликс. Разбрах се във фирмата за днес сутринта. Можем да започваме.

Това беше съвсем не навреме.

— С компютъра се оправяш — каза Феликс Захарович. — Побърникай малко сам. Аз трябва да си направя сутрешната разходка, да мина по магазините.

— Ако искаш, да отида? — предложи Лихоносов.

Феликс се усмихна благодарно, но поклати глава.

— Това ми е разходката. И без това не излизам от къщи дни наред, а ти искаш да ми отнемеш последната възможност.

Разходката като такава действително съществуваше, но през последните дни Феликс Захарович я беше позарязал. Имаше си достатъчно други грижи. Той влезе в няколко магазина колкото да отбие номера, после мина през черния вход на един от тях и излезе в двора на кооперацията, където държеше конспиративна квартира с телефонен секретар. Очакваше обаждане от Нина, но тя мълчеше и това го безпокоеше. Информацията за убийството на „Бейби“ не можеше да не е стигнала до нея. Вместо това пък беше записано гневното обаждане на хазайката от Митишчи.

— Знаете ли, Глеб Евгениевич, уморих се вече от вашата подопечна. Тя постоянно е в истерия, плаче през цялото време… Погледна телевизора, дето говореха за убийството на терориста, и оттогава плаче. Болна ли е нещо?

Седнал в служебното кресло в мизерната конспиративна квартира, Феликс Захарович изведнъж осъзна, че не е майстор на оперативните мероприятия. И въпреки че постановката с Льоша мина гладко, проблемите нарастваха с всяка изминала минута. Трябваше да направи нещо с Аня. Трябваше да се обясни с Нина. Накрая, тази квартира беше служебна, тук можеха да дойдат чужди хора и да чуят всичките му съобщения. Не беше готов сам да се противопостави на организацията.

Но трябваше да действа. Той се обади вкъщи, обясни на Лихоносов, че е срещнал свой познат и сега пие чай у тях, след което тръгна за Митишчи. Когато пристигна там, дълго чака местния автобус и стабилно го намачкаха в блъсканицата. Налагаше се да изтърпи всичко това, защото не беше сигурен дали колата му не е натъпкана с някаква електроника. Накрая се добра до нужната къща и ридаещата Аня се нахвърли върху него с упреци:

— Искам вкъщи!… Не искам да оставам тук!… Къде е Нина?… Защо го убиха, кажете ми!

И всичко това беше придружено от конвулсивни хлипания, сълзи и активна жестикулация. Феликс Захарович търпеше.

— Ти не разбираш — каза той тихо, но многозначително. — Как мислиш, кой го е убил?

— Кой? — озадачено попита тя.

— Мафията — каза Феликс Захарович. — Търсели са Нина.

— Но по телевизията казаха, че някакъв терорист…

— Това е за глупаците — пренебрежително махна с ръка Феликс Захарович. — Било е нападение на група гангстери, а чак след това са се изтресли баретите. Льоша са го убили бандитите, но за следствието е по-добре да се смята, че не е така. И ти искаш да се върнеш в такъв напрегнат момент?

Аня въздъхна конвулсивно и изхлипа.

— Не знам… Страх ме е. Защо са го убили?

— Премахнали са го като свидетел — промърмори Феликс Захарович. — Стой тук и не си показвай носа навън. Там вече са по следите им, само трябва да се изчака малко. Нина ти праща много поздрави и те моли да ме слушаш.

— Можеше поне да ми напише бележка — обидено измърмори Аня.

— Каква бележка? — засъска възмутено Феликс Захарович. — Не разбираш ли колко е опасно?

Не разбираше, но беше готова да разбере. Този проблем се решаваше малко по малко, трябваше само да поощри търпението на хазайката към „бедното момиче“, като й плати непредвидени премиални, и тя се съгласи да се грижи за нея като за родна дъщеря. Феликс Захарович тръгна за Москва.

Наближаваше обедно време и той смело се върна вкъщи — Лихоносов трябваше скоро да си тръгва.

— Извинявай, Ваня, задачи — каза Феликс Захарович. — Ще хапнеш ли с мен? Наистина, имам само кефир и кифлички.

— Благодаря — отвърна той не без известно раздразнение. — Порових се из програмата ти… Нима всичко това го е правил Синюхин?

— За него работеха пет института — топло каза Феликс Захарович. — Тук са заложени доста неща.

— И кога ще получа ключа? — попита Лихоносов.

— Когато му дойде времето — отвърна Феликс Захарович. — Искаш ли кефир?

— Благодаря — стана Лихоносов. — Диетата ми е по-различна. Кога ще се видим?

— Винаги съм на твоите услуги — каза Феликс Захарович.

— А знаеш ли — не го оставяше на мира Лихоносов, — въпреки че не можах да се промъкна през вашите бариери, успях да схвана това-онова. Програмата ти се развива.

— Това е невъзможно — твърдо заяви Феликс Захарович.

Лихоносов се усмихна тържествуващо.

— Е, поне успях да те учудя с нещо.

— Да, учуди ме — съгласи се Феликс Захарович. — Но засега няма да получиш ключа. Ако видиш Председателя, поздрави го.

Лихоносов измърмори нещо за довиждане и си тръгна.

Феликс Захарович спокойно си изпи кефира, замези с кифличка, прегледа вестниците, донесени от Лихоносов, и дори смяташе да си подремне. Но още след три минути отвори очи, защото разбра, че няма смисъл да се самозаблуждава. Трябваше да отиде при Нина колкото се може по-бързо.

