Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (35)

Опасен посетител

Един ден се случи нещо необикновено. Орелът на Фриц литна внезапно към Соколовото гнездо. Погледнахме натам и видяхме, че отвъд реката се е вдигнал голям облак прах.

— Там има някакво голямо животно — каза Фриц. — И като че ли идва насам.

— Чудя се какво ли може да е — отговорих аз.

— Може би две-три овце или пък свинята се търкаля в прахта — предположи Елизабет.

— Не, не — каза Фриц. — Някакво странно животно: ту се навива на кълбо, ту се разгъва. Вижте как се издига в облака прах, прилича на огромна мачта. Движи се, спира, пак продължава. Но не виждам да има крака или каквито и да било крайници.

Изтичах да донеса бинокъла, който бяхме взели от кораба, и погледнах нататък.

— Нещо зеленикаво е, какво ще кажеш, татко?

— Ще кажа, че трябва на мига да се спасяваме. Бързо да се барикадираме в пещерата.

— Как мислиш, какво е?

— Огромна боа и се движи право към нас.

— Да извадя ли оръжията?

— Няма да можем. Прекалено силна е. Трябва да се скрием и тогава ще мислим.

Втурнахме се към пещерното си жилище и се подготвихме да посрещнем врага.

Боата се движеше толкова бързо, че нямахме време да преградим Семейния мост. Наблюдавахме движенията й. На моменти предната част на тялото й се издигаше на пет метра височина, главата й се извръщаше наляво и надясно, като че ли търсеше плячка, а отровният й език се подаваше рязко през полуотворените челюсти и пак се прибираше. Влечугото прекоси моста и тръгна право към пещерата. Барикадирахме вратата и прозорците, доколкото можахме, и се качихме в гълъбарника, към който бяхме направили вътрешен коридор. Промушихме дулата на пушките през отворчетата за птици и зачакахме.

Боата бе забелязала следите от хора и се приближаваше. Накрая спря на около тридесет крачки пред нас. Понечи да тръгне и в този момент Ърнест стреля. Явно нервите му не издържаха. По навик приехме това като сигнал да натиснем спусъка — Джак, Елизабет и Франсис го последваха.

Влечугото надигна глава — не беше ранено, или защото не бяхме улучили, или защото куршумите не можеха да преминат през люспите му. Тогава двамата с Фриц стреляхме, но отново безуспешно. Боата се плъзна със светкавична бързина към блатото с патиците и изчезна в храстите.

Изпаднахме в паника при мисълта, че на няколко метра от нас има смъртоносно чудовище. Не можех да измисля как да се отървем от него, а и дори общите ни усилия бяха безсмислени. Казах на всички да не мърдат от пещерата и им забраних да отварят вратата без позволението ми.

Крихме се така цели три дни. Не разрешавах никой да пристъпва по-далеч от фонтана.

Нямаше и следа от влечугото и дори помислихме, че си е отишло, но домашните птици оставаха неспокойни. Всяка вечер патиците и гъските тръгваха към залива и плаваха към Острова на кита, където бяха в безопасност.

Притеснението ми нарастваше с всеки изминал ден, а най-лошото беше, че животното се криеше някъде навън и не знаехме кога ще изскочи. Кучетата ни нямаше да могат да се справят с такъв противник, а товарните животни бяха лесна плячка. От друга страна провизиите ни намаляваха застрашително, тъй като зимата бе далеч и не бяхме приготвяли запаси. Спасението ни беше клетото магаре, с което прибягвах за секунди да донеса каквото мога.

Фуражът в пещерата беше на привършване, а трябваше да храним кравата, защото се прехранвахме основно с нейното мляко. Нямаше с какво да храним другите добичета и се наложи да ги пуснем на свобода, за да се грижат сами за себе си. Реших, че ако успеем да ги преведем на другия край на реката, щяха да могат да пасат на воля, а и боата нямаше да ги изяде, тъй като се криеше в храстите до блатото. Страхувах се да мина по Семейния мост, защото можех да предизвикам влечугото. Единственият начин бе да минем през мястото, където пресякохме реката първия път. Мислех да завържа животните едно за друго, Фриц щеше да ги отведе, а в това време аз щях да пазя до блатото. Казах му да се скрие в Соколовото гнездо по най-бързия начин, ако змията се появи. Аз щях да се кача на скалите до блатото и при опасност да се скрия в пещерата.

Заредих оръжията и поставих момчетата за стражи на дупките в гълъбарника, а с Фриц излязохме. Но всичко се провали след едно недоразумение. Елизабет, която отговаряше за вратата, я отвори преди да завържем животните едно за друго. Магарето, което бе станало доста буйно заради престоя през последните дни, се стрелна навън и се отдалечи. Фриц предложи да се качи на своето магаре и да отиде да го хване, но аз му забраних. Опитах се да примамя животното да се върне — виках го по име, свирих с рога, но напразно. Непокорното магаре се радваше на свободата си и за нещастие тръгна право към блатото. Изведнъж боата изскочи от храстите! Кръвта ни се смрази от ужас. Влечугото се надигна, плъзна разчленения си език и се хвърли върху магарето. Клетото животно видя опасния враг и се спусна да бяга, като ревеше колкото му глас държи. Но нито ревовете, нито краката му можеха да го спасят от звяра. За секунди боата го настигна и се уви около него.

Елизабет и момчетата се развикаха ужасено и всички се втурнахме към пещерата, откъдето гледахме безпомощно страшната схватка между боата и магарето. Момчетата искаха да стрелят, за да спасят магарето, но аз не им позволих.

— Какво ще ни помогнат пушките? — казах аз. — Освен това змията няма да го остави, а ако я улучим, може да се разяри и да ни убие.

Магарето беше голяма загуба за нас, но ни оставаше надеждата, че така сме предотвратили нещо по-лошо.

След като удуши добичето, змията стана ленива и силата й намаля.

— Сега е моментът — извиках аз и изскочих от пещерата. Фриц и Джак излязоха след мен, а по-страхливият Ърнест беше най-отзад. Щом се приближихме, влечугото надигна глава, погледна ме с безпомощен гняв, и отново я отпусна.

С Фриц стреляхме заедно в главата на боата, но въпреки че улучихме, тя не умираше. Очите й все още блестяха яростно. Приближихме се, извадихме пистолетите и стреляхме право в очите й. Огромното туловище потръпна и се отпусна безжизнено.