Метаданни
Данни
- Серия
- Маршът на Турецки (6)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Кровная месть, 1995 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Георги Марков, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Фридрих Незнански
Заглавие: Кръвно отмъщение
Преводач: Георги Марков
Език, от който е преведено: Руски
Издание: Първо
Издател: „Атика“, ЕТ „Ангел Ангелов“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1996
Тип: Роман
Националност: Руска
Печатница: „Образование и наука“ ЕАД, София
Художник: Николай Стефанов
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3349
История
- — Добавяне
51.
По време на разпита Чекалин се държа съвсем различно от приятеля си Тверитин. Още в самото начало той решително заяви:
— Вижте, началници, имайте предвид, че разполагам с важна политическа информация. Закарайте ме в Москва, защото не съм лъжица за вашата уста.
— Ето това ми харесва — реагирах аз. — Направо и открито, без всякакви там заобикалки. А за устата ни не се безпокой, Чекалин, и по-интересна информация е поемала. Говори точка по точка и ще видим какво можем да направим за теб.
Като чу името си, той се вцепени и известно време мисли какво означава това за него. После бавно въздъхна и попита:
— Значи специално аз съм ви трябвал, така ли?
— Приятелчето ти е при нас — обясних аз. — Андрюша Тверитин. Познаваш ли го?
— Андрюха по-скоро би си глътнал езика — каза Чекалин. — Ех, а го предчувствах…
Той поклати глава от яд.
— Знаех си, че има някаква шашма, заклевам се! Ама се полакомих за парите, стария глупак, пък исках и да си видя родния дом. На ти сега едно виждане.
Той си запали цигара, издиша дима и попита:
— Е какво, момчета, ще ме очистите ли? При опит за бягство?
Тази постановка на въпроса ми дойде неочаквано, но Слава веднага съобрази.
— Зависи — каза той. — За някои си трън в очите, за други — коз в ръкава. Зависи как ще се държиш.
— Правилно ще се държа — каза Чекалин. — Няма смисъл да се правя на интересен, не съм дете. Шест години имам в комитета.
Изкашлях се и зададох въпрос с напълно официален тон:
— Гражданино Чекалин, признавате ли участието си в убийството на капитана от милицията Ратников през март миналата година?
— Ама и ти — подсмихна се Чекалин. — Искаш всичко отведнъж, а? Първо ми предложи нещо, после задавай въпроси.
— Да ти предложа? — попита Грязнов и присви очи. — И ще се пазариш, а, гнидо? Клал си с нож малки деца, а ние на всичко отгоре и да ти предлагаме нещо, а?
— Спокойно — вдигна ръце Чекалин. — Недей, началник, недей да се палиш… Аз също лесно се паля, разбирам чувствата ти, но всяко нещо с мярка. Делото по това убийство е завършено и юридически не можете да имате никакви претенции към мен.
— Следствието е възобновено поради новооткритите обстоятелства — казах авторитетно. — Така че да оставим юриспруденцията на мира и да поговорим за фактите. Искаш ли да ти организираме опознаване?
Блъфирах безсъвестно, но и нищо друго не можех да направя. Вече нямаше кой да опознава Чекалин и Тверитин. Благодарение на старанията на славното ни приятелче Бейби всички свидетели бяха преминали в отвъдното, но самите бандити нямаше начин да знаят това и ние го използвахме. Изражението на Чекалин се промени.
— Също не е чак толкова зле, като се замисли човек. Майорът, който ни изпрати със заповед, отдавна вече е покойник, така че винаги мога да се позова на неговото своеволие. Е, ще си получа десетака и какво от това?
— За убийството на малолетни деца — десетак? — усмихна се Грязнов.
— Престани с тези деца бе! — кресна Чекалин. — Никой не е искал да ги убива, не разбираш ли?
— Достатъчно — намесих се аз. — Дали си искал, или не, ще реши съдът, не ние. Нашата работа е да установим кой мръсник ви е насъскал срещу капитана и с каква цел.
