Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (18)

Екскурзия до непознатите кътчета на острова

Първата ми мисъл на следващата сутрин беше да се върна да взема шейната. Имах още една причина да я оставя там, но не бях споделил с Елизабет, за да не я тревожа. Исках да обиколя другата част на острова, зад скалите, и да добия по-ясна представа за големината и формата му. Освен това се надявах да намеря нещо полезно. Взех Фриц, който беше по-силен от братята си, и Търк. Излязохме рано сутринта, с магарето пред нас.

Намерихме всичко така, както го бяхме оставили, но тъй като беше още рано, отидохме да огледаме другата част на острова. Вървяхме покрай скалите, като се надявахме да свършат или да видим някакъв процеп, през който да минем. Вървяхме и се оглеждахме зорко, за да не ни убегне нещо важно.

Навлязохме в красива горичка. Направиха ни впечатление някакви кафеникави птици, които като че ли живееха в своя държава в общо гнездо, построено около ствола на едно дърво от грижливо преплетени сламки и клонки. Отстрани имаше малки отворчета, които явно бяха врати и прозорци за отделните помещения на това общо жилище. Тук-там от отворчетата се подаваха клонки, които служеха на птиците за място за почивка на влизане и излизане. Като цяло гнездото приличаше на огромен сюнгер.

Докато разглеждахме с интерес тази малка колония, видяхме мънички папагали да кръжат около гнездото. Бяха много красиви със златисто зеленикавите си крила и многоцветните си перца. Те като че ли бяха в пререкание със заселниците и от време на време се опитваха да им попречат да влязат в жилището; нападаха стръвно кафеникавите птици и кълвяха ръцете ни, когато се опитахме да докоснем гнездото. Фриц, който умееше доста добре да се катери по дърветата, искаше да разгледа чудноватото нещо по-отблизо и да се опита да улови две-три птици: хвърли чантата си на земята и се изкачи до гнездото. Мушна ръка в една от дупките, за да хване птичката вътре; надяваше се да намери женска, която мъти и да вземе и нея, и яйцата. Няколко от дупките бяха празни, но най-накрая намери каквото търсеше. Отвътре нещо го клъвна така жестоко, че не посмя да вземе нищо. После мушна отново ръка и успя да хване жертвата си и въпреки съпротивлението на птичката, той я сложи в джоба на жилетката, закопча го и слезе на земята. Тя започна да цвърчи тревожно. Десетки други птички изскочиха от дупките си и се спуснаха да кълват Фриц. Той успя да ги разгони и извади птичката от джоба си. Беше красиво зеленикаво папагалче. Той ме помоли да го задържи, за да го подари на братята си, които да го научат да говори.

Навлязохме в една гора, където плодовете приличаха на смокини. Дърветата бяха високи петнадесетина метра. Кората на стволовете беше люспеста като на ананас, но най-изненадващото беше течността, която течеше от стъблото и веднага се втвърдяваше. Това откритие събуди любопитството на Фриц: в Европа често използваше смолата от черешовите дървета като спойка или лак и реши, че може да използваме това вещество по същия начин.

Докато вървеше, напразно се опитваше да размекне смолата с дъха си и откри, че е разтеглива:

— Татко, виж — извика той изненадано. — Не е ли същото като гумичките, с които триехме като рисувахме?

— Ами да — извиках радостно. — Това е каучуково дърво. Ще можем да си направим непромокаеми ботуши и куп други неща!

Трябваше да се връщаме, тъй като не можехме да преминем през бамбуковия храсталак. За да не бъдем с празни ръце след дългото си отсъствие, отрязахме по един голям сноп захарни тръстики и ги натоварихме на магарето. Откъснахме си и по една за из път и се запътихме към Соколовото гнездо.

На следващия ден трябваше да отидем до останките на кораба да подновим гардероба си, тъй като дрехите ни бяха много износени. Взех трите по-големи момчета. Корабът все още беше между скалите, но доста по-порутен от последния път. Взехме няколко шкафа с дрехи и останалите патрони. Няколко дни поред пренасяхме всичко, което можехме да вземем: прозорци, врати, брави, пирони. Изпразнихме кораба до последно: остана само голямото оръдие. Закрепихме по няколко бурета към най-тежките части, с надеждата, че вятърът и приливът ще изхвърлят гредите от разпадащия се кораб на брега и ще имаме достатъчно материал за някой бъдещ строеж. Тъй като не остана нищо, реших да поставя експлозив и да взривя развалината, както направих, за да извадя катера във водата. Приготвихме всичко и тръгнахме бързо към брега.

Вечерта чухме оглушителен трясък, а в морето се вдигна огън и пушек. Корабът, на който ни застигна ужасната катастрофа, който ни беше довел до сегашното ни убежище, който ни беше подсигурил безценни запаси и удобства, бе унищожен за миг и заличен от лицето на земята! Сърцата ни се свиха от носталгия по родната страна. Корабът го нямаше вече! Каква надежда ни оставаше тогава, че някога отново ще стъпим на швейцарска земя? Настана мъчителна тишина и без да продумаме се прибрахме вкъщи.

Сънят донякъде облекчи носталгията от предишната вечер. На сутринта с момчетата отидохме да видим останките. Във водата и по брега бяха пръснати дъски от разрушения кораб, сред които се носеха завързаните с бурета части. Качихме се бързо на катера, завързахме лодката след нас и отидохме да ги вземем.

Направихме още три обиколки, като взехме каквото можеше да ни влезе в работа.