Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Нашата десетгодишна колония

Бяха изминали десет години, откакто попаднахме на този безлюден остров. Всяка година приличаше на предишната: засявахме растителните култури в полята, събирахме реколтата, грижехме се за прехраната. Така преминаваха дните ни, един след друг.

Десет години изграждахме семейната си колония в това прелестно кътче на света. Построихме три къщи и голяма стена, която да ни служи като щит срещу евентуални нападения и опасни зверове. Областта, в която живеехме, бе защитена от висок планински масив от една страна и от океана от другата. Бяхме пребродили целия остров и бяхме сигурни, че сме единствените му обитатели. Жилищата ни бяха красиви и удобни. Пещерата ни подслоняваше през зимата, когато бушуваха бури и се изливаха порои, а Соколовото гнездо беше лятната ни резиденция. А двете вили във фермата приличаха на тихите планински къщички в любимата ни Швейцария.

Всеки ден мислехме за нея. Любовта към родното място надживява младостта и остава дълбоко в сърцето за цял живот.

От всичките ми начинания опитомяването на пчелите беше най-успешно. С течение на времето станах опитен пчелар и единственият ми проблем беше да правя нови и нови кошери всяка година, тъй като пчелите непрекъснато се увеличаваха.

Направихме навес на входа на пещерата: закрепихме покрив на скалата и го подпряхме с четиринадесет колони от бамбук. Около подпорите се увиваха ароматни лози, а от двете страни на навеса направихме беседки с цветя.

Природата около жилището ни беше живописна, плантациите ни бяха плодородни. Между пещерата и залива засадихме дръвчета и храсти, които наподобяваха английска градина.

Островът на акулите съвсем не беше пуст като в началото: засадихме палми и ананасови дръвчета; цялата суша бе покрита със зеленина. В средата на островчето бяхме забили швейцарския флаг, който трептеше гордо от морския бриз.

Европейските ни насаждения растяха в изобилие, но плодовете им постепенно изгубиха вкуса си. Може би почвата или климатът бяха неблагоприятни — ябълките и крушите станаха черни и съсухрени, а сливите и кайсиите бяха само костилки, обвити в жилави люспи. От друга страна местните растения се размножаваха с всяка изминала година: бананите, смокините, портокалите и лимоните придаваха на нашето кътче райска красота. За съжаление птиците нападаха плодовете и ги унищожаваха. Поставяхме капани и в тях често се хващаха папагали и други екзотични птици, лакоми за нашите череши, смокини и грозде. Освен птиците, които нападаха дърветата през деня, имаше и нощни пакостници. С много мъки успяхме да развалим гнездото на летящите катерички, които се бяха настанили в най-високите клони на едно от най-красивите ни дървета.

Цветята също привличаха гости — колибрита. Беше ни забавно да ги наблюдаваме как пърхат във въздуха с такава бързина, че крилцата им не се виждаха. Тези пъргави и енергични мъничета нападаха други, двойно по-големи от тях птици и ги гонеха от гнездата им. Друг път разкъсваха на парчета цветята. Тези случки бяха малките развлечения в ежедневието ни, затова се опитахме да привлечем колибритата около дома ни, като поставяхме панички с мед в клоните и засаждахме любимите им цветя. Усилията ни не бяха напразни. Няколко двойки колибрита си свиха гнезда в клоните на ванилията, която растеше пред пещерата.

Постепенно се усъвършенствахме в правенето на захар. Не мога да кажа, че я кристализирахме като по рафинериите, но произведението ни не беше никак лошо. Бяхме взели от останките на кораба някои приспособления за производство на захар, като три метални цилиндъра за пресоване на тръстика и два големи съда за варене на нектар.

Погрижихме се и за Острова на кита; разкрасихме го с дървета и храсти, но използвахме мястото за черна работа, като приготвяне на риба, топене на мас, дране на животни и правене на свещи. Съхранявахме инструментите под една скала, която ги предпазваше от слънцето и бурите.

Превърнахме блатото в оризово поле, което възнаграждаваше труда ни с богата реколта. Засадихме канела, която също вирееше добре. Всяка година си правехме екскурзии до чаената плантация, събирахме листата и ги сушахме за студените месеци.

От време на време правехме походи, за да проверим дали плантациите ни не са нападнати от слонове.

Търк и Флора се сдобиха с кученце, което нарекохме Коко. Родиха се и две магаренца — Стрела и Страж.

Прасетата ни бяха все така неуправляеми. Старата свиня умря преди години, но успя да предаде дивия си нрав на наследниците си. Другите животни също се размножаваха и някои ни служеха за храна.

Така изглеждаше колонията десет години от нашето заселване. Живеехме в изобилие. Познавахме острова толкова добре, колкото един фермер — ранчото си. Това беше нашият рай и щеше да бъде съвършен, ако не беше най-голямата ни мъка — искахме да видим друго човешко същество!

Десет години търсихме следи и по суша, и по вода, но напразно. И все пак не спирахме да се надяваме, че някой ден може би отново ще срещнем хора.

Синовете ми вече не бяха деца. Фриц стана силен и енергичен мъж; не беше много висок, но здрав и мускулест. Беше на двадесет и четири години.

Ърнест бе на двадесет и три. Въпреки че беше добре сложен, не бе така силен като по-големия си брат. Израсна мъдър и ученолюбив.

Двадесетгодишният Джак си беше почти същия: не бе пораснал на височина, но беше непобедим във физическите упражнения.

Франсис беше на осемнадесет: стана висок и широкоплещест. Имаше умерен нрав: дълбокомислен, но не колкото Ърнест; гъвкав и ловък, но не колкото Джак и Фриц. Общо взето синовете ми станаха добри и честни мъже.

Скъпата ми Елизабет беше все така красива. Колкото до мен, косата ми побеля с възрастта и, да си кажа право, на главата ми бяха останали само няколко кичура, но все още се чувствах млад и енергичен.

kolonia.png