Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (57)

57.

Когато на сутринта се явих в прокуратурата, настроението ми беше доста разсеяно. Вече знаех за убийството на Соснов, Грязнов ме вдигна късно вечерта и ме закара на „Кутузов“, където живееше покойният депутат, за да се убедя лично, че нашата история има продължение. Гледах локвите кръв на светлината на фенерчета, разглеждах следите от куршуми по служебната кола и тежко въздишах. Още не се бяхме оправили с убийството на Чекалин и Тверитин, а сега това.

— Всички са сигурни, че пак е Бейби — каза Грязнов.

— Кои са тези всички?

— Нашите експерти от НТО, оперативните и Шура.

— Шура? — учудих се аз. — И тя ли е в течение?

— Това не е Бейби — тихо промълви Грязнов. — Опукал го е някой друг. Бейби никога не е използвал автомат.

Погледнах го унило.

— Няма ли свидетели?

— Откъде? — Той махна с ръка.

— Е, работете — казах аз и си тръгнах към къщи.

Да си призная, вече ми беше омръзнала цялата история около Бейби и направо бях щастлив, че списъкът е завършен и нашият неуловим убиец трябва да приключва епопеята си. Вече и дума не можеше да става да го хванем, Бейби беше просто забранена тема в прокуратурата. Мислех си, че при непосредственото ми участие се раждаше нов мит, който щеше да надживее нашето поколение. Жалко само, че „Народна воля“ оцеля заедно с всичките си генерални планове за бъдещето, но вече бяхме успели да разберем, че тази организация е от сериозен мащаб и съвместните ни усилия в това направление явно не бяха достатъчни.

Бяха ми се насъбрали немалко дела, които не бяха свързани нито с „Народна съвест“, нито с Бейби и безметежно се занимавах с тях, когато ми се обади дежурният и ме свърза с човек, който искаше да говори със следователя по делото на Бейби. Аз естествено се понамръщих, но не посмях да откажа разговора.

— Ало — чу се възбуден женски глас, — с кого разговарям?

— Специален следовател Турецки Александър Борисович — чинно се представих аз, за да направя впечатление.

— Добър ден — каза жената. — Искам да ви кажа, че знам коя е Бейби… Да-да, не ме прекъсвайте. Това е Нина Шимова, която сега живее в Строгино на този адрес…

Моментално натиснах бутона за повикване на бюрото си — това беше сигнал да запишат разговора и едновременно да установят откъде се обажда тази жена, а аз самият казах:

— Разбирам хода на мислите ви, скъпа… А с кого разговарям между другото?

— Няма значение — сърдито измърмори тя, но веднага се представи: — Казвам се Анна Назарова. Говоря истината.

— Скъпа Аня — казах аз, — но би трябвало да знаете, че през цялото това време Нина е била в чужбина…

— Никъде не е била — истерично викна Аня. — През цялото време живеехме на „Полежаевска“, където по-късно убиха Льоша Дуганов. Феликс идваше при нея, дъртият козел. После той ни премести в Югозападния район, там убиха още някой. Сега вече знам, това е тя! Тя сама си призна.

— Пред вас ли си призна? — попитах машинално, вече започвайки да треперя от очевидната догадка.

— Не пред мен — измърмори Аня, — пред вашия Серьоженка. Той й е любовник за ваше сведение. Още вчера намериха тук някакъв ключ…

— Какъв Серьоженка? — попитах аз и изстинах.

— Вашият, прокурорският — извика Аня. — Няма спор, възпитали сте едни кадри…

След това тя се разплака и скоро хвърли слушалката. А аз седях още известно време, слушах кратките сигнали и зашеметено осмислях нещата. Сега си спомних, че Нина Ратникова беше инструктор по стрелба в краснодарското управление на милицията, че именно тя седеше срещу убитите Чекалин и Тверитин, че Соснов беше виновен пред нея, защото я беше излъгал. Но Серьожа!…

Затворих, станах тежко и отидох при Меркулов. Това телефонно обаждане изведнъж преобърна всичко, трябваше да се предприемат спешни мерки, а за целта бе необходима санкцията на началството.

