Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (9)

Нов дом

На следващата сутрин събрах цялото семейство след закуска, за да се сбогуваме с първото си убежище. Казах на момчетата да доведат всички животни, като оставят кравата и магарето на мен. Те щяха да носят багажа в чантите, които Елизабет бе направила.

— Не бива да оставяме домашните птици тук — каза Елизабет, — чакалите могат да ги изядат. Трябва да ги сложим при багажа и да направим място за малкия Франсис, защото много ще се измори. И да не забравяме вълшебната ми чанта, която поверявам на теб — каза тя с усмивка.

Прибрахме в палатката всичко, което решихме да оставим там, и я затворихме. Потеглихме с бавна крачка. Помислих си, че сигурно приличаме на прадедите си на път през пустините.

На другия бряг на реката срещнахме неочаквана трудност. Изобилната трева привлече животните и те започнаха да пасат. С помощта на кучетата успяхме да ги завърнем по пътя. Тръгнахме по брега, защото там нямаше трева.

Изведнъж двете кучета, които бяха изостанали в тревата, се разлаяха и заръмжаха, като че ли бяха видели някакво страшно животно. Фриц вдигна пушката за стрелба. Ърнест, който беше малко плашлив, отстъпи към майка си. Джак изтича към Фриц. Въпреки виковете ми да се приближат внимателно, момчетата се озоваха с няколко скока на мястото, откъдето идваше шумотевицата. След секунда Джак се обърна към мен, като пляскаше с ръце и викаше:

— Татко, ела бързо, има един огромен таралеж!

Отидох при тях и видях, че Джак е прав. Кучетата обикаляха животното с кървави носове; щом пристъпеха към него, то издаваше страшни звуци и ги дереше, като оставяше болезнени рани.

Докато гледахме, Джак извади един от пистолетите на колана си и се прицели в животното. Стреля толкова точно, че то умря на място. Скупчихме се около странното животно, на което природата бе дала дълги бодли за защита. Момчетата се чудеха как да носят тялото. Мислеха да го влачат, но бодлите им пречеха да го хванат.

— Жалко — казаха си те, — трябва да го оставим.

Докато те си говореха, ние с Елизабет побързахме да прегледаме раните на кучетата.

Продължихме по пътя бавно, за да не се изморим. Когато стигнахме до гигантските дървета, не можахме да повярваме на очите си.

— Вижте колко са високи! Какви огромни стволове! Не мога да повярвам! — говореха децата изумени.

— Да си призная, не очаквах да са чак толкова огромни. Мила, поздравявам те за откритието. Тук ще ни е толкова удобно. Трябва да си направим подслон в някое от дърветата. Ще бъдем в пълна безопасност. Дори мечка не може да се изкатери по такъв ствол.

Разтоварихме се, свалихме багажа от животните и завързахме леко предните им два крака, за да не се отдалечат или изгубят. Пуснахме птиците, седнахме на тревата и си направихме семейно съвещание за бъдещия ни дом. Малко се притеснявах как ще прекараме нощта, защото не знаехме какво може да ни се случи сред дивата природа. Казах на Елизабет, че ще е най-добре да спим на дървото. Докато говорехме, Фриц се отдалечи от нас и след няколко минути прозвуча изстрел. След миг чухме радостните му викове:

— Улучих! Улучих! — Той се показа, хванал едно необикновено красиво животно за предните лапи, вече мъртво. — Татко, татко, виж, тигърче! — каза той гордо и вдигна плячката си високо, за да я видим.

— Браво! Ти си непобедим! Този подвиг заслужава благодарността на всички петли, кокошки и гълъби, защото току-що им направи огромна услуга. Ако не беше убил това животно, нямаше да ни остане и една домашна птица. Имам идея: одери внимателно животното. Можеш да си направиш колан като брат си.

Докато показвах на Фриц как да свали кожата на тигъра, без да я разкъса, Ърнест намери камъни за камина. Малкият Франсис събираше съчки. Изведнъж дотича с пълна уста.

— Мамо, мамо! — викаше той. — Намерих едни много хубави плодове и донесох малко!

— Малък лакомник! — възкликна майка му притеснено. — Какво си налапал? За Бога, не гълтай всичко, което ти попадне пред очите. Можеш да се натровиш. — Тя го накара да изплюе това, което дъвчеше.

— Смокиня! — извиках аз. — Къде я намери?

— Намерих я в тревата, татко. Има още много. Помислих си, че стават за ядене, защото домашните птици и дори прасето дойдоха и хубавичко си хапнаха.

— Така значи — казах аз, — тези красиви дървета били смокини. — Използвах момента да кажа на децата да бъдат много внимателни и да не вкусват каквото и да било, докато не видят птиците и маймуните да го ядат. Като казах маймуни, всички погледнаха към нашето маймунче, което оглеждаше с любопитство убития тигър и правеше гримаси. Франсис му подаде една смокиня. То я огледа, помириса я и я излапа.

— Браво, мъниче! — възкликнаха момчетата и запляскаха с ръце. — Значи и ние можем да ги ядем!

В това време Елизабет накладе огън, за да сготви вечерята. Докато яденето беше на огъня, аз направих игли от таралежа: пробих по-дебелия им край с върха на нагорещен гвоздей. Елизабет много се зарадва, тъй като искаше да направи хамути за животните, но нейните игли бяха прекалено малки.

Избрах най-голямото смокиново дърво и с момчетата проверихме до каква височина можем да хвърлим камък. Но и най-ниските клони бяха толкова високо, че никой от нас не успя да ги стигне. Трябваше да измислим нещо, за да захванем края на стълбата за тях. Чудехме се какво да правим.