Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Заключение

Изпитвам хиляди различни чувства сега, когато пиша думата „заключение“. Припомням си всичко, което се случи, и най-силното ми усещане е благодарността към Бога. Имам толкова много причини да благодаря на Провидението, че се надявам читателят да ме извини, ако краят на моята история е малко объркан.

Дъждовният сезон беше към края си, ветровете бяха стихнали и небето стана ясно и синьо. Гълъбите наизлязоха от гълъбарника, след което и ние събрахме смелост и се показахме навън.

Първата ни работа беше да се погрижим за градинките, които бяха пострадали от бурите. Огледахме щетите и тръгнахме към по-далечните си владения, Фриц и Джак предложиха да отидат до Острова на акулите и да видят малката ни колония там.

Момчетата пристигнали на острова и огледали укреплението. Решили да проверят дали оръдията са в добро състояние и стреляли няколко пъти. Представете си колко изумени са били, когато чули три изстрела в отговор от далечината! Били сигурни, че са изстрели, защото при всеки гръм виждали бледа светлина на изток. След кратка консултация какво да правят, двамата решили да се върнат бързо и да ни разкажат какво се е случило.

Бяхме чули стрелбата и се чудехме защо са се завтекли към нас така бързо. Извиках колкото можех по-силно:

— Ехо! Какво става?

Те дойдоха до брега и скочиха от кануто задъхани:

— О, татко, татко, не ги ли чу?

— Какво да съм чул? — казах аз. — Чухме само как прахосвате оскъдните ни запаси от барут.

— Не чухте ли другите три изстрела в далечината?

— Не.

— Но ние ги чухме съвсем ясно.

— Било е ехото — каза Ърнест.

Това раздразни Джак.

— Не, господин професор — каза остро той. — Не беше ехото. Мисля, че не стрелям с топ от вчера, та да не мога да разбера ехо ли е или не е. Ясно чухме три изстрела в далечината и сме сигурни, че наблизо минава кораб.

— Ако наистина има кораб — казах аз, — как можем да знаем дали го управляват европейци или пирати?

Реших, че трябва да измислим стратегия за отбрана. Редувахме се на пост пред пещерата, за не ни нападнат изненадващо. Но нощта премина спокойно, а на сутринта отново заваля дъжд. Продължи цели два дни, през които не можехме да се подадем навън.

На третия ден слънцето отново изгря. Фриц и Джак изгаряха от нетърпение да разберат кой е подал изстрелите и ме помолиха да се върнат на острова и да пробват нов сигнал. Съгласих се, но вместо каяка, взехме кануто и отидохме тримата. Пристигнахме на острова, отидохме до укреплението си и вдигнахме флага. В това време нетърпеливият Джак зареди оръдието и стреля. Но преди ехото да заглъхне, съвсем ясно чухме друг изстрел откъм Острова на разочарованието.

Джак подскочи от радост.

— Хора, хора — викаше той. — Там има хора. Татко, сега убеди ли се вече?

Фриц вдигна още един, по-голям флаг. От далечината последваха още шест изстрела.

Скочихме в лодката, разтреперани от вълнение, и бързо се върнахме при останалите от семейството. Те не бяха чули изстрелите, но видели двата ни флага и разбрали, че става нещо важно.

Наредих да се вземат мерки за отбрана. Трите по-малки момчета, Елизабет и Емили тръгнаха към Соколовото гнездо, а ние с Фриц отново отплавахме на разузнаване. Беше около обяд. Нищо не се виждаше и започнахме да губим надежда. Изведнъж видяхме великолепен английски кораб, който досега бе скрит от погледа ни зад един провлак.

Не ми стигат думите, за да изразя какво почувствахме в този момент, Фриц щеше да се хвърли във водата и да доплува до кораба, но аз му забраних. Опасявах се, че на кораба може да има малайски пирати и че английският флаг на мачтата може да е сложен за заблуда. Стояхме на разстояние и не се осмелявахме да се приближим, докато не разберем със сигурност какви са хората на кораба. На брега бяха опънати две палатки, имаше разпънати маси за вечеря, запалени огньове, над които се печеше месо, а наоколо тичаха разни хора. Приличаше на организиран лагер. На палубата на кораба имаше двама часовои. Те ни забелязаха и казаха нещо на дежурния офицер, който вдигна бинокъла си към нас.

— Европейци са — извика Фриц. — Личи си по лицето на офицера. Малайците са по-мургави.

Фриц беше прав, но въпреки това предпочитах да стоим на разстояние.

Останахме в залива, като маневрирахме ловко с кануто. Извикахме към кораба през високоговорителя, но отсреща не ни отговориха. Предполагам, че са ни помислили за диваци заради лодката и облеклото, защото офицерът ни направи знак да се приближим и ни показа ножици, ножове и стъклени броеници, които европейците обикновено предлагат на местните. Стана ни смешно, но не се доближихме, защото искахме да им се представим в по-добра светлина. Върнахме се бързо у дома и цял ден приготвяхме катера: натоварихме го с най-различни подаръци за капитана, защото искахме да разбере, че не сме диваци, а цивилизовани хора. Отплавахме по изгрев-слънце на следващата сутрин. Времето беше чудесно, Фриц ни предвождаше с каяка си, а ние го следвахме.

Щом видяхме кораба, ни обзе безмерна радост. Онемяхме от вълнение.

— Вдигнете английския флаг — извиках аз и момчетата изпълниха заповедта.

