Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Осиновената ни сестра

Обсипахме Фриц с прегръдки и започнахме да му задаваме въпроси един през друг. Той съвсем се обърка и не знаеше какво да каже. Накрая му зададох два ясни въпроса — дали пътешествието му е било успешно и защо изигра тази комедия, дегизиран като дивак.

— Колкото до целта на екскурзията ми — каза той, като трудно сдържаше радостта си, — постигнах я. А колкото до костюма ми, направих го, защото и аз ви помислих за диваци.

Всички се разсмяхме. После Фриц ме дръпна настрани и ми прошепна радостно:

— Успях, татко. Намерих убежището на едно корабокруширало момиче — тя е писала онези редове. От три години живее на Димящата скала, съвсем сама, откъсната от всичко! Можеш ли да повярваш! Но ме помоли да не казвам, че е момиче, само на теб и мама. Доведох я с мен, чака на едно островче до Перления залив. Хайде да отидем да я видим. Но не казвай нищо на братята ми. Ще им кажа, че съм им довел сестра.

Съгласих се и без да казваме нищо на другите, приготвихме катера и отплавахме. Фриц, който се беше преоблякъл и измил от барута, подкани братята си да побързат, скочи в каяка си и ни поведе към островчето, където чакаше момичето. По едно време свърна към сенчест остров, недалеч от Перления залив. Приближихме се до брега и завързахме катера за дънера на едно паднало дърво. Фриц беше по-бърз от нас: слезе бързо на брега и тръгна към близката гора. Вървяхме след него и се озовахме пред една колиба, със запален огън отпред, на който се печеше риба в голяма мидена черупка. Фриц извика нещо за поздрав и за наша най-голяма изненада от едно голямо дърво слезе симпатичен младеж. Погледна ни срамежливо и като че ли не смееше да се доближи.

От толкова време не бяхме виждали друго човешко същество — десет години! Общуването с други хора ни бе станало толкова чуждо, че не можехме да помръднем от изненада. Искахме да кажем толкова много неща, но не можехме да отворим уста.

Фриц проговори пръв, като хвана младежа за ръка и го доведе до нас.

— Татко, мамо — каза той, като гласът му трепереше от вълнение, — този човек е наш приятел, наш брат. Той е преживял същото нещастие като нас. Това е сър Едуард Монтроуз и е корабокрушенец като нас.

— Добре дошъл при нас — извикахме радостно и се приближихме към младежа, който в действителност беше момиче. Хванах ръката й и й казах, че сред нас винаги ще намери храна, подслон и приятели.

— Нека ние с Елизабет да бъдем твои родители, а момчетата — твои братя.

Елизабет разтвори обятията си и момичето се хвърли в прегръдката й и се разрида. Благодари ни и после си поплакахме, че в тази пустош намерихме човешко същество. Момчетата започнаха да задават въпроси на Фриц, но той отговори:

— Ще ви разкажа после, сега да помогнем на новия ни брат.

На вечеря всички говорехме развълнувано един през друг и момчетата изпитваха такъв интерес към новия член на семейството ни, че го смущаваха с многобройните си въпроси. Елизабет забеляза, че младежът се притеснява, и, тъй като беше късно, обяви, че е време за сън. Разделихме се: Елизабет и дегизираното момиче отидоха на катера, а ние с момчетата накладохме огньове.

Съвсем естествено заговорихме за сър Едуард Монтроуз. Фриц разказа на братята си цялата история за албатроса. Разказваше как се е чувствал и какво е направил и така се увлече в разказа, че забрави за тайната, която трябваше да пази. Една дума се изплъзна от устата му — нарече младежа Емили.

— Емили! Емили! — започнаха да викат братята му, които вече се бяха усъмнили в мистерията. — Емили! Фриц ни е заблудил, сър Едуард е момиче! Осиновеният ни брат всъщност е сестра!

Представете си смущението на Фриц, щом разбра колко е несъобразителен. Искаше му се да си вземе думите назад, но нямаше как и Емили не можеше вече да скрие, че е момиче.

sestra.png

На следващата сутрин момчетата бяха комична гледка, когато се чудеха как да заговорят момичето, което миналия ден бяха прегръщали като приятел и брат. Бедните деца не знаеха как да се държат учтиво в общество и се чувстваха много неловко до хубавата англичанка. Започнахме да я наричаме сестра, но всички произнасяха това някак сконфузено. Колкото до самата Емили, тя бе много изненадана от разкритието на Фриц и отначало не се отделяше от Елизабет, като че ли да се защити. Но после се съвзе, подаде грациозно ръка на момчетата и каза, че иска да се държат с нея приятелски, както са се държали със сър Едуард. Всички се развеселиха отново. Седнахме на закуска и хапнахме плодове, студено месо и шоколад, който сами си бяхме направили. Той беше голям деликатес за Емили и й напомни за любимата й Англия. След като се нахранихме, предложих да вдигаме котва и да се върнем в Перления залив, където можехме да хапнем добре от месото на кашалота, който бяхме убили. Като пристигнахме там, се зачудихме в какво да сложим маста от главата на животното. За съжаление нямахме достатъчно съдове. Емили каза, че в Индия слагат полутечното вещество в мокри ленени чанти. Идеята беше чудесна, затова събрах всички чанти, които намерих, потопих ги във водата, като ги закрепих с клони. Туловището лежеше на брега като огромна стена. Докато се приближавахме, чухме страшен вой. Побързахме към брега и видяхме, че кучетата се борят с глутница черни вълци, които ядяха кашалота. Вече бяха проснали два на пясъка, други два се бореха с тях, а останалите избягаха, щом се приближихме.

Кучетата ни повалиха четири вълка, но бяха целите изпохапани. Джак ги превърза, а Фриц и Франсис ми помогнаха да свършим нещо друго. Фриц се изкатери върху туловището на кашалота, отвори главата му с брадвата и сложи веществото в чантата, която бях приготвил. Франсис я покри с мокър пясък, за да не тече. Операцията беше доста изморителна. Накрая покрихме чантите с клони, за да предпазим съдържанието от слънцето и хищните птици, които се бяха струпали около нас.

Беше време да се връщаме. Водата прииждаше, а багажът беше прекалено тежък за лодката. Затова го оставихме там и се върнахме на малкото островче, което бяхме нарекли Добра среща заради Емили.

След като разказахме за вълците, седнахме на трапезата, която нашите домакини бяха приготвили. На нея имаше и едно ново ястие — сос по карибски, направен от яйца на раци. Чудех се как да пренесем маста на кашалота, тъй като катерът не можеше да се приближи достатъчно до брега, а другите лодки бяха малки. Емили се обади:

— Ако искаш, татко — вече бе свикнала да се обръща към мен така, — мога аз да ги донеса.

На следващата сутрин, преди момчетата да се събудят, Емили се приготви за експедицията си. Взе вода и провизии, седна в каяка на Фриц и загреба с изненадваща грация и лекота. Исках да я спра и да й кажа да се върне, но тя ми помаха весело и продължи към пясъчната ивица, на която бяхме оставили багажа. Беше избрала най-подходящия момент: имаше прилив и водата тъкмо бе започнала да мокри дъното на чантите. Тя скочи на брега, завърза чантите с въже, като закрепи другия му край на каяка и потегли към нас, като теглеше чантите след себе си.

Щом се върна, се приготвихме да отплаваме към нашия остров. Опаковахме всичко, включително съкровищата на Емили — тези, които й бяха останали от корабокрушението и нещата, които си беше направила.

Емили се сбогува с островчето, което й бе дало подслон. Не можехме да тръгнем, без да кръстим залива. Нарекохме го Залива на щастието.