Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (24)

Солената пещера

Не мога да ви опиша колко се зарадвахме, когато дъждовният сезон свърши. След всичките мрачни седмици, небето най-накрая се проясни и ветровете се укротиха. Изскочихме от тъмната колибка и се разходихме наоколо, зарадвани от зараждащата се зеленина.

Летните ни занимания започнаха с основно почистване и подреждане на Соколовото гнездо. Все пак къщата беше здрава и за няколко дни отново я пригодихме за живеене. Почистихме стълбите, върнахме животните в отделенията между корените и бяхме готови да се захванем с нещо друго. Елизабет веднага се залови със своето ленено производство. Момчетата изведоха животните на паша, а аз изнесох всичкия лен на открито, за да се изсуши добре. Същата вечер се заех с чепкането, тъй като това беше най-трудната част. Приготвих купища мек лен, готов за предене. Елизабет поиска да й направя чекрък колкото може по-скоро.

Първата екскурзия, която направихме, беше до палатката. Тук зимата бе нанесла по-големи щети, отколкото в Соколовото дърво. Бурите и пороите бяха повалили палатката, част от платното липсваше, а провизиите ни бяха в ужасно състояние: повечето бяха плесенясали, а останалите трябваше да се изсушат веднага, за да не се развалят. За щастие красивият ни катер бе почти невредим. Стоеше си закотвен и готов да ни служи винаги, щом имаме нужда от него. Лодката с буретата обаче беше изпотрошена и вече не ставаше за ползване.

Щом огледахме боеприпасите, се оказа, че два от трите варела с барут, които бях оставил в палатката, не ставаха за нищо. Помислих си, че все пак сме имали късмет, щом поне малко барут се е запазил. След това опустошение съвсем се убедих, че трябва да си направим убежище за през зимата, тъй като не можехме да излагаме боеприпасите, най-ценното ни нещо, на природната стихия.

Фриц и Джак все така настояваха да издълбаем някоя скала, но аз не хранех големи надежди, че ще успеем. Робинзон Крузо намерил пещера, която поначало била готова за убежище. В нашите скали нямаше такава кухина, а и самите те изглеждаха много твърди и непробиваеми. С ограничените ни сили трябваше да дълбаем поне три-четири лета. И все пак ни беше ясно, че трябва да си направим зимно убежище. Доста мислих по въпроса и накрая реших да се опитам да издълбая малка дупка, в която да държим барута, най-ценното ни съкровище. За целта една сутрин тръгнах с двете по-големи момчета към скалите, като оставихме Елизабет да тъче с Ърнест и Франсис. Взехме си брадви, длета, чукове и железни лостове, за да се опитаме да издълбаем камъка. Избрах една перпендикулярна част, която беше на по-подходящо място от палатката: гледката оттам беше прекрасна, тъй като обхващаше залива, бреговете на Реката на чакалите, Семейния мост и живописните окончания на скалите. Отбелязах с въглен отвора, който искахме да направим, и се хванахме на работа. Първия ден нямахме никакъв напредък. Все пак продължихме упорито. Надеждата ни се върна, когато видяхме, че колкото по-навътре отиваме, толкова по-мек става камъкът. Заключих, че външният слой е станал по-твърд заради слънчевите лъчи и че навътре скалата ще става все по-мека. Когато стигнахме на около тридесет сантиметра дълбочина, загребвахме скалния материал с лопата, все едно беше кал. Това ме подтикна да копая с двойно по-голямо усърдие, а момчетата ми помагаха.

След няколко дни измерихме отвора и установихме, че сме стигнали на два метра дълбочина. Фриц събра отломките в една количка и ги струпа пред отвора. Получи се нещо като тераса. Аз издълбах до горната част на дупката, за да стане по-просторно. Джак, най-малкият от трима ни, дълбаеше долната част. Изведнъж извика:

— Пробих я, татко! Фриц, пробих я!

— Ха, ха! Все с твоите шеги, Джак! Е, да чуем, какво си пробил? — извиках аз.

— Не, скалата — извика той. — Ура, ура! Пробих скалата!

Фриц изтича до него.