Константин Дмитриевич в този момент водеше разговор с финландските прокурори, като се усмихваше напрегнато и кимаше без нужда. Когато влязох при него почти без да чукам, той недоумяващо вдигна глава, но разбра, че случаят е екстрен, и побърза да предаде финландците на представителя на московската прокуратура. Финландците заминаха да разглеждат затвора „Бутирка“, а Костя се обърна към мен:

— Страшно си бледен. Какво, да не би да сте открили убиеца на Соснов? Между другото, генералният отиде да се обяснява със самия президент.

— Открихме го — казах и аз и започнах да му разказвам за обаждането на Аня Назарова. Сега дори се сетих, че точно така се казваше приятелката на убития Льоша Дуганов, която беше изчезнала след убийството. Ето как се беше появила!

Костя ме слушаше с каменно лице. Веднага щом свърших, посегна към телефона, но той звънна преди Костя да вземе слушалката.

— Да? — раздразнено кресна Костя. — Да, слушам… Какво?

Явно му казаха нещо още по-интересно, защото веждите му се повдигнаха.

— Съзнавате ли какво говорите? — ядосано каза той. — Да не би да подслушвате телефоните на прокуратурата? Знаете ли какви последствия може да има това?

Той послуша още малко, после каза:

— Нищо не мога да ви обещая, Александър Александрович. Вие си гледате вашата работа, а ние нашата. Довиждане…

Той ядосано тресна слушалката. Доста хладнокръвен, той рядко излизаше от кожата си, но сега наистина беше.

— Рогозин ли? — попитах.

Костя кимна.

— Вече е чул разговора ти с онази хубавица — каза той — и решително настоява да не се месим. Операцията по залавянето на Бейби вече е започнала.

Той си пое дъх, вдигна глава и ме погледна.

— Доколко е вероятно това, Саша?

— Сто и петдесет процента — отвърнах аз. — Трябваше да се сетя по-рано.

— Да — въздъхна той. — Ето, Серьожа се е сетил…

— Това е направо някакъв кошмар — поразих се аз. — Ако изобщо не бих заподозрял някого, това е той.

— Чакай — опомни се Меркулов. — Тя какво каза за някакъв ключ?

— Каза, че са намерили ключа — отвърнах аз.

— Саша — каза Костя. — Те ще я убият!

Аз помислих, кимнах и веднага извадих портфейла си, където бях тикнал визитната картичка на Нина Шимова.

— Обади се — казах аз и му продиктувах телефона.

Костя веднага започна да набира номера. Набра веднъж, втори път…

— Заето.

— Прекъснали са линията — предположих аз. — Ще трябва да отидем там.

— Отивай — нареди той. — Аз ще се обадя на Романова да прати хората си. Тя ни трябва жива, Саша.

Бързо изтичах надолу и се спрях като закован в коридора. Насреща ми спокойно вървеше Серьожа Семенихин и както обикновено дъвчеше дъвка.

— Добър ден, Александър Борисович — каза той. — Случило ли се е нещо?

— Как да ти кажа — смънках аз. — Случи се. Иди при Константин Дмитриевич, той иска да говори с теб. Извинявай, имам важна работа.

— Добре, ще отида — обеща той.

Може би трябваше веднага да му извия ръцете и да го натикам в пандиза, но не обичах тези работи и затова оставих обясненията на Меркулов. Наистина, беше ми неприятно, че възпитаникът ми се е издънил така, това предвещаваше много неприятности, а и не исках да се разочаровам, но в този обрат на нещата имаше някакво романтично откровение, след което Серьожа Семенихин престана да бъде за мен дъвчеща машина.

Скочих в колата и отпердаших към Строгино.

 

 

А в това време пред дома на Нина вече бяха спрели три закрити камиона с автоматчици, крито по заповед на офицера бързо обградиха целия блок. Групата по залавянето се хвърли нагоре по стълбата с грохот на ботуши. Скочилият пазач бе притиснат до стената с автоматна цев, и чак след това му представиха документите, които го успокоиха.

— За кого? — само попита той.

Аня първа чу шума навън и погледна през прозореца. При вида на камионите и тичащите войници тя веднага разбра всичко и веднага се разплака.