— А това вече е друг вид разговор — весело подхвърли Чекалин. — Бих искал да знам какво можете да ми предложите?
— Дръж се сериозно, Чекалин — опитвах се да говоря колкото е възможно по-убедително. — Твоят голям човек още нищо не знае за ареста ти, но какво ще стане, когато научи?
— Тогава именно ще започне истинският пазарлък — уверено парира Чекалин.
— Или телената примка в тоалетната на затвора — възразих аз.
Той ми хвърли бърз поглед, от който разбрах, че и този вариант не представлява новост за него.
— Надявам се на вас, момчета — каза той. — Щом успяхте да ме докарате чак от Иран, значи много ви трябвам.
— И ние на тебе — каза Грязнов. — Имай предвид, глупако, че може и да се договорим с големия ти човек.
Той уморено потърка очи, примига и попита:
— Е, и какво искате от мен?
— Името на твоя големец — отвърна Грязнов.
— По този въпрос няма смисъл от бързане — каза Чекалин.
— Гледай да не стане късно — подхвърли Грязнов.
Чекалин се усмихна криво.
— Абе какво се хванахте за мен още на първия разпит? Оставете ме да се запозная с обстановката, да свикна, да си поприказвам със съкилийниците. С две думи, хайде към Москва, момчета.
Грязнов ме погледна унило и аз кимнах.
— Ще отида да наредя за кола с конвой.
Той излезе, а Чекалин промълви след него:
— А така.
— Значи няма да ни кажеш името? — попитах аз.
— Няма — поклати глава. — Сами се опитайте да отгатнете.
— Голяма работа, биномът на Нютон — изсумтях презрително. — Няма кой знае какво за отгатване. Соснов Вадим Сергеевич.
Той бавно дръпна от цигарата, пусна тънка струйка дим, усмихна се и попита:
— Други варианти имате ли?
— Играта ти, Жорик, е съшита с бели конци — уверено му отвърнах аз. — Сега просто ще те оставим на уплашената реакция на господин Соснов и няма да се налага нищо да доказваме, представяме и убеждаваме. Ти ще си получиш своето, а той — неговото.
— Копеле безпринципно — подхвърли Чекалин и се ухили.
— От вас, принципните, се научих — реагирах аз. — Няма повече да те тормозя, но ако си помислиш, ще разбереш, че имаш само един шанс — да ни разкажеш всичко. Всички останали възможности са само по пътя към гробищата.
— Добре, добре — каза той. — Все пак ще си помисля.
Дойде Грязнов с конвоя, сложиха белезници на Чекалин и го изведоха, за да го качат в специалната кола.
— Да тръгваме ли? — попита старшият на конвоя.
— Тръгвайте. — Грязнов махна с ръка.
Отведоха задържания и Грязнов попита:
— Стана ли нещо?
Въздъхнах.
— Не ми го побира главата — признах аз. — Като че ли всички факти са против него, а не ми се побира в главата.
— Какво искаш да кажеш? — попита Грязнов с интерес.
— Абе Соснов — обясних аз. — Вадим Сергеевич. Сещаш ли се, комитетът по законността към Върховния съвет? Той е.
Грязнов бавно измъкна цигара, размачка я по навик и запали.
— Какво имаш срещу него?
— Замесен е — казах аз — и ако си говорим честно, отдавна го усещах. Имал е някакви отношения с жената на Ратников…
Изведнъж се сетих, че жената на Ратников вече ни е подръка, и си помислих дали да не я използваме за оперативни цели. Но когато отново си спомних колко ефектно изглеждаше, реших, че сега тази жена надали ще иска да рискува положението си.
— Загубена работа е това, Саша. — Грязнов изпусна кълбо дим. — Няма да се докопаш до този депутат.
— Ще видим — казах аз. — Трябва окончателно да се уверим дали не ни го подставят умишлено. С две думи, както правилно забеляза гражданинът Чекалин, хайде към Москва, началник.
