Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (50)

50

На Востряковското гробище Нина около час търси гроба на Феликс Даниленко. В нея беше планът, начертан от Бък, но как можеше да й помогне той, след като новите райони на гробището представляваха огромна пустиня, осеяна с гробове. Кръстове, временни паметници, обикновени колчета с номера и едва забележими алеи и пътеки — тя блуждаеше сред тях и се опитваше да се ориентира. Накрая намери гроба, но почти случайно — машинално следвайки някакво погребално шествие, обърна внимание на един килнат паметник със звезда, спомни си думите на Бък и се приближи. Оказа се, че наистина е гробът на Феликс Захарович Даниленко. И той изглеждаше толкова мизерен и изоставен сред хилядите също така едва забележими гробове, че Нина не издържа и се разплака.

Наистина в страха си от смъртта хората бяха загубили всякакво уважение към нея, мислеше си Нина, докато стоеше пред нещастното хълмче пръст с изкривен тенекиен паметник над него. Нали не на мъртвите е нужна тази памет, нали това всъщност е плюнка във вечността. Тя неволно си спомни гробището в Краснодар, където също толкова самотно стояха три гроба, един голям и два по-малки, и я обзе нова вълна сълзи и тъга. Феликс също беше убит, това беше ясно. Старият идеалист не беше тръгнал по свирката на новото ръководство и ето че си бе платил.

— Къде е този твой ключ, Феликс? — попита Нина. — Чакат от мен някакъв ключ. Какво да им кажа, когато ме хванат?

Тя сложи цветята на гроба, оправи паметника и даже постоя известно време на колене, потънала в меланхолична мъка по безвъзвратното.

— Добре, дядо — каза тя и стана на крака. — Ще направя всичко. Няма да получат от мен никакъв ключ и по-добре. Докато делото си ще го завърша непременно. Нека ме ловят, а?

Дори се усмихна накрая, като си представи ясно одобрението на Феликс и си тръгна в друго, по-решително настроение. Глупаво е да плачеш за смъртта на някой, който е посветил живота си на убийството, мислеше си тя, докато слушаше риданията на хората, които изпращаха роднините си.

Обади се на Бък от колата и на булевард „Гогол“ той се качи до нея. Тя подкара към крайбрежната улица и по-нататък, покрай кремълската стена, говорейки в това време:

— Искат да го хванат. Звучи глупаво и не знам как смятат да го направят, но най-вероятно ще поемем риска.

— Ясно — въздъхна Бък. — При такъв живот направо ти иде да се обесиш, а? Всъщност ти няма от какво да се страхуваш, нали ще рискува Бейби?

— Те мислят, че той знае някакъв ключ — каза Нина. — Някаква парола за компютър, която е необходима на всички. А той не знае нищо. Във всеки случай няма да го убият, нали?

— Разбира се — каза Бък. — Само малко ще го поинквизират.

— Той не знае нищо — повтори Нина.

— За да се убедят в това — каза Бък, — трябва да изяснят какво знае. Бъди сигурна, с него ще се захванат сериозно.

— Но това е единственият шанс да се доберем до онези двамата!

— Глупости — каза Бък. — Още утре ще знам къде ги държат и момчетата ми ще очистят твоите убийци без проблеми.

— Момчетата ти нямат нищо общо — каза Нина.

— А Бейби какво общо има? — попита Бък. — Заинтересован ли е в случая, или просто изпълнява всичките ти капризи?

Нина го погледна надменно и каза:

— Изпълнява капризите ми. Това притеснява ли те?

Бък въздъхна и се усмихна.

— Жал ми е за момчето!

— По-добре ми намери снайперска пушка — каза Нина. — Със заглушител и огнегасител. Може да успеем да ги измамим.

— Вариантът с Доносника? — досети се Бък. — Не мисля, че ще стане. Те не повтарят грешките си.

— Още изобщо не знаем какво са замислили — каза Нина. — Но няма нищо лошо в това да се приготвим. Ще ми намериш ли пушка, или да си търся на друго място?

— И гранатомет, ако щеш — каза Бък.

Нина помисли и отвърна:

— Няма нужда от гранатомет. Бейби никога не е стрелял с гранатомет.

— Пошегувах се — каза Бък.

След като направи голям кръг по булевардите, Нина го остави отново на площад „Арбат“ и на сбогуване той попита:

— И все пак, къде го криеш? Имам няколко работи за човек, който може да стреля добре.

— После ще говорим — каза Нина.