— Я да видим. Сигурен съм, че си пробил най-малко земното кълбо — каза той с шеговит тон. — Трябваше да продължиш смело, Джак, щеше да стигнеш до Европа — разправят, че била точно под краката ни. Много бих се радвал да надникна през една такава дупка.

— Ами надникни — каза Джак, — но не зная какво ще видиш. Ела да ти покажа докъде стигна лостът и пак ще говорим.

— Ела да видиш, татко — извика Фриц. — Лостът наистина е пробил скалата много надълбоко и изглежда има кухина, защото мога да го въртя във всички посоки.

Отидох при тях и размърдах лоста, за да направя достатъчно голям отвор, та някое от децата да може да се промуши. Забелязах, че отломките падат в кухина и, доколкото можех да съдя, тя бе не по-дълбока от мястото, в което се намирахме. Момчетата предложиха да влязат един след друг и да огледат празнината, но аз им забраних. Дори ги накарах да се дръпнат от отвора, тъй като оттам идваше тежка миризма на застояло. Аз бях по-близо до кухината и ми се зави свят от въздуха, така че се наложи да се дръпна оттам и да подишам чист въздух.

Казах на момчетата да съберат малко сух мъх и да го направят на купчинки. След това ги запалихме и ги хвърлихме в кухината, но, както предполагах, огънят загасна още на входа. Това означаваше, че въздухът вътре бе силно отровен. Реших да го разредим. Спомних си, че бяхме донесли от кораба сандък, пълен с ръчни гранати, ракети и фойерверки, които бяха предназначени за подаване на сигнали и за развлечения. Взех няколко от тях, както и едно приспособление да ги хвърлям. Сложих и една линия барут, като единият й край беше при нас, а другият свършваше в дупката. Запалих го откъм нашата страна. Избухна ослепителна експлозия, гранатите се запалиха и захвърчаха на всички страни като блестящи метеори. Пуснахме вътре и ракетите, които имаха същия ефект. Съскаха в кухината като летящи дракони и осветяваха пространство, доста по-голямо, отколкото предполагахме.

Когато изгорихме всичките си фойерверки, мушнах вътре една запалена сламка и, за мое удовлетворение, видях, че всичкият мъх е изгорял. Значи въздухът вече не беше опасен. Оставаше рискът да попаднем в някаква бездна или през кухината да минава вода. Поради това реших да изчакаме, докато измислим как да осветим пътя си. Казах на Джак да се качи на биволчето и да отиде да каже на майка си и братята си за откритието. Поръчах му да ги доведе при нас и да донесат всички свещи, които са ни останали. Смятах да ги завържа заедно на края на една пръчка и така да разучим кухината.

След три-четири часа всички бяхме при скалата. Веднага запалих няколко свещи, но не заедно, както възнамерявах. Предпочитах всеки да вземе по една в дясната си ръка, по едно сечиво в лявата, по още една свещ в джоба, а също и кремък. Влязохме един след друг. Пред очите ни се разкри най-красивата гледка на света. Стените на кухината светеха като диаманти, тъй като всяка частичка от скалата отразяваше светлината от свещите ни. От тавана висяха безброй кристалчета с всевъзможни големини и форми и, като се сливаха с тези отстрани, образуваха стълбове, олтари, антаблемани и много други причудливи фигури. Беше като приказен дворец, храм, облян в светлини.

Подът беше равен, покрит с някакъв бял, много фин пясък, като че ли разпръснат нарочно по дъното на кухината. Беше съвсем сух, нямаше никаква следа от влага. Тук можеше да се живее. Зачудих се какви са кристалните образувания по стените и най-вече тези по дъгообразния покрив. Не можеха да бъдат като скалните кристали, които се формират от бавното оттичане на водни капки, тъй като нашата пещера бе твърде суха за подобни природни форми. Нямах търпение да си отговоря на този въпрос. Отчупих едно парченце и с радост установих, че това е скална сол, която кристализира в твърда маса.

Направихме няколко схеми как да превърнем тази великолепна пещера в удобно и уютно жилище. Имахме чудесни условия, само трябваше да ги използваме по най-добрия възможен начин. Непрекъснато обсъждахме какво да правим. Някои от нас смятаха, че трябва незабавно да се нанесем там, но по-мъдро беше да останем в Соколовото гнездо до края на годината.