Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

На брега

Водата беше спокойна, нито много дълбока, нито прекалено плитка, така че плавахме свободно. Внимателно приближих лодката до брега и спряхме. Всичко живо се втурна с нетърпение към твърдата земя. Кучетата заскачаха радостно, гъските и патките се разкрякаха, синовете ни заговориха един през друг; получи се весела суматоха. Към шума се присъединиха и писъците на птиците, които обитаваха острова.

Заехме се да разтоварим лодката. Потърсихме подходящо място под сянката на скалите, за да си направим заслон, и щом си избрахме такова, се хванахме на работа. Забихме клон в една цепнатина в скалата и го подпряхме на кол, забит в земята. Образува се прав ъгъл за рамка на импровизираната палатка. Метнахме върху тях плат от разкъсаните платна, като приковахме с колчета краищата му за земята. Най-накрая сложих няколко кукички на плата, за да можем да затваряме палатката през нощта. Оставихме провизиите си и другите по-тежки неща на брега.

Изпратих децата да съберат трева. Щяхме да я изсушим на слънцето и да спим на нея. Аз направих нещо като кухничка до палатката. Камината се състоеше от няколко плоски камъка. Преградих я с клони и накладох огън с малко сухи съчки. Бяхме си донесли супа на прах и сварихме от нея в металната ни тенджера; Елизабет отиде да приготви вечеря, като взе малкия Франсис за помощник-готвач.

Фриц презареждаше оръжията, с едно от които бе обиколил местността около рекичката, а Джак отиде да събере миди от крайбрежните скали.

Изведнъж чух викове. Беше Джак. Грабнах брадвата и хукнах към него. Заварих го до колене във водата; един омар бе забил щипките си в крака му. Бедното дете плачеше жално и безуспешно се опитваше да се откопчи. Скочих във водата и го освободих, след което взех омара и го понесох към кухничката. Джак надаваше победоносни викове. Накрая ме помоли да му дам животинчето, за да може самият той да покаже плячката на майка си. Показах му как да го държи, но щом попадна в неговите ръце, омарът замахна с опашката си и го удари по лицето. Синът ми го изпусна на земята и отново застена от болка, а аз не се сдържах и се разсмях. Джак се ядоса, взе камък и уби омара с един замах.

Ърнест, който имаше добър апетит, предложи веднага да го сложим в супата.

— Ще стане много вкусна — убеждаваше ни той.

— Трябва да използваме по-икономично запасите си от храна — възрази майка му.

Похвалих Джак, че пръв от нас намери животно, което може да ни служи за препитание.

— О, но и аз видях нещо, което става за храна — каза Ърнест. — Щях да го донеса, но беше във водата и трябваше да си намокря краката.

— Моля ти се, нали зная какво си видял — извика Джак, — някакви ужасни миди: не бих и вкусил такова нещо. А само си помисли за моя омар!

— Какви ги говориш, Джак! Бяха стриди, не „някакви ужасни миди“: сигурен съм, защото се бяха залепили за скалата, няма какви други да са.

— Прекратете спора, господа — намесих се аз и се обърнах към Ърнест: — Щом си така добре осведомен къде могат да се намерят тези стриди, бъди така добър да отидеш и да донесеш малко. Всеки член на семейството трябва да допринася за общото благо. И да не мисли за дреболии, като това, че ще си намокри краката.

— Ще направя каквото мога — отговори Ърнест. — Ще донеса и сол, има купища в пукнатините на скалите. Мисля си, че там би трябвало да е изсъхнала на слънцето. Вкусих я, стори ми се чудесна.

Скоро се върна и това, което донесе, наистина приличаше на морска сол, но бе омесена с пръст и пясък. Понечих да я изхвърля, но Елизабет ме спря. Разтворихме я във вода и я прецедихме през плат. След това вече ставаше за употреба.

— Защо просто не взехте малко морска вода — попита Джак, — вместо да правите тази сложна процедура?

— Можехме — отвърнах аз, — но морската вода има малко неприятен вкус.

Докато говорех, Елизабет опита супата с дървената дъсчица, с която я разбъркваше.

