Фридрих Незнански
Кръвно отмъщение (7)

7.

Изслушванията се провеждаха в една от малките зали на Белия дом и на влизане не можех да не си припомня епопеята с августовския пуч. Аз самият не бях тук, ние си „траехме“ под арест, вече осъдени по най-високата тарифа, но Белият дом на Руския Върховен съвет бе и за нас символ на освобождението. Не можех да не изпитвам благоговение пред тази архитектурна грамада.

Меркулов се разположи в компанията на редица официални лица от прокуратурата, а аз заех място сред гостите и зяпачите. Представа си нямах колко са много зяпачите в зданието на Върховния съвет — молители, ходатайстващи, роднини и познати. Всички те слушаха изказванията не особено внимателно, постоянно разговаряха, разменяха си листа хартия, кискаха се и сплетничеха. Изказванията си го заслужаваха, защото бяха изпълнени с формална представителност, без какъвто и да било намек за реалното разрешаване на реалните проблеми. Това действително беше социален театър и задачата му беше да убеди гражданите във важността на вършената тук работа. Репликите и въпросите на депутатите от време на време бяха остри и интересни, те предизвикваха реакция сред гостите, стигаше се до смях и аплодисменти, но аз не виждах голям смисъл в публичното шамарене на официалните лица, които всъщност играеха същата игра като депутатите. Сред тях Костя Меркулов се запомни май само с краткостта на изказването си.

Когато депутатите се нахвърлиха и върху него, той им отвърна с такова достойнство, че даже сред гостите, настроени по принцип срещу представителите на правителството, възникна очевидна симпатия към него. Гордеех се с началника си и му простих флирта с младежта.

Въпреки стигналите до мен слухове, депутатският бюфет не блестеше с потресаващо изобилие, но хапнахме съвсем прилично. Търсеният експерт вече ни чакаше в кабинета си, докъдето трябваше да се качим с асансьора и да минем по коридора под бдителния поглед на пост с автомат. Кабинетът на експерта бе малък, но уютен, а самият той се оказа сухо старче с останки от бели коси на главата и орденски лентички на гърдите. Меркулов ни представи един на друг. Старчето се казваше Леонард Терентиевич Собко. Ръката му беше малка и гореща и ръкувайки се с новите си познати, той изпитателно надничаше в очите им и на момента ги преценяваше. По някакъв начин той веднага ми заприлича на компютъра на Лара и Серьожа.

— Работя — похвали се той, очертавайки с жест кабинета си. — Бях в пенсия от пет години, когато ме повикаха.

— Не идваме просто на гости, Леонард Терентиевич — започна Костя. — Имаме работа.

— Мога да се досетя — усмихна се той. — Нещо свързано с комитета?

— Да. Научихме, че след войната са били създадени секретни складове, където се е съхранявало стрелково оръжие. Вероятно се е предвиждало оръжието да бъде използвано в оперативни действия. Сега то започва да изплува в криминални дела.

Старчето с такова забавно име кимна разбиращо.

— Да, чувал съм за тези складове. Това не беше кой знае каква тайна в комитета, нали разбирате. Американците също складират наше оръжие, голяма работа… Искате да научите адреса, така ли?

— Това надали би ни помогнало — каза Костя Меркулов. — По време на реорганизацията там всичко така се е объркало, че сега човек не може да се оправи. Бихме искали данни за хора, Леонард Терентиевич. Кой и как е отговарял за всичко това, какво се е предполагало да се прави с това оръжие, какви мерки са били предвидени за извънредните случаи и тъй нататък.

Старецът смешно сбърчи нос и си пое въздух. Усмивката, която последва, бе хитра и весела.

— Константин Дмитриевич, аз съм стар, извинете ме за грубата дума, комунист и с мен може да се говори открито. Вие да не би да подозирате комитета, че е подготвял предварително престъпни бази?

Не бях съвсем съгласен с това, че старите комунисти са опора на откритостта, но старецът гледаше в корена на нещата. Толкова дълбоко не гледах дори аз.

— Смятате го за невъзможно? — внимателно попита Костя.

— В комитета нямаше нищо невъзможно — сухо отвърна ветеранът. — Но даже и да се е готвело нещо подобно, степента на конспиративност би трябвало да е повишена.

— Вероятно е било точно така — каза Костя, — ако се приеме вашата версия, Леонард Терентиевич. Но са възможни и други варианти. Например престъпна небрежност или просто продажба на държавно имущество.

Собко пак се закиска:

— Вие, господа прокурори, хич не обичате комитета, а? Не ми оставяте кой знае какъв избор — или криминален заговор, или престъпна небрежност. Ами ако не е нито едното, нито другото?

— Тоест? — не разбра веднага Меркулов.

Тъй като самият Собко многозначително мълчеше, счетох за уместно да изкажа разбирането си:

— Леонард Терентиевич иска да каже, че оръжието продължава да се намира в сигурни ръце, нали така?

Но дори подсказването ми не предизвика реакция у него и Собко помълча още половин минута, внимателно гледайки Меркулов. Като че ли го хипнотизираше. Накрая сведе глава и проговори:

— Въпросът е какво може да се смята за сигурни ръце. Има най-различни мнения, както сигурно знаете.