— Какво има? — разтревожено се приближи към нея Нина.

Тя също погледна през прозореца и се намръщи.

— Какво става?

— Нинуля, прости ми — ревна Аня. — Аз те предадох…

Тя падна на колене и отчаяно зарида, като блъскаше главата си в пода. Нина я вдигна и я попита:

— Кого си предала? Какво говориш, глупачке?

— Теб — ридаеше Аня. — И твоя Серьожа… Разказах за Бейби, за Феликс, за всичко… Прости ми, мила моя…

Тя отново се хвърли на колене, но този път Нина просто я отблъсна. По вратата вече почваха да блъскат с приклади. Не се притесняваше за вратата, но продължението можеше да бъде и по-драматично. Тя бързо извади от чантичката си браунинга, измъкна стечкина от скривалището в бюрото, отвинти и захвърли вече ненужния заглушител. Нямаше намерение да се предава.

— Скрий се — кресна тя на Аня. — Бързо!

— Нина, те ще те убият — с ужас произнесе Аня.

— Значи има защо — каза Нина.

В този момент се разнесе взрив и входната врата излетя от пантите. В отвора се хвърлиха някакви фигури, но Нина хладнокръвно стреля няколко пъти и двама паднаха, а останалите отскочиха назад.

— Предай се, Бейби — викна някой от стълбището. — Сега ще хвърлим граната.

Нина не отвърна. И наистина, в апартамента влетя граната, но със сълзотворен газ. Нина веднага започна да се задъхва и се метна към прозореца. Аня се закашля и хукна към вратата, където я преряза автоматен откос. Нина отвори прозореца и по нея веднага почнаха да стрелят от улицата. Бяха я обградили. Тя три пъти стреля със стечкина и трима храбри автоматчици паднаха, а останалите бързо се изпокриха. Тя изскочи на балкона, прехвърли се през декоративния парапет на съседния и през отворената врата се втурна в апартамента на съседите. Собственичката, облечена в пеньоар на цветя жена на средна възраст, която си сушеше косата със сешоар, отчаяно закрещя, като я видя с пистолетите, но Нина кресна:

— До стената, бързо! — И тя веднага отскочи.

Нина отвори вратата и изскочи на стълбището. Този апартамент беше вече в другия вход и Нина все още имаше минимален шанс да успее да се спаси. Тя се хвърли към гаража, дотича до колата си и тогава я спря вик:

— Стой! Хвърли оръжието, ще стрелям!

Як тип с маскировъчна униформа беше насочил автомата си право в лицето й и пистолетите неволно паднаха от отмалелите й ръце. Веднага скочиха върху нея, събориха я на земята, сложиха й белезници зад гърба. Бейби бе заловен.

Полковник Рогозин се приближи до нея, легнала на бетонния под, леко я подритна и се усмихна.

— Това е, момчета, благодаря — произнесе той. — Кажете там, че операцията е приключена.

— Къде да я водим? — попита един офицер в камуфлажна униформа.

— Вървете — каза Рогозин. — Трябва да поговоря с нея.

Офицерът отдаде чест и си тръгна. Рогозин я вдигна с пъшкане и я подпря до стената. Известно време я гледа с неподправено изумление, бършейки в това време ръцете си с носна кърпа.

— Вярно ли е това? — попита той. — Наистина ли ти си легендарният Бейби?

Нина не отговори. При падането си беше сцепила устната и сега беше заета да облизва раната.

— Слушай, момиче — започна Рогозин. — Познавах Феликс. Работехме заедно.

— Какво искате от мен? — попита Нина.

— Ключът — каза той. — Кажи ми ключа, който сте намерили вчера, и ще се погрижа ситуацията да се промени.

— Ще ме убиете — каза Нина.

— Не — поклати глава Рогозин. — Аз бях доверен човек на твоя Феликс. Те го убиха, но аз съм жив. Ще отмъстя за него.

— Хубаво отмъщавате — измърмори Нина.

— Нямам нищо общо в случая — каза Рогозин. — Ти сама си избра своя път, знаеше с какво се захващаш. Но мога да ти помогна, ако и ти ми помогнеш. Върху теб има толкова убийства…

— Не — каза Нина. — Няма да докажете нищо. Когато са убили Соснов, си бях вкъщи.