— Със солта стана много по-добре — каза тя. — Вече е готова. Но Фриц го няма. И се чудя как ще я ядем без лъжици и купички. Как не се сетихме да си донесем от кораба?

— Човек не може да мисли за всичко едновременно, скъпа — казах аз. — Дано да не сме забравили нещо по-важно.

— Но наистина ще е доста сложно без лъжици и чинии — отвърна тя. — Как ще вдигаме тази голяма тенджера до устните си?

Тя беше права. Всички гледахме объркано към тенджерата. Бяхме като лисицата от приказката, в която щъркелът й сипал да яде от един дълъг и тесен съд. Изведнъж всички избухнахме в смях. Кой би помислил, че приборите са вещи от първа необходимост.

— Само да имахме малко кокосови орехи — каза Ърнест, — можехме да ги изпразним и да използваме черупките като лъжици.

— Да, наистина — отговорих аз. — Само да имахме. Но нямаме. Ако имаше значение кой какво иска, веднага бих си пожелал един комплект сребърни лъжици! Но кой ни пита?

— Можем да използваме черупки от стриди вместо лъжици — каза Ърнест.

— Браво, Ърнест — възкликнах. — Това се казва добра идея.

Джак се втурна във водата и нагази до колене. Ърнест го последва. Джак нетърпеливо отделяше месестата част и хвърляше черупките към брат си, който ги събираше в носната си кърпа.

Елизабет се притесняваше къде е Фриц, но изведнъж дочухме виковете му някъде отблизо. Отговорихме му и до няколко минути беше вече при нас. Държеше ръцете си зад гърба и изглеждаше умърлушен. Нямахме представа какво е помрачило настроението му.

— Какво донесе? — попитаха братята му. — Дай да видим плячката ти и ние ще ти покажем нашата.

— За съжаление не нося нищичко.

— Какво! Нищо?

— Съвсем нищо — отговори той.

Но в този момент забелязах, че потиснатият му израз е престорен. Джак мина зад гърба му и възкликна:

— Малко прасенце! Малко прасенце!

След като бе разкрит, Фриц гордо показа плячката си. Бях чел, че това животно живее по тези места. От описанията по книгите се сетих, че е агути, а не малко прасенце, както бяха помислили момчетата.

Фриц каза, че се е разходил по другия бряг на реката.

— Съвсем не е като тук — каза той. — Брегът не е така стръмен и водата е изхвърлила куп неща от кораба. Дали да не отидем да си подберем по-ценните?

— Ще помислим и за това — отговорих аз, — но първо трябва да отидем до останките на кораба и да вземем животните. Не можем без крава.

— Да, хубаво е човек да си натопи бисквитата в мляко — размечта се Ърнест.

— Освен това — продължи Фриц, — оттатък има много трева, колкото си поискате. Има и хубава горичка, можем да си почиваме там на сянка. Защо да стоим в тази пуста част на острова?

— Имай търпение — казах аз, — има време за всичко. Най-напред ми кажи откри ли някакви следи от другите пасажери?

— Ни следа от хора, нито живи, нито умрели, огледах и на брега, и във водата — отвърна Фриц.

Когато привършихме с вечерята, слънцето клонеше към хоризонта. Пернатите се събраха около нас и изкълваха трохите от бисквитите. Тогава Елизабет извади чантата, която бе сложила в лодката и за която не посмях да попитам. Отвори я и видяхме, че вътре има няколко вида зърно за птиците — ечемик, пшеница и други, както и семена и коренчета за зеленчуци, които щяхме да посеем. След като хапнаха добре, гълъбите се отправиха към скалите да си намерят място за спане, а кокошките, с двата петела начело, се подредиха в редица до палатката. Гъските и патките тръгнаха, крякайки, към едно блатисто място, близо до водата, и се подслониха в храсталака.

Малко след това и ние последвахме примера им и се приготвихме за сън. Заредихме оръжията и ги сложихме в палатката. При последните лъчи на слънцето влязохме в убежището си и, след като закачихме платното с кукичките, за да затворим изхода, си легнахме на тревата, която бяхме събрали сутринта.

na_brega.png