Докато караше към Строгино, тя размишляваше над това, действително ли е просто професионален убиец? Искаше й се да мисли така и си търсеше някакви възвишени мотиви — отмъщението за мъжа и децата й. Даже присъдите на „Съда на Народната съвест“ изпълняваше само за да получава после в замяна нужната информация за клиентите си. Но колкото повече си търсеше оправдание, толкова по-страшно й ставаше при мисълта, че като някакъв тигър-човекоядец е обречена да убива отново и отново. И наистина, особеното състояние, което я обземаше в момента на акцията, й харесваше и се случваше да се готви за убийството със сладкото чувство на очакване на това състояние. А може би това, което става с нея, е просто психическа аномалия и тя е болна? Болна от жажда за убийство?

Когато влезе във входа, забеляза, че пазачът я изпрати с някакъв странен поглед, след като я поздрави. Тя се качи, отвори вратата и чу нещо в далечния край на апартамента.

— Аня! — повика я тя. — Кой е там?

Тя машинално посегна към браунинга в кобура под мишницата си, но Аня вече излизаше да я посрещне, по халат, разрошена и смутена, въпреки радостната усмивка.

— А, Нинуля — проточи тя. — Толкова рано…

Нина я хвана за яката на халата и я дръпна към себе си. Не беше сбъркала, от Аня се носеше дъх на алкохол.

— Какво правиш, Нинуля? — жално изписка Аня.

— Кой е там? — попита Нина и кимна към вратата на спалнята.

— Никой няма, какви си ги измисляш?

Нина направи крачка натам и Аня я хвана за ръкава.

— Чакай! Там е електротехникът, вчера ми се развали нощната лампа…

„Електротехникът“ вече излизаше от спалнята на Аня, усмихвайки се глупаво. Нина го позна, беше един от пазачите от предишната смяна.

— Добър ден, Нина Алексеевна — смънка той. — Аня ме извика… да сложа тука една крушка.

— Закопчай си дюкяна — сухо подхвърли Нина.

Пазачът охна и се обърна с гръб към тях.

— Ама, Нинуля… — провлачи Аня.

— Слушай какво. — Нина беше извън себе си от ярост. — Казаха ми, че държите на работата си. Ако това действително е така, повече да не си прекрачил прага на тази къща, ясно ли ти е?

— Ясно — смирено отвърна той. — Ако ме бяхте предупредили, нямаше и сега да го прекрача. А така… Трябва да изпълняваме молбите на живущите.

— И никакъв алкохол! — добави Нина. — Толкова ли не можете да разберете, тя е болна!

— Какви ги приказваш — промърмори Аня.

— Ама то нямаше повече от една-две капки — оправдаваше се пазачът. — Да си ходя, а, Нина Алексеевна?

— Върви — каза Нина.

Пазачът тръгна към вратата, но се спря.

— Кажете ми още сега, Нина Алексеевна, ще се оплачете ли на началника ни?

— Ще си помисля — каза Нина.

Той неочаквано се усмихна и каза:

— Това винаги е по-добре от определеността, остава надеждата. Но ви разбрах и можете да бъдете абсолютно сигурна за мен. Довиждане, Нина Алексеевна.

Той побърза да излезе и вратата се хлопна след него.

Аня тежко въздъхна.

— И защо направи скандал?

— Това е отвратително — направи гримаса Нина. — Да спиш с мъж заради глътка пиене.

— Откъде знаеш, че съм спала с него? — възмутено попита Аня. — А ако съм спала, защо реши, че само заради глътка пиене?

— Ами? — иронично попита Нина. — Значи това е любов?

— Не е любов — каза Аня с горчивина, — но е тъга! Да не мислиш, че е приятно да седиш тук ден и нощ, да гледаш това видео, да се къпеш в тази вана и да не очакваш нищо?

— Защо да не очакваш нищо? — попита Нина.

— Защото няма какво да очаквам — каза Аня и се разплака.

Отначало Нина не й обръщаше внимание, отиде в кухнята и се зае с обяда, но тъй като плачът на Аня не заглъхваше, тя все пак се приближи, седна до нея и я прегърна.

— Успокой се, глупаче — утешаваше тя приятелката си. — Всичко още е пред теб.

— Ти не ме обичаш — хлипаше Аня.

— Господи помилуй — разсмя се Нина. — Пак ли? Мислех си, че без мен отдавна си влязла в нормата? Ето, каниш си мъже, нима това не е напредък?

— Аз за да те ядосам — каза Аня.

— Е, можеш да бъдеш доволна — усмихна се криво Нина. — Ядоса ме.

— Толкова си безчувствена — конвулсивно въздъхна Аня.

Нина изведнъж се сети за заведението с лесбийките в Париж, усмихна се и започна да й разказва:

— Знаеш ли, там отвъд веднъж бях в едно специално ресторантче за такива глупачки като теб. Едни ангелчета танцуваха.

— Как танцуваха? — не разбра Аня, но се заинтересува.

Нина се разсмя.

— Голички — каза тя. — Помислих си, ти ако беше там. Щяха да ти изтекат лигите.

Аня изпръхтя.