— Какво общо има Соснов? — неочаквано се усмихна Рогозин. — Знам, че не си убила Соснов. Аз го убих.

Нина го погледна изплашено.

— Добре де, не аз лично — каза Рогозин. — Мой човек, разбира се. Соснов стана жертва на голямата смяна на поколенията. Той също добре познаваше Феликс. — Рогозин се подсмихна.

— Нищо няма да ви кажа — заяви Нина.

— Не разбираш — каза Рогозин. — Няма просто да те измъчват. След нашия разпит ще станеш психично болна. Ще разкажеш всичко и ще се окажеш в лудницата, защото няма да можеш да живееш между хората.

— Добре — безразлично проговори Нина. — Не знам какво ще мога да ви разкажа в такова състояние, но сега няма да ви кажа и дума.

— Ще кажеш — рече Рогозин. — Ей, Николаша… Ела тук, драги.

От тъмното се появи пълен човек. Нина изумено се вторачи в него, защото това беше Бък. Но Рогозин също се учуди.

— Ей, кой си ти? Къде е Жмурин?

— Няма го вече Жмурин — мрачно каза Бък. — И теб те няма, боклук.

Той стреля с пистолета си със заглушител, Рогозин изстена и падна. Нина се смъкна до стената и се разплака.

— Хайде, успокой се — вдигна я Бък. — Още не всичко е свършено, момиче. Те още са там. Чакат началника да си довърши разговора.

Той й свали белезниците с ключа, който намери в джоба на сакото на Рогозин, вдигна я и я понесе към колата.

— Кое е твоето конче-вихрогонче? — попита той.

— Ето — каза Нина и посочи джипа си. — Как попадна тук?

— Попаднах — каза той. — Ако още отначало ми се беше доверила, може би това изобщо нямаше да се случи. А сега направо не знам…

Качиха се в колата и Бък запали мотора.

— Ще се опитаме да пробием — каза той. — Шансовете са много малки, но имаме нагласата. Как си?

— Давай — каза тя.

Бък даде газ и Нина потъна в седалката. Джипът излетя нагоре по естакадата и изскочи на площадката, където бяха спрели камионите и се мотаеха хора с автомати. Те се развикаха, но Бък успя да пробие през тълпата и излезе на пътя. Там имаше закрит „Урал“, но Бък го заобиколи по тротоара. По тях стреляха и няколко куршума улучиха колата.

— Засега всичко е наред — възкликна Бък, поглеждайки в огледалото за обратно виждане.

Една кола на ДАИ с включена сирена им прегради пътя, но и сега Бък изскочи на тротоара, стряскайки пешеходците.

— Да имаше метро — каза той, — щяхме да имаме шанс…

— По дяволите шанса — каза Нина, усещайки как в нея се надига хазартът на действието. — Давай газ и това е!

Лавирайки сред колите Бък зави към центъра и изпсува, защото тук започваше огромно задръстване. Той изскочи в насрещното движение и подкара, предупреждавайки всички с клаксона. Оказа се, че мостът вече е преграден с редица от коли и ги чака верига автоматчици.

— Ах, гадини! — възкликна Бък, започна да обръща и чак когато направи обратен завой, видя, че след тях идва цял кортеж. — Е, какво? — попита той.

— Давай — каза Нина.

Той кимна мрачно, даде газ, джипът потегли рязко и се понесе срещу преследвачите. Първата кола наби спирачки и поднесе, но Бък успя да я заобиколи. Затова пък друга се вряза отстрани, а след нея и трета — челно. Нина бе изхвърлена върху стъклото, то се разпадна от удара и тя изхвърча навън, като си счупи краката. Бък излетя през вратата, падна на асфалта и се изтъркаля на шест метра. Нина трескаво се вдигна на ръце, опря гърба си в изкорубената кола и видя как я обграждат въоръжени хора, които възбудено й крещяха нещо. В последния момент тя вдигна ръка с два протегнати пръста като дуло на пистолет и веднага откосите от няколко автомата буквално я разкъсаха на парчета. Така загина бившият старши лейтенант от милицията, жената на измъчвания си до смърт съпруг и майката на убитите си деца. Цялата в кръв, с разбъркана коса и огромни широко отворени мъртви очи тя беше прекрасна.