Англичаните бяха безкрайно изненадани, като видяха пред себе си катер със същото знаме като тяхното. Те стреляха тържествено и ние им отговорихме. После слязохме в каяка на Фриц и се приближихме да приветстваме капитана.

Той ни прие с типичната за моряците сърдечност и ни отведе в кабината си, където пихме отлежало вино.

Разказах му накратко, доколкото това беше възможно, за корабокрушението и десетте години, които бяхме прекарали на острова. Разказах му за Емили и го попитах чувал ли е за баща й, сър Едуард Монтроуз. Той не само го познаваше, но и бе получил инструкции да търси следи от кораба „Доркас“, който се разбил в тази област преди три години и на който била дъщерята на сър Монтроуз. Той пожела веднага да се запознае с нея и да й каже, че баща й е жив.

После ни разказа как били тръгнали за Австралия, но попаднали в буря и се отклонили от курса си. Водната стихия ги довела до този бряг, където спрели да попълнят запасите си от дърва и вода.

— Именно тогава чухме вашите изстрели и ви отговорихме — разказа той. — На третия ден отново чухме изстрели и се убедихме, че не сме сами на брега. Решихме да изчакаме и да видим кои са хората на острова. Но ето че заварваме организирана колония и военноморска сила и в името на Великобритания искам да се съюзим.

Последните думи ни разсмяха. Стиснахме сърдечно ръцете си с капитан Литълтън, след което го поканихме на борда на катера ни.

Емили подскочи от радост като видя свой сънародник, който на всичко отгоре й носеше новини за баща й.

Капитанът ни представи едно английско семейство — мистър Улстън, главен механик на кораба, съпругата му и двете им дъщери. Те се бяха разболели, поради премеждията на кораба и Елизабет ги покани да си починат на спокойствие в нашето Пещерно жилище. Те приеха с удоволствие. Разделихме се с капитана, който не искаше да оставя кораба си през нощта, и отпътувахме към дома.

Можете да си представите изумлението на семейство Улстън, когато видяха колонията ни. Показахме им с гордост Пещерното жилище, Соколовото гнездо и всичко останало. Вечеряхме заедно, след което Елизабет приготви стаи и легла за гостите.

На следващата сутрин мистър Улстън дойде при мен, протегна ръка и каза:

— Сър, не мога да ви опиша колко съм възхитен от чудесата, които сте сътворили. Живеете си тук щастливо, далеч от светската суматоха, близо до природата с най-близките си хора. Напуснах Англия, за да си почина и виждам, че няма по-спокойно място от този остров. Ще съм най-щастливия човек на света, ако ми позволите да се настаня в едно ъгълче от вашите владения.

— С удоволствие бих споделил с вас половината от моята патриархална империя.

Всички се радвахме на тази новина, но аз бях обзет от тревога. Английският кораб бе вторият, който видяхме за цели десет години, и можеше да мине още повече време, преди да мине друг, ако не тръгнехме за Европа с капитан Литълтън. Тези въпроси засягаха цялото семейство. Елизабет не искаше да се връща в Европа. Самият аз бях привикнал с живота на острова. Бяхме вече улегнали хора и рисковете не ни привличаха. Предпочитахме да продължим да водим спокойния си живот. Но децата ни бяха млади, животът им едва сега започваше и не беше редно да ги лишаваме от предимствата на цивилизацията. Емили твърдо искаше да се върне, тъй като баща й беше в Англия. Съжалявахме, че трябва да се разделим с това чудесно момиче, но не можехме да я спрем. Накрая реших да събера децата и да обсъдим въпроса. Поговорих им за цивилизованата Европа, за предимствата на живота в обществото и ги попитах дали искат да се върнат с капитан Литълтън или да останат на острова до края на живота си.

Джак и Ърнест бяха категорични, че искат да останат, философът Ърнест каза, че светският живот само ще му пречи на обучението. Джак заяви, че островът е напълно достатъчен за любимите му ловджийски екскурзии. Фриц мълчеше, но по изражението му разбрах, че е решил да замине. Попитах го какво мисли и той призна, че много иска да се върне в Европа, а Франсис каза, че с удоволствие би го придружил.

Мистър Улстън също бе принуден да раздели семейството си: едната му дъщеря остана на острова, а другата замина за Нова Холандия. Тези решения бяха трудни и когато ги взехме, отидох да попитам капитан Литълтън дали ще вземе нашите три пътника.

Той каза, че с удоволствие ще ги качи на борда.

— Оставям трима — каза той, — мистър и мисис Улстън и едната им дъщеря. В замяна на това ще взема други трима, така че екипажът ми остава със същия брой.

Корабът „Еднорог“ остана в залива цели осем дни. През това време приготвяхме богатството на тримата ни пътника. Дадохме им всички съкровища, които бяхме натрупали — перли, слонова кост, подправки, кожи и всички ценни предмети. Опаковахме всичко грижливо и им сложихме месо и плодове за из път.

Вечерта преди тръгването произнесох една дълга реч, в която казах на момчетата да се водят от принципите, с които ги бях възпитавал. Дадох на Фриц този ръкопис, в който е описана нашата история за корабокрушението и живота ни на острова.

Никой от нас не спа през следващата нощ. Призори оръдието на кораба призова пътниците да се качват на борда. Заведохме децата на брега, прегърнахме ги за сбогом и ги благословихме.

zaklyuchenie.png
Край