Вече нямаше сили за обществения транспорт и след като провери дали не го следят, хвана такси. Шофьорът го изгледа с подозрение, защото имаше вид на беден пенсионер, но Феликс Захарович измърмори:

— Ще платя, ще платя…

Нина се криеше в едностаен апартамент в Югозападния район на Москва, но Феликс Захарович спря колата преди това и стигна дотам с автобус. Постоя предпазливо в съседния вход, за да провери още веднъж дали не го следят, и чак след това влезе в другия, където на единадесетия етаж се намираше апартаментът на Нина.

 

 

Течеше вторият ден от заточението й, но това, което научи от телевизионните предавания за убийството на „Бейби“, я смая. Още повече се изуми, когато показаха снимката на Льоша. Разбира се, той беше голям негодник, но това не беше причина да го убиват. Дори имаше желанието да изтича навън, да се обади на Феликс и да поиска обяснения, но бързо разбра, че точно тя сега трябва да си седи вкъщи и да не се показва навън. Положението й се беше променило кардинално и трябваше да реши какво ще прави по-нататък.

Когато се появи Феликс Захарович, тя си приготвяше обяд. Хладилникът беше претъпкан с полуфабрикати и готвенето не изискваше особени усилия.

— Ще обядваш ли? — попита тя, след като го поздрави.

Той я наблюдава известно време, мъчейки се да отгатне дали днес е гледала телевизия или не.

— С удоволствие — отзова се той на поканата. — Има ли нещо с мляко?

— Каша — отвърна Нина и започна да топли млякото.

— Каква си домакиня — похвали я Феликс Захарович. — Апартаментът веднага живна.

— Само избърсах прахта и измих пода — каза Нина. — Чай или кафе.

— Според мен тук кафето е някак гадно — каза Феликс Захарович. — А чаят е приличен. Дай ми чай.

Беше нещо като детска мълчанка, кой няма да издържи пръв и ще проговори. Феликс Захарович чак се усмихна и Нина го забеляза.

— Радва ли те нещо? — попита тя. — Вероятно всичко ти е наред?

— Повече или по-малко — потвърди той.

— А къде е Аня? — попита Нина. — Къде я прати? В Салехард или Владивосток?

— Не чак толкова далече — усмихна се той. — Тя е в Митишчи, у една моя добра позната.

— Трябва да ти кажа — произнесе Нина, стоейки с гръб към него, — че вярвам в твоята порядъчност. Ако й се случи нещо, това ще подкопае вярата ми.

— Стига глупости — каза Феликс Захарович. — За какъв ме смяташ?

Нина седна на табуретката срещу него и изпитателно го погледна в очите.

— Ти изобщо не го познаваше. Как ти дойде наум?

— Аня ме светна — каза Феликс Захарович. — Тъкмо си търсех кого да накисна. Представяш ли си, смятах да използвам свои агенти, хора, които ми имаха безгранично доверие. Ето докъде бях стигнал.

— Феликс, скъпи — въздъхна Нина. — Нима не разбираш, че тази постановка няма да изкара дълго. Какво смяташ да правиш по-нататък?

— Времето работи за нас — каза той уверено. — Скоро ще започнат новите приключения на неуловимите и вече няма да им е до Бейби.

— А аз какво да правя?

— Да живееш. — Той се усмихна. — Заслужила си го, Нина.

Тя стана, отиде до печката и каза, стоейки с гръб:

— Не искам да те разочаровам, Феликс, но ми дължиш нещо.

Той го очакваше, но въпреки това отговорът му прозвуча рязко:

— Ти си се побъркала. Сега е невъзможно.

— Ти ми обеща — напомни му Нина.

— Но обстоятелствата се промениха…

Тя поклати глава.

— Нищо не се е променило, дядо. Аз съм жива и той е жив. Това не може да продължава дълго.

— Трябва да знаеш — каза Феликс Захарович. — Предадох им твоя „Макаров“. И якето, и пушката…

Тя го погледна изумено.

— Как можа, Феликс? Как го намери?

— Трябва да го криеш по-добре — раздразнено произнесе той. — Открих ти скривалището още преди три месеца.

— Но нали знаеш какво значеше той за мен?

— Разбери, Нина — възрази той, оправдавайки се, — играта загрубя и не ми беше до самодейност. Трябва да повярват, че това е Бейби!

— Всичко развали. — Тя седна обречено.

— Престани да се правиш на луда. — Той скочи. — Измислила си светиня! Това спокойно може да бъде направено и с друго оръжие!

— Да — замислено каза Нина. — Нищо не разбираш.

— Разбирам, разбирам — раздразнено махна с ръка Феликс. — Всичките ми проблеми идват от това, че разбирам.

— Здраво ме подсече — каза Нина и стана да му приготви млечната каша.

Той я гледаше почти с възхищение.

— Слушай — предложи той. — Какво ще кажеш аз да го направя?

— Кое?

— Люсин. За да не рискуваш.

Тя го погледна насмешливо.

— Можеш ли да стреляш?

— Обиждаш ме — каза той. — Всяка година ни караха на стрелбището.

— Едно е на стрелбището — каза тя — и съвсем друго да гърмиш по жив човек.

— Ще се справя някак — безгрижно каза той.

Тя поклати глава.

— Това не е най-добрият начин да се проверяваш — каза тя. — Прекалено е сериозно. И за мен значи много.

— Ама не трябва да привличаш вниманието — почти простена Феликс Захарович. — Сега, когато смятат, че Бейби е мъртъв… Изчакай поне една седмица!

— Не! И така чаках прекалено дълго. И запомни, за тази работа ми трябва „Макаров“!

Той с труд си пое въздух и промърмори:

— Прави каквото знаеш. Да става каквото ще.

Тя се усмихна, сложи пред него кашата и каза:

— Добър апетит.