Качихме се в колата и потеглихме обратно.
— Има само един начин да се справим с твоя депутат — проговори Грязнов по пътя, като че ли идваше на себе си. — Да пуснем Бейби срещу него.
— И аз това си мисля — казах аз.
Задминахме специалния автомобил още в самото начало, а в Москва пристигнахме със значителна преднина. Грязнов нареди Чекалин да бъде изпратен в Бутирка, а двамата с него се отбихме в кабинета ми, за да продължим мозъчната атака. Клиентите ни нямаха намерение да откровеничат и трябваше да решим как да се държим с тях в бъдеще. Най-после бяха назрели всички условия за капана срещу Бейби.
Когато влязохме в кабинета ми, там вече бяха полковник Рогозин заедно с някакъв невзрачен тип и Костя Меркулов, когото въобще не очаквах да видя тук. Съдейки по външния му вид, Костя не беше в най-добрата си форма.
— Господин Рогозин — приветливо произнесох аз. — Константин Дмитриевич? На какво дължа посещението?
Грязнов веднага разбра, че от мозъчната атака нищо няма да излезе, и ми каза:
— Добре, Саша, аз ще тръгвам…
— Не, не, ще ви помоля да останете, господин майор — каза Рогозин и пъргаво стана на крака. — Както разбирате, сега проблемът ни е общ. Къде е арестуваният Чекалин?
Грязнов ме погледна учудено и попита:
— Саша, кой е това?
— Това е Александър Александрович Рогозин — казах аз. — Експерт от Върховния съвет. Разказвал съм ти за комитета по законността и реда.
— А — каза Грязнов. — Тогава не разбирам, господин Рогозин, какво всъщност ви интересува?
— Арестували сте особено опасния престъпник Чекалин — сдържано каза Рогозин. — В нашата операция на този престъпник е отредено особено важно място. Бих искал да го взема.
— Извинете, а кого представяте в момента? — попитах направо. — Нима Върховният съвет провежда оперативни мероприятия?
— В дадения случай не представям Върховния съвет — каза Рогозин с достойнство. — Сега представям президентската комисия, противостояща на антидържавната дейност на тъй наречения „Съд на Народната съвест“. Вашият началник, Константин Дмитриевич Меркулов, може да потвърди, че на нашата комисия е възложено провеждането на оперативни акции, и именно дадената операция е възложена на мен. С мен е ръководителят на отряда със специално предназначение подполковник Свишчов.
— Да, потвърждавам — каза Костя, без да вдига глава.
— Надявам се, че нашето ръководство е уведомено за инициативите ви? — попитах аз.
— Моля ви, Александър Борисович — усмихна се криво Рогозин. — Нима Константин Дмитриевич не представя тук вашето ръководство?
Всичко това е някак неочаквано — казах аз.
— А каква акция смятате да предприемете с Чекалин? — намеси се Грязнов.
— Същия капан за Бейби, който замисляхте — обясни Рогозин. — Работата ни се струва прекалено важна и затова се намесваме. Имайте предвид, че сме готови да приемем помощ от вас, в случай че се наложи.
— Благодарим за доверието — процеди Грязнов.
— Е хайде — заусмихва се Рогозин. — Хайде, господа, без обиди. Та нали вършим едно общо дело, няма какво да делим. Нали така, Константин Дмитриевич?
Костя бавно вдигна глава, погледна го и кимна.
— Да, да, разбира се.
— Само че не можем да ви предоставим Чекалин — съобщи Грязнов с въздишка. — Оставихме го на мястото на задържане, в Ногинск. Така че идете там, ако бързате.
— Не си правете шеги с мен, майоре — строго произнесе Рогозин. — Тръгнали сте от Ногинск, след като преди вас е потеглила колата със задържания.
— Нима? — не мигна Грязнов. — Значи още са на път, полковник.