— Но оръжията се използват — напомни Меркулов. — Регистрирахме вече шестнайсет жертви!

— Нали не смятате, че пистолетите на склад са били десетки — каза Собко. — Шестнайсет изстрела — това не е даже и капка в морето. Ставаше дума за тонове.

— Тоест имаме шансове — криво се усмихна Меркулов.

Старецът спокойно измъкна носната си кърпа и се изсекна.

— Мисля, че става дума за извънслужебна инициатива — произнесе той. — Напълно допускам, че някое от лицата, облечени с доверие, в трудния момент на разпадане на славното ни съобщество… — Той леко се усмихна и поясни: — Имам предвид Комитета за държавна сигурност, както разбирате. И тъй, спокойно би могло да стане така, че някой да е спасил тези складове от разграбване в момента на разруха. Разбирате ли ме?

— Това го разбирам — кимна Меркулов. — Но какви ще са следващите му стъпки?

— Вие го знаете по-добре от мен — каза Собко.

— Значи според вас това е самотен герой, тръгнал на рицарски поход срещу престъпността?

— Не твърдя, че е самотен — забеляза Собко. — Съвсем вероятно е да има кръг съмишленици. Защо не?

Меркулов кимна, гледайки стареца с уважение.

— Някаква „Народна воля“^[1] — предположи Собко със смях.

— Значи е идеологическо престъпление? — запита Меркулов. — Но все пак, какво смятате вие по въпроса, Леонард Терентиевич?

— Приятелю, какво искате от старата мухоморка? Представете си само, аз още си спомням изказването на другаря Берия на разширено оперативно съвещание! Винаги са ни учили да нямаме собствено мнение.

— Но това е престъпление! — напомни Меркулов. — А вие цял живот сте били представител на закона, Леонард Терентиевич. Не мога да повярвам, че бихте одобрили тази „Народна воля“.

— Погледнете го от друга страна — посъветва Собко. — Както си спомняте, това име е било използвано преди повече от сто години. Можете ли да кажете, че дейността на онези терористи е била безуспешна^[2]?

Меркулов си замълча.

— Бойците са създали нов манталитет — продължи Собко почти пламенно. — Те са били герои на своето време и общественото мнение е било на тяхна страна. Как смятате, че ще се отнесе широкото обществено мнение в сегашната обстановка у нас към дейността на новите народоволци?

— Значи това е заговор? — попита Меркулов.

— Не искайте от мен конкретни изводи — усмихна се Собко. — Отнасям се много сериозно към декларацията за неразгласяване на служебни тайни. Само си фантазирам заедно с вас, нищо повече. Ако някога се окаже, че проектът „Народна воля“ съществува в действителност, ще съм удивен не по-малко от вас.

— Но може би поне ще си спомните някой, който е бил в по-близък досег? — попита Меркулов с надежда.

— Това вече не са задълженията на консултант, а работа на осведомител — измърмори Собко. — Но едно име мога да ви дам. Моят стар приятел полковник Егор Алексеевич Синюхин. Разпитайте го, ако можете.

— Какво значи това „ако можете“? — наежи се Меркулов.

— Ами може да възникнат някои трудности — усмихна се Собко. — Трябва да проявите настойчивост.

Сбогувахме се и слязохме с асансьора. Меркулов мрачно мълчеше, а когато излязохме на улицата, каза:

— Виж сега, Саша, оттук нататък това дело ще се води под щателния ми контрол. Запомни, ще се отчиташ само пред мен.

— Какво ти стана изведнъж? — не разбрах аз. — Тая мухоморка ли те изплаши? Лично аз не му вярвам особено.

— Това е само едно мнение — каза Меркулов. — Гледай сега. Посещението при мен се отменя, или, ако искаш, се отлага. До прокуратурата ще се добереш сам, а аз заминавам да свърша една спешна работа. Има ли въпроси?

— Един, малък — казах аз. — Обясни ми като хората, от какво се изплаши?

— Никъде и на никого не разказвай за Собко — твърдо произнесе Меркулов. — Просто сме се заседели в бюфета.

— От такива предупреждения любопитството ми се разпалва още повече — решително заявих аз. — Гражданино началник, ние сме в свободна страна, а Големият Брат отдавна е в пенсия!

— Някога ще разбереш — каза Меркулов с непоносимо бащински тон, — че в пенсия той става още по-страшен.

С това се разделихме. Той си замина с партийната си волга, а аз се помъкнах към станция „Краснопресненска“. Макар и да седях като пън по време на разговора между големите началници, не си загубих времето. Естествено, версията за криминалните бази на КГБ намирисваше на евтина сензация и направо плачеше за първите страници на вестниците, но разработването й обещаваше немалко ярки усещания. Не че те ми липсваха, но вече ми писваше да се влача след моите аритмометри. В прекия контакт с противника компютърът рядко помага и това ми даваше известно преимущество. Така че в добро настроение си тръгнах към къщи, за да забърша балонообразната Иринка и да се отправя на тестовото изпитание у Лара Колесникова.