Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (12)

Стрелите и разходката

На следващата сутрин момчетата ме помолиха да ги науча как да използват стрелите. Седнахме на тревата. Извадих ножа си и направих лък от бамбука, който беше останал след построяването на къщата. Зарадвах се, че искат да се научат да стрелят с лък, защото един ден стрелите щяха да станат единственото ни средство за защита и лов. Без да каже дума, Ърнест се измъкна и се отдалечи, а аз продължих да обяснявам за стрелите. Изведнъж чухме изстрел и две птици паднаха на няколко крачки от нас. Вдигнахме очи и видяхме Ърнест на дървото.

— Хванете ги! Хванете ги! Улучих!

Той слезе радостно от стълбата и заедно с Франсис се втурна към птиците. Фриц и Джак се качиха до палатката с надеждата да извадят същия късмет.

Едната беше пойна птица, а другата беше малко дебело гълъбче, чието месо се оказа много вкусно. Тогава забелязахме, че дивите смокини са започнали да зреят и привличат птиците. Трапезата ни щеше да бъде така богата с деликатесно месо, че и благородник би ни завидял.

Джак изпробва стрелите си: летяха великолепно. Заниманието му хареса и непрекъснато упражняваше точността си. Малкият Франсис чакаше с нетърпение и той да опита и следеше зорко всяко движение на брат си.

Предложих да отидем на разходка.

— Накъде искате да тръгнем? — попитах аз.

— Да се върнем до палатката, татко — каза Фриц. — Искам да стреляме по птиците. Трябва да си набавим храна за зимата.

— И аз съм за палатката — каза Елизабет. — Маслото привършва.

— Тогава ще отидем до палатката — съгласих се аз. — Но предлагам да не минаваме както обикновено покрай брега, а да разнообразим маршрута. Ще тръгнем по реката, а на връщане ще минем по Семейния мост. Може да открием нещо интересно.

Отначало пътят беше много приятен: вървяхме под сенките на едни големи дървета, а тревата беше къса и мека. Вървяхме бавно, за да се наслаждаваме на разходката и на гледката от двете страни. Двете по-големи момчета избързваха напред и често се губеха от погледа ни. Но гората свърши и местността стана трудно проходима, затова ги извиках да вървят с нас.

Стигнахме до Реката на чакала и с много усилия си проправихме път през високата трева до палатката. Забравихме за умората пред красивата гледка: вдясно беше безкрайното море, вляво красивият залив и брегът на острова с веригата скали. Всичко това беше изключително живописен пейзаж, като че ли излязъл от най-красивите фантазии. Измежду растенията намерих едно, от което можехме да си направим конци.

— Вижте — казах аз, — жилките на листата ще ни бъдат много полезни, когато конците от вълшебната чанта на майка ви свършат.

— О, да, отдавна се тревожа, че един ден няма да има с какво да шия.

— Това вече не е проблем, въпреки че нишките са късички.

— Имаме късмет, че си чел толкова много! — каза Елизабет. — Но няма ли да е трудно да отделим нишките от листата?

— Съвсем не — отвърнах, — ще ги изсушим и ще стане много лесно.

— А тези бодливи растения ще ни свършат ли някаква работа? — попита Фриц.

— Повечето са лечебни — казах аз, — като алоето, например.

Набрахме си полезни растения и продължихме към палатката. Заварихме всичко както го бяхме оставили. Фриц взе барут и патрони, а Елизабет, Франсис и аз — масло. Ърнест и Джак отидоха при гъските и патиците, но птиците бяха свикнали със свободата и момчетата не можеха да ги уловят. На Ърнест му хрумна да закачи парче сирене на една връв и да ги подмами. Те се втурнаха да го излапат и така ги уловихме една по една. Завързахме ги в кърпи, като оставихме главите им на свобода и ги сложихме в чантите.

Поехме обратно с птиците, които надничаха иззад рамене ни и крякаха с всичка сила. Бяхме неповторима гледка и се смеехме неудържимо един на друг. В чудесно настроение стигнахме неусетно до дома.