Рогозин го изгледа, погледна часовника си, после погледна подчинения си. Той измъкна клетъчен телефон от чантата си и набра някакъв номер. Чиста фукня, като се има предвид, че в кабинета ми имаше два телефона. Свишчов измърмори нещо в слушалката, извърна се и се приближи до бюрото на Гехт, после приключи разговора и се върна при нас.
— Отиват в Бутирка, другарю полковник — тихо докладва той.
Рогозин се подсмихна удовлетворено.
— Виждате ли, господа, никакви проблеми. Значи, имайте предвид, взимаме арестуваните Чекалин и Тверитин.
— Как така ги взимате? — възмути се Грязнов. — Къде ги взимате? Вие и затвори ли си имате към вашата комисия?
— Слава! — прекъснах го аз. — Те си имат всичко. Нали така, господин полковник?
— Те ще бъдат на специален режим в Лефортово — каза Рогозин. — Успокойте се, майоре, успокойте се. Не знаете всичко, а аз нямам време и пълномощия да ви запознавам със състоянието на нещата. Готви се сериозна операция…
— Но трябва да имате предвид — забелязах аз, — че Бейби има източник в прокуратурата. Едва ли ще може да научи нещо от Лефортово.
Рогозин се усмихна.
— Ще го имаме предвид — кимна той. — Хайде, Свишчов.
Те решително излязоха от кабинета, а Грязнов веднага се хвърли към телефона. Той вдигна на крака някакви служби в московската криминална, за да пресрещнат незабавно специалния автомобил от Ногинск, който се движи към Бутирка по служебен маршрут, и да го пренасочат към следствения изолатор на Матроска тишина.
— Безполезно е — каза Меркулов. — Все едно, ще ги намерят и ще ги вземат.
— Нищо — злорадо изсумтя Грязнов. — Нека потичат.
— Какво става, Костя? — попитах с раздразнение. — Какви са тези изпълнения? Кой е този Рогозин и защо се разпорежда?
— Мислех, че вече си разбрал — уморено каза Меркулов. — Нали ти казах, трябва им Бейби.
— Но защо начело на всичко е никому неизвестният Рогозин?
— Вероятно все пак е известен на някого — възрази Меркулов. — Работи под патронажа на високопоставени особи, сплашил ги е с тайната на Бейби и подрива ръководството на колегията на Съда.
— Ами вие, Константин Дмитриевич, защо си мълчите? — запита с подозрение Грязнов. — Това си е живо нахалство.
— Нахалство е — кимна Меркулов. — Слава, драги, още ли не си разбрал, че цялата политика се прави от нахални хора?
— Не разбирам, Костя — обадих се аз. — Ами ти? Измиваш си ръцете, така ли? Ти също си член на тази комисия.
— Бях. — Костя се усмихна печално. — Изгониха ме на оперативното съвещание тази сутрин.
Ние замълчахме потресено.
— Нещо си оплескал ли? — попитах аз.
— Нищо не съм оплескал — каза Меркулов. — Политиката на комисията претърпя изменения.
— И сега какво?
— Сега те ловят Бейби — каза Меркулов с въздишка, — а аз се връщам към непосредствената си дейност. Да бяхте чули как ми благодаряха днес за извършената работа.
— Сигурно ще ти дадат почетна грамота — предположих аз. — С автограф от президента.
— Стига де — каза Меркулов. — Честно казано, изпитах огромно облекчение. Във всеки случай сега на никой няма да му дойде наум да ми предлага поста на генерален прокурор.
— Ай-ай-ай — поклати с досада глава Грязнов. — А пък ние така се надявахме!
— Прекрасно — казах. — Но не ти ли се струва, другарю заместник генерален прокурор, че работата изобщо не е в Бейби. Че тези момчета са опасни за някого на върха? И че целият този прословут „капан“ има съвсем други цели?
Меркулов се почеса по носа, протегна се в креслото и предложи:
— Казвай, Саша.
Той пристъпваше към предишната си работа.