Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Находки

На следващата сутрин се събудих призори от кукуригането на петлите. Събудих Елизабет и двамата обсъдихме с какво да се захванем през деня. Решихме, че е най-добре да потърсим следи от другите корабокрушенци и същевременно да разгледаме другия бряг на реката, за да решим къде е по-добре да си направим подслон. Елизабет отбеляза, че не можем да тръгнем всички заедно на подобен поход и се съгласи да остане с тримата ни по-малки синове, а аз и Фриц да проучим острова.

Децата станаха малко след нас; дори поспаланкото Ърнест се принуди да стане рано.

Приготвихме се за похода: взехме по една чанта за дивеч и брадва. Сложих два пистолета в кожената препаска на кръста на Фриц и взех два за себе си. Запасихме се с пакет бисквити и една бутилка речна вода. Елизабет ни повика на закуска и всички дружно нападнахме омара; месото му обаче се оказа толкова жилаво, че не успяхме да го изядем. Завихме остатъка и го взехме за из път, защото никой вече не го гледаше с апетит.

След час бяхме готови да тръгнем. Казах на Елизабет и децата да не се отдалечават от лодката, за да избягат с нея в случай на опасност. Постарах се да съкратя сбогуването, защото всички се притеснявахме да не се случи нещо, докато сме разделени.

Тръгнахме по една пътека до брега с надежда да намерим следи от другите пасажери, но не открихме нищо. Все пак се зарадвахме, щом видяхме, че морето е спокойно и корабът е все още на мястото си между скалите. Значи животните бяха живи.

Видяхме една горичка в далечината и тръгнахме натам. От време на време прелитаха разни красиви, тропически птици. Изведнъж чух шум зад себе си. Нещо се движеше в тревата, която беше висока почти колкото нас. Изплаших се, че може да е някоя отровна змия, тигър или някакво друго опасно животно. Но се оказа, че е преданият Търк: бяхме го забравили сред емоциите при раздялата и явно Елизабет го бе пратила да ни настигне. Продължихме по пътя си. Непрекъснато се оглеждахме за другите корабокрушенци и за лодките, с които напуснаха кораба, но напразно.

Стигнахме до горичката и се излегнахме под сянката на едно дърво да си починем. Хапнахме малко от провизиите, за да се подсилим. Наслаждавахме се на песента на птиците в клоните.

— Зърнах някакви животни в храстите, татко, заприличаха ми на маймуни — каза Фриц.

Думите му се потвърдиха, когато Търк скочи и започна да души и да лае толкова силно, че гората отекна от шума. Фриц се приближи бавно, но се спъна в нещо малко и кръгло. Донесе ми го да го видя.

— Сигурно е някакво гнездо.

— Защо мислиш така? — казах аз. — На мен ми прилича на кокосов орех.

— Но аз съм чел, че някои птици си правят гнездата съвсем кръгли, като кълбо, а и отвън прилича на гнездо.

— Това не са сламки и тревички, Фриц, това е точно кокосов орех. Този е стар, затова влакънцата му се виждат така добре, но ако го счупиш, ще видиш ядката в него.

Счупихме ореха, но уви! Ядката беше засъхнала и съвсем не изглеждаше апетитно. Скоро намерихме друг, който се оказа по-пресен. Седнахме и го изядохме за вечеря и така си спестихме провизиите за друг път. Истина е, че кокосовият орех имаше леко гранив вкус, но моментът не беше подходящ да се правим на изтънчени, затова хапнахме добре и продължихме през гората. На места храстите и увивните растения се бяха преплели и ни се налагаше да ги сечем с брадвата, за да си проправяме път.

Минахме през едно равно място и отново навлязохме в гора. Фриц веднага забеляза, че някои от дърветата са доста особени.

— Татко, гледай какви дървета! — възкликна той. — Някакви странни неща растат по стволовете им.

— Това са кратуни, сине — казах аз. — Плодовете на тези дървета растат по стъблата им.

Той не вярваше на очите си. Свалихме един от плодовете.

— Виж — каза Фриц, — също като кратуни са, само че кората е по-дебела и по-твърда.

— Значи можем да я използваме за нещо, нали — отбелязах аз. — Можем да си направим чинии, купички, тавички, шишета. Ще го наречем кратунково дърво.

Фриц подскочи от радост.

— Мама толкова ще се зарадва! — извика той. — Вече няма да се тревожи, че ще си изгорим пръстите със супата.