 

 

Пристигнах, когато вече всичко беше свършило и движението по моста бе възобновено. Мястото на произшествието беше оградено, на колите в посока към Строгино им се налагаше да минават в тясното пространство покрай тротоара и затова се беше получило задръстване. Слава Грязнов също беше тук, седеше на стъпалото на служебния автомобил със свалена фуражка и пушеше. Хората от телевизията вече снимаха убитата и милиционерите не се решаваха да ги разпъдят. Костя Дяконов ходеше наоколо и даваше някакви разпореждания, но решително отказваше интервюта. Естествено, иначе първото, което щяха да го попитат, щеше да бъде кого са убили първия път.

Съучастникът на Шимова остана жив и го закараха в болницата заедно с ранените по време на операцията милиционери и сътрудници на президентската комисия. Кой знае защо дълго време не откараха тялото и всички го заобикаляха, като се опитваха да не го гледат. Наредих да я покрият и да я откарат по-скоро. Изцъкленият й поглед притесняваше всички.

— Какво ти е, Слава? — попитах аз и се приближих към Грязнов.

Той хвърли цигарата и въздъхна.

— Всичко е наред, Саша. Тези гадове пак се измъкнаха.

— Виждам, че си потресен — забелязах с крива усмивка. — А можехме да се сетим, а? Яко се издънихме, Слава…

— Знаеш ли какво си мисля през цялото време? — изведнъж ме попита той. — Ако някой ме застреля, няма кой да отмъсти. А?

— Стига — казах аз. — Ако това ще те успокои, мога да ти обещая…

— Не, кажи ми — настоя той. — Много такива жени ли имаме, а?

Гледах го, гледах майор Слава Грязнов, когото познавах вече много години, и се дивях на това, че този толкова лекомислен по отношение на жените човек, оказва се, винаги е мечтал за бойна другарка. Изведнъж страшно ми се прииска да съм с моята Иринка и се извърнах. По делото нямаше неясноти, оперативните работници вече съставяха протоколи и нямаше какво повече да правя там.

— Знаеш ли нещо за убийството на жилищния посредник на улица „Кривоколенна“? — попитах Грязнов.

Грязнов вдигна глава, погледна ме разсеяно и каза:

— После, Саша, всичко това после. Не ти ли се иска да се напиеш?

Махнах с ръка и си тръгнах. Разбира се, убитата Бейби също беше пред очите ми, но около нея кипяха такива страсти, че поне аз трябваше да остана хладнокръвен. Да, бих искал и моята Ирина да ми е толкова вярна, но имаше нещо нелепо в представата за нея с пистолет във входа през нощта.

Когато влязох в кабинета на Меркулов, Серьожа Семенихин още беше там. Той все така невъзмутимо дъвчеше дъвка и проблясваше със стъклата на очилата си. Още не знаеха за смъртта на Бейби.

— Е? — попита Меркулов и ме погледна.

— Край — казах аз.

Серьожа също ме погледна очаквателно и аз се чудех как ще реагира.

— Тя е мъртва — казах аз.

Той спря да дъвче.

Меркулов шумно въздъхна, стана и отиде до прозореца.

За първи път видях как Серьожа Семенихин изважда от устата си дъвката, завива я в хартийка и я слага в пепелника. В това имаше нещо ритуално. После се облегна в креслото и се вторачи в тавана. Изведнъж смаяно забелязах, че по каменното му лице текат сълзи.

Костя се наведе към селектора и извика в кабинета секретарката си. Галина Викторовна се появи с бележник в ръка и още от вратата каза:

— Константин Дмитриевич, хората чакат. Назначили сте среща на всички.

— Да, да — кимна той. — Извинете се на хората и ги пуснете. Днес няма да приемам.

— Така ли? — отбеляза тя и прибра бележника.

— И освен това, Галочка — каза Костя. — Намерете ни бутилка водка и три чаши.