— Голяма работа… На видеото какви ангелчета има… А те целуваха ли се?

— И се целуваха, и се прегръщаха — каза Нина, като я наблюдаваше подигравателно. — Добре де, не се навивай, че иначе пак ще ми въздишаш цяла нощ пред вратата.

— Няма такова нещо, сторило ти се е.

— Да бе, да, сторило ми се е — отказа да спори Нина и отиде в кухнята.

Следобед двете отидоха заедно на плаж и се изкъпаха в Москва-река. Плажът беше близо до блока им, чист и поддържан, и те дори успяха да се попекат на лъчите на залязващото слънце. Аня се хвана да играе волейбол с някакви застаряващи жени с ярки младежки бански, а Нина лежеше в шезлонга и се любуваше на пейзажа. Въпреки това, когато се върнаха, те си взеха по един душ, мислейки за екологията, и облечени в халати, седнаха да гледат телевизия. Отначало Аня искаше да пусне на Нина някаква лесбийска порнография, уж за сравнение с впечатленията от Париж, но Нина отказа тази гадост още след първите кадри, така че седнаха да гледат някакъв американски екшън по московската телевизия.

Вечерта, докато пиеха чай в кухнята, звънна телефонът. Нина вдигна слушалката и чу гласа на пазача долу:

— Нина Алексеевна, очаквате ли гости?

— Всъщност не — учуди се Нина. — Защо?

— Някакъв младеж иска да дойде при вас — съобщи пазачът. — Казва се Сергей Семенихин.

— Изобщо не го познавам — призна Нина. — Да не е някаква грешка?

— Сега ще му дам слушалката.

Нина чу:

— Нина Алексеевна, с вас се познаваме. Аз съм Сергей Семенихин, от прокуратурата. Сутринта бяхте при нас, показвах ви компютъра си.

— Да, да, разбира се — усмихна се Нина. — Елате, Серьожа, сега ще ви отворя.

Тя потвърди поканата си пред пазача и отиде да отвори.

— Кой е това? — мрачно попита Аня.

— Кавалер, идва на среща — подсмихна се Нина. — За да те ядосам.

Аня изсумтя. Когато Нина излезе, тя взе дистанционното и превключи телевизора отново на лесбийския филм, като увеличи звука. Стори й се забавно и тя се усмихна.

Нина отвори вратата и видя Серьожа. Той изглеждаше унил, но се опита да се усмихне.

— Здравейте, Нина Алексеевна — каза той и кимна. — Може ли?

— Влизайте, Серьожа. Защо не се обадихте?

— Имах си причини — промърмори Серьожа. — Какво е това?

От хола се чуваха въздишки и стонове.

— Сестра ми хулиганства — обясни Нина. — Влезте в кабинета, сега идвам.

В хола тя перна Аня по тила и й взе неприличната касета, после отиде в спалнята и се преоблече. Когато влезе в кабинета, Серьожа вече седеше в креслото и разлистваше списание на английски.

— Турецки ли ви изпраща? — попита Нина и седна в креслото срещу него.

— Не, Нина Алексеевна — каза Серьожа. — Идвам при вас, тъй да се каже, по собствена инициатива.

— Нима? — учуди се Нина.

— Сега ще ви обясня всичко — кимна Серьожа и се размърда неспокойно. — Машината ви е страхотна — добави той и кимна към компютъра.

— Тази ли? — попита Нина. — Изобщо не умея да си служа с него.

Серьожа кимна, накани се и започна:

— Нина Алексеевна…

— Почакайте — прекъсна го Нина. — Искате ли чай?

— Искам — каза Серьожа, — но не сега. Нека да ви кажа каквото имам, а после сама решете може ли да ме поите с чай.

— Направо ме заинтригувахте — усмихна се Нина. — И освен това исках да отбележа, че макар и да изглеждам толкова ужасно, аз не съм много по-възрастна от вас, Серьожа. Наричайте ме просто Нина.

— Изглеждате прекрасно — каза Серьожа. — Дори не очаквах, че изглеждате така.

— А как очаквахте?

Той се усмихна.

— Очаквах кикимора — призна си той. — Даже не повярвах, когато ви видях.

Нина озадачено повдигна вежди.

— Нищо не разбирам, Серьожа. Вие сте ме очаквали? Мен?

— Да — каза Серьожа. — Вас, Нина. Виждате ли, работата е там, че… Знам всичко за вас. Пресметнах всичко и чаках кога ще се появите. Нищо не знаех за тези истории с чужбина и затова отначало се обърках. Но сега се ориентирах и не можех да не дойда при вас. Нина, вие сте Бейби, нали?

Известно време Нина зашеметено мълча, а после попита:

— Какво искате от мен?

Серьожа въздъхна тежко и отвърна:

— Нищо. Просто ви обичам.