Фриц се опита да разреже няколко кратунки с нож, но станаха толкова криви, че не можеха да се ползват за съдове. Казах му да направи от тях лъжици и след това му показах как да реже с канап. Набих връвта по средата на кратунката с дръжката на ножа и я затегнах, докато плодът се разцепи на две идеални половинки.

— Как ти хрумна това, татко? — изуми се Фриц.

— Чел съм го по книгите за пътешествия — отвърнах аз. — Диваците нямат ножове и обикновено режат по този начин.

— А можеш ли да направиш бутилка? — попита той.

— За това трябва повече време. Туземците увиват канап в края на много млада кратунка и с времето завързаната част остава тясна, а другата се заобля. Така стават идеални бутилки.

Докато работехме, Фриц направи няколко чинии и беше горд с постижението си.

— Ех, как ще се зарадва мама като ги види! — викаше той. — Но как ще ги занесем? Не можем да ги носим със себе си.

— Трябва да ги оставим тук, за да изсъхнат хубаво на слънцето. Ще ги вземем на връщане. Но трябва да ги напълним с пясък, за да не се изкривят от топлината.

Разпръснахме новата си посуда по земята и я оставихме там.

По пътя направихме още няколко лъжици от кратуните. Пробвах и с кокосова черупка, но да си призная, резултатът не беше впечатляващ.

Стигнахме до един дълъг провлак в морето, на който имаше някакво възвишение. Помислихме за момент и решихме да го изкачим, за да огледаме добре околността. Така щяхме да си спестим доста ходене.

Оказа се, че не е толкова лесно да стигнем върха. Докато се изкачим, останахме без дъх. Но си заслужаваше усилията, защото пред очите ни се разкри чудна гледка — дивата природа беше толкова красива. Но напразно се взирахме с телескопа във всички посоки — нямаше и следа от човешко същество. Започнахме да губим всякаква надежда, че другите пасажери са се спасили и в сърцата ни се прокрадна тъга. Все пак бяхме благодарни за нашето спасение, за това, че се намираме на безопасно място и имаме прехрана.

Слязохме от хълма и се запътихме към една палмова горичка. Трябваше да си пробиваме път през тръстики, преплетени с други растения, така че напредвахме много бавно. Бяхме много предпазливи: на всяка крачка можеше да изскочи някоя змия и да ни ухапе смъртоносно. Пуснахме Търк пред нас и отрязах една по-дебела тръстика за защита. За моя голяма изненада от края на тръстиката потече лепкав нектар. Вкусих го от любопитство. Оказа се, че е сладък и доста приятен на вкус — намирахме се сред поле от захарна тръстика. Сокът ми подейства освежаващо и ободряващо. Реших да не казвам на Фриц за находката си, исках сам да открие сладкия нектар. Той вървеше на няколко метра пред мен.

— Фриц — извиках аз, — отрежи си една тръстика за отбрана.

Той ме послуша, но първоначално само си проправяше път с тръстиката. След няколко замахвания по дланта му потече нектар. Той спря изненадан, погледна ръката си и вдигна тръстиката, за да потече още. Опита го и извика:

— Татко, татко, открих захар! В тръстиката има някакъв сироп!

Фриц отряза десетина по-големи тръстики, откъсна им листата, привърза ги и упорито ги повлече със себе си, чак до края на плантацията. Върнахме се в палмовата горичка да си доядем. Щом седнахме, няколко големи маймуни тихичко се промъкнаха в дърветата и преди да усетим, бяха вече по върховете. Втренчиха се в нас, оголиха зъби и започнаха да правят ужасни гримаси и да крещят доста недружелюбно. С Фриц решихме да си набавим малко пресни кокосови орехи. Хвърлих няколко камъка към тях и въпреки че изобщо не ги улучих, те страшно се ядосаха. Тъй като маймуните обичат да имитират, започнаха да късат орехи и да ги хвърлят по нас. Едва избягвахме ударите. Почти ни затрупаха, Фриц се смееше от сърце — бяхме доволни от стратегията си. После се излегнахме на едно спокойно място да пируваме с плячката. Чупехме черупките с брадва, но преди това пробивахме три дупки с ножа на по-тънките места и изпивахме сока. Той не е много приятен на вкус, но е отлично средство за утоляване на жаждата. Най-хубава е месестата част от вътрешната страна на черупката. Стържехме я с новите си лъжици и я смесвахме със захарния нектар — получаваше се нещо чудесно.

Нахранихме се и се приготвихме да си тръгнем от палмовата горичка. Завързах кокосовите орехи за дръжките и ги метнах през рамо. Фриц си взе снопа захарни тръстики. Поделихме си останалия багаж и продължихме към новия си дом.