Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Подивялото магаре

Една сутрин чухме някакви странни звуци: вой на диви зверове и съскане, а като че ли някакво друго животно издъхваше. Разтревожих се, кучетата наостриха уши и оголиха зъби, като че ли готови да се спуснат в кървав бой с опасен враг. По реакциите им разбрахме, че трябва да се приготвим за отбрана. Заредихме пушките и пистолетите, събрахме ги в къщата на дървото и застанахме там в бойна готовност. Воят заглъхна за момент и аз слязох долу, добре въоръжен, за да сложа на кучетата зъбчатите яки. Събрах домашните животни около дървото, за да ги наглеждаме, и отново се качих горе.

Отново се чуха ревове, но по-близо отпреди. Фриц тръгна внимателно по посока на звуците. Изведнъж хвърли пушката си на земята и избухна в смях.

— Татко, това е нашето магаре! Запътило се е насам и пее по случай завръщането си. Не чувате ли мелодичния му рев?

Заслушахме се и се разсмяхме, като разпознахме нашия стар приятел — той вървеше спокойно към нас и от време на време спираше да пасе. За наша радост, водеше със себе си още един представител на магарешкия род. Когато се приближиха, видях, че дивото магаре е много хубаво и ми се прииска да го опитомим, въпреки че знаех колко е трудно.

divo_magare.png

Казах на другите момчета да не мърдат от местата си и слязох при Фриц. Решихме да излезем внезапно и да пленим дивото магаре. Приготвих ласо и Фриц се зачуди защо да не използваме патагонското приспособление. Възпрях го, защото се опасявах, че може да не се прицели добре и да нарани хубавото животно така, че да не може да върши работа. Дадох му въжето и той се запромъква към двете магарета. Дивото животно забеляза човешко същество, отстъпи няколко крачки назад и спря, като че ли да го огледа. Фриц застана неподвижно, затова животното тръгна отново напред и продължи да пасе. Фриц тръгна към нашето магаре с надеждата, че то няма да се уплаши и ще даде пример на дивото. Подаде му шепа зърно, омесено със сол и то се втурна да излапа любимата си храна. Дивото магаре видя реакцията на нашето, вдигна глава, задиша тежко и се приближи, а Фриц използва момента и хвърли примката на врата му. Животното така се стресна от движението на сина ми, че на момента се втурна да бяга. Въжето беше вързано за дървото и магарето го опъна докрай, при което закова на място. Не можеше да продължи и след като се умори да се бунтува, се просна задъхано на земята. Изтичах да разхлабя въжето, за да не се обеси. Завързах магарето за дървото и започнах да обмислям как да го опитомим. Като че ли първият му изблик на непокорство бе отминал, тъй като лежеше кротко на земята. Но изведнъж скочи, решено да се освободи от всички въжета, и започна да рита във всички посоки. Добре го бях вързал, обаче от болката отново легна на земята. Сега вече можехме да се приближим и да огледаме ценния пленник. Гледахме да не изпуснем пак старото ни магаре, затова го вързахме до новото и им дадохме храна.

Радвахме се, че от изчезването на магарето ни е имало голяма полза. Трябваше да опитомим новото магаре и да го дресираме за впрегатно животно. Момчетата нямаха търпение да се качат на гърба му.

divo_magare_2.png

Докато го укротявахме, в кокошарника се излюпиха поне четиридесет пиленца за голяма радост на Елизабет, която непрекъснато ги наблюдаваше. Това ни подсети за нещо, което отдавна възнамерявахме да направим и което вече не търпеше отлагане. Искахме да направим къщичка в корените на дървото, в която да държим всичките двукраки и четирикраки домашни животни. Наближаваше дъждовния сезон, който се смята за зима по тези места, и за да не измрат, животинките трябваше да имат подслон.

Сложих прегради и покрив от бамбукови пръчки, облепих ги с мъх и покрих всичко с катран. Направих отделения за храна и спане, като оставих и място за склад за провизиите ни.

Обикаляхме с каруцата, теглена от биволчето, и събирахме корени и дърва за дъждовните месеци.

Една вечер се връщахме от обиколка. Видях, че в каруцата има още място и отидохме в гората да наберем още сладки жълъди. Имахме празни чанти. Ърнест беше с маймунчето си, което почти никога не се отделяше от него, а Фриц яздеше гордо новото магаре, което си беше присвоил. Заслужаваше да се смята за негов собственик, тъй като много ми помогна да го заловим и опитомим, а и магарето се подчиняваше само на него. Мързеливият Ърнест предпочиташе да върви пеш с маймунчето на гърба си, най-вече защото така не му се налагаше да бере плодове.

Щом стигнахме до гората, завързахме магарето на Фриц за едно дърво и се хванахме да събираме жълъдите по земята. Докато бяхме заети, маймунчето скочи от раменете на господаря си и изчезна в близките храсти. Изведнъж чухме крясъците на някакви птици и пляскане на криле. Явно Нипс (както бяхме кръстили маймунчето) и обитателите на храстите се бяха сборичкали. Пратих Ърнест да види какво става. Той тръгна натам и изведнъж възкликна:

— Татко, ела бързо! Има гнездо на тетерки и е пълно с яйца.

Фриц се втурна натам и след малко донесе двете живи птици — мъжка и женска. Бяха много красиви, затова решихме да ги задържим. Завързахме крилата и краката им, за да не избягат. Ърнест идваше към нас с маймуната на гърба, като носеше много внимателно шапката си.

— Виж, татко, намерих яйцата — извика той радостно. — Намерих ги под едни много дълги листа и нямаше да ги видя, ако женската не ги бе разпръснала, като се защитаваше от маймуната. Ще ги занеса вкъщи, а листата ще ги дам на Франсис да си играе, защото приличат на мечове.

Беше време да се връщаме у дома. Момчетата събраха жълъди и ги натовариха, Фриц яздеше, Ърнест носеше яйцата, а аз — тетерките. Първата ни работа като пристигнахме беше да разгледаме яйцата. Женската тетерка беше прекалено уплашена и неспокойна, за да мъти. За щастие имахме една кокошка, която мътеше по това време, така че взехме нейните яйца и сложихме тези на тетерката. Затворихме женската в клетката на папагала и я провесихме в стаята, за да свикне с нас. След три дни всички пиленца се излюпиха. Не се отделяха от втората си майка и се хранеха с голям апетит. Като пораснаха, периодично изскубвах по-големите им пера, в противен случай щяха да отлетят. Но постепенно и малките, и двете големи тетерки се опитомиха — всяка сутрин тръгваха с другите домашни птици да търсят храна и се връщаха вечерта.