Тя леко се усмихна и попита:

— Вероятно и някакво мезе?

— Няма нужда от мезе — каза той с въздишка.

Тя излезе. Седнах в креслото, протегнах крака и казах:

— Моля за извинение висшето началство, но аз не се включвам във всеобщата скръб. Да, жал ми е за тази жена, да, трогнат съм от непоколебимата й вярност, но върху нея има толкова кръв!

Сетих се за окървавеното й тяло и спрях.

— Да, това е ужасно — кимна Меркулов. — Какво ще правим със Серьожа?

— А какви са вариантите? — попитах аз.

— Вариант първи — каза Меркулов. — Да го уволним. Вариант втори — да го привлечем към отговорност за разгласяване на служебна тайна. И накрая, вариант трети: да оставим всичко както си е.

— Как така да оставим всичко както си е? — възпротивих се аз. — Добре, не съм кръвожаден и не смятам да го вкарваме в затвора, но той ни предаде! Той е съучастник в убийството на Чекалин и Тверитин, не е ли така?

— Правилно — кимна Меркулов. — И съучастие в убийство. Той е явен помагач! Четвърти вариант. Какво предлагаш?

Серьожа изхълца.

— Аз съм за уволнение — измърморих, без да го поглеждам.

Меркулов кимна. Той мислеше за нещо друго.

— Кажи ми, Саша, а ти какво би направил, ако са убили любимия ти човек, а и децата отгоре на всичко, а след това набързо са закрили делото, без особено да се престарават в разследването? Ако цялата система те беше прегазила така, че да ти изпращят кокалите, какво би правил после, за да запазиш у себе си поне някакво достойнство? Би ли могъл да останеш човек при това всеобщо свинство и равнодушие?

Гласът на Костя вече почти трепереше и съвсем навреме влезе Галина Викторовна с книжна кесия. Ние мълчаливо я изчакахме да излезе и Костя извади бутилката, отвори я и напълни чашите.

— Добре — казах аз. — Тя е чудесна. Но тази чудесна жена се опитваме да хванем почти половин година, Костя. И при цялото ми уважение не мога да забравя, че и занапред ще трябва да ловя убийци, колкото и благородни и прекрасни да са целите им.

— Достатъчно — каза Костя. — Нека да я почетем.

Той побутна чашата към Серьожа, който послушно я взе. Изобщо не предполагах, че пие нещо друго, освен пепси-кола.

— Нека да почетем по мъжки — каза Костя — една удивителна жена.

Искаше ми се да кажа, че съм напълно съгласен с всички тях, че съдбата на Нина Ратникова ме трогва и на мен самия също ми се плаче за това, че съм се оказал участник в убийството й, но вместо това взех чашата с водка и я изпих. Водката беше хубава.

— Да оставим това — мъдро каза Костя. — За Бейби тепърва ще тръгнат легенди и на всички нас ни предстои да участваме в тях. Но още не сме решили някои проблеми.

— Какви проблеми? — попитах аз.

Водката тръгна добре и вече си мислех дали отново да не викнем Галина Викторовна.

— Остава „Съдът на Народната съвест“ — напомни Костя. — Задушевна компания от народни радетели с маса социални атракциони в петилетните си планове.

— Стига, Костя — казах аз. — Знаеш по-добре и от мен, че този план е задействан ако не с одобрението на Политбюро, то във всеки случай на висшето ръководство. — Нека да е тъй — казах. — Но какво можем да направим?

— Тук се появява Серьожа Семенихин — каза Костя и седна в креслото до Серьожа. — Серьожа, слушаш ли ме?

— Да, Константин Дмитриевич — тихо отвърна той.

— Нашият Серьожа е единственият, който разполага с ключа към компютърната програма, даваща на колегията на Съда достъп до фондовете — каза Костя. — Смятам да доведа тази информация до знанието на нашия общ познат Александър Александрович Рогозин.

Въздъхнах.

— Не мисля, че той вече има нужда от нея — казах аз. — Александър Александрович загина геройски в боевете за Бейби. Той беше последната жертва на Нина Шимова.

На лицето на Семенихин се появи слаба усмивка, а Костя се намръщи.

— При всички положения те ще го търсят — каза той. — Хванали са телефонното съобщение, а там се говори за ключа с открит текст.

— Какво ни дава това? — попитах аз.

Серьожа се изкашля и произнесе:

— Възможност за внедряване.

— И вие му вярвате? — учудено попитах аз. — Той току-що ни предаде.

Серьожа се изкашля сухо и не каза нищо.

— Нямаме избор — каза Костя.

— Александър Борисович — жално произнесе Серьожа. — Не съм ви предавал. Може да се каже, че се опитах да установя контакт. Искахме да се свържем с колегията…

— Стига — каза му Костя. — Какво мислиш, Саша?

— Ще ни бъде трудно да замажем този скандал — казах аз.

— Няма нужда — каза Костя. — Ще го уволним за сериозно нарушаване на дисциплината. Те знаят, че ключът е у него.

Въздъхнах.

— Какво ще постигнем с това, Костя?

— Ще разкрием „Народна съвест“ — каза Костя.

Поклатих глава.

— А генералният, ще знае ли за това?

— Ще узнае, когато събитията придобият нужния характер — каза Костя. — А това ще стане едва тогава, когато списъкът на колегията е в ръцете ни.

— Страхуваш се — удивих се аз, — че той самият…

— Просто се боя от изтичане на информация — каза Костя.

Погледнах Серьожа.

— Е? — попитах аз. — Готов ли си за това?

Той кимна.

— Вече говорихме — поясни Костя.

Усмихнах се и поклатих глава.

— Това е лудост — казах аз. — Трима от прокуратурата срещу „Народна съвест“. Нещо в стила на самия Бейби. Чувствам, че тепърва ще съжалявам за избора си, но съм с вас.

След това Серьожа Семенихин извади нова дъвка, пъхна я в устата си със заучено движение и започна да дъвче. Животът поемаше нормалния си ход.

Още същия ден написах рапорт до Меркулов, в който излагах служебното престъпление на Семенихин и предлагах той да бъде уволнен без много шум, като несправил се с работата стажант. Лариса се разплака, когато научи, и даже Семьон Семьонович идва да се изкаже в защита на младото поколение. Но вече беше късно, Серьожа бе уволнен „по собствено желание“, защото Константин Дмитриевич не пожела да съсипва живота на младежа. Впоследствие научихме, че е изискал тялото на убитата Нина Шимова и я е погребал в Краснодар. Същият този съучастник на Шимова, който беше пострадал при залавянето й, не бе привлечен към отговорност и именно той помогнал на Серьожа със средства за това начинание. Цялото наследство на Нина Шимова — апартаментът, банковите сметки — след изтичането на съответния срок преминаха към държавата. Една седмица след като Шимова бе погребана в Краснодар, за което ми съобщи майор Демьонок, получихме от Серьожа кодирано съобщение, че неизвестни лица се опитват да установят контакт с него. Операцията започна.

 

 

Лятото наближаваше края си. В една от близките недели се оказах на вилата заедно с Костя. Бяхме донесли кашон бира в кутии, защото жена ми внезапно изказа страст към тази напитка, но празникът не се състоя, тъй като се наложи спешно да закараме Ирина в най-близкия родилен дом. Смятахме да ходим до Москва, но се наложи да ражда в Подмосковието. Въпреки паническия ужас на Ирина всичко мина съвсем благополучно и същата тази неделя тя роди дъщеря. С Костя изпихме по този повод всичката бира, справедливо смятайки, че след раждането Ирена вече няма да има нужда от нея.

А когато след няколко дни я посрещнах с детето, първото, което ми каза след обмяната на любезности, беше:

— Саша, хайде да я наречем Нина.

Разбира се, тя знаеше цялата история на Бейби и въпреки че й предавах събитията доста критично, обаянието на Нина Шимова се пренесе и върху нея. Как иначе, след като тази тема се обсъждаше из цялата федерална прокуратура. Мойсеев го нарече „ефектът на Бони и Клайд“. У мен този ефект предизвика дълбоко раздразнение, но имайки предвид, че нервните сътресения са противопоказни за организма на кърмещата майка, помислих и се съгласих.