Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (14)

Още неща от останките на кораба

Станах по първи петли, слязох по стълбата и се захванах да приготвя месото на кенгуруто за консервиране. Внимавах да не нараня хубавата му кожа. Ставаше толкова бавно, че докато приключа всички се бяха събрали около мен. След закуска казах на Фриц да се приготви да отидем до палатката и след това до останките на кораба.

Казах на Елизабет, че може да се наложи да пренощуваме там и да се върнем чак вечерта на другия ден. Трябваше да вземем каквото можем, тъй като останките можеха да се разпаднат всеки момент.

Качихме се в лодката, насочихме я към течението и не след дълго стигнахме до кораба. Най-напред събрахме материали да направим сал. В нашите бурета нямаше място за много багаж, а и не бяха много устойчиви. Направихме сал, който побираше три пъти повече багаж от лодката. Отне ни цял ден, едва смогнахме да хапнем малко студено месо, което си бяхме взели: бързахме да огледаме какви провизии да натоварим. Вечерта с Фриц бяхме толкова изморени, че нямахме сили да гребем до брега. Легнахме в капитанската кабина, като взехме мерки, в случай че се извие буря.

На сутринта станахме и натоварихме сала. Свалихме вратите и прозорците от кабината и взехме дърводелския шкаф с всички инструменти. Един от шкафовете на капитана беше пълен със скъпоценни предмети, предназначени за плантаторите в Порт Джаксън: имаше златни и сребърни часовници, катарами, копчета, огърлици, пръстени — накратко, всякакви символи на европейския лукс. Но най-много се зарадвахме на един сандък с десетина малки плодови дръвчета от всякакви европейски култури; бяха грижливо опаковани с влажна пръст. Имаше круша, синя слива, бадем, праскова, ябълка, кайсия, лешник и лоза. Намерихме всевъзможни земеделски инструменти, всичко необходимо за далечната малка колония, към която пътуваше корабът. Всичко беше добре опаковано, трябваше само да го натоварим на сала.

Взехме една голяма рибарска мрежа и корабния компас. Фриц намери при мрежата два харпуна и приспособление за лов на китове. Закрепихме харпуните на ръба на лодката, за да сме готови за риболов, ако срещнем някоя голяма риба.

Подкарахме лодката, като теглехме сала след себе си с едно здраво въже. Имахме попътен вятър и водата беше спокойна, така че напредвахме бързо. Фриц наблюдаваше нещо едро, което се носеше във водата. Оказа се, че е водна костенурка, която бе заспала на повърхността на водата.

— Хайде да се доближим, татко — помоли ме Фриц.

Съгласих се, но тъй като той беше с гръб към мен и платното беше между нас, не виждах какво прави. Изведнъж лодката се разтресе.

— За Бога, какво става, Фриц?

— Хванах я! Даже я пипнах! — извика Фриц. — Имаме си костенурка, не може да избяга вече, татко! Какъв улов само, осигурихме си храна за седмици напред.

Видях, че единият харпун е заклещил животното и то блъскаше лодката в опит да се освободи. Свалих бързо платното, грабнах брадвата и се пресегнах към края на лодката да отрежа въжето и да освободя костенурката от харпуна. Но Фриц хвана ръката ми.

— Моля те, татко — каза той, — нека не губим с един удар и въжето, и харпуна, и костенурката. — Обещавам да я следя внимателно и ако стане опасно, веднага ще отрежа въжето.

— Добре — казах аз.

Продължихме напред, теглени от костенурката. Забелязах, че тя иска да се върне навътре в морето, и вдигнах отново платното. Тъй като вятърът духаше към брега, костенурката не можеше да се противопостави и заплува натам. Скоро попадна в течението и ни отведе точно на обичайното ни пристанище. Слязох от лодката и сложих край на мъченията на костенурката, като отрязах главата й с брадвата. Фриц произведе един изстрел, за да уведоми останалите от семейството, че не само сме се върнали, но и че идваме с триумф. Ефектът не закъсня: Елизабет и другите момчета скоро се появиха и ни посрещнаха радостно.

Доведохме магарето и кравата, за да приберем на сигурно поне част от товара, защото през нощта можеше да се извие буря.

Щом се прибрахме, обърнахме костенурката по гръб, за да отделим черупката и да използваме част от месото, докато е още прясно. Внимателно махнах връхната черупка от долната, която е доста по-плоска. Отрязах, колкото да ни стигне за вечеря и оставих другото в долната черупка. Посъветвах Елизабет да сготви месото във връхната черупка само с малко сол.

— Татко — каза Фриц, — мислех да оставим черупката до реката и да държим в нея прясна вода, за да има винаги когато мама пере или готви.

— Чудесно, момчето ми! Аплодисменти за откривателя на мивката! Ще го направим веднага щом измислим с какво да закрепим черупката на брега.

— Като стане готова, ще сложа в нея едни коренчета, които намерих — каза Ърнест. — Не зная точно какви са: приличат на репички, но растението, от което ги взех, беше голямо колкото храст.

— Ако е това, което си мисля, си направил най-ценното откритие досега. Мисля, че си намерил маниока — корен, от който островитяните си правят нещо като хляб. Ако е така, ще оцелеем, колкото и дълго да останем на този остров.

Отидохме да донесем още багаж, преди да се е стъмнило. Най-много внимавах с шкафа, в който бяха дрехите на семейството ми. В друг шкаф с радост открих няколко интересни книги. Взех и четири колела от каруца и едно ръчно приспособление за мелене на зърно.

Елизабет ни очакваше с приготвена трапеза.

— Искам да ти покажа нещо — каза ми тя и ме заведе до един сандък, заровен до половината в земята и покрит с клони. Отви едно кранче отстрани, напълни някаква течност в кокосова черупка и ми я подаде. Беше най-хубавият ликьор, който някога бях опитвал.

— И как направи това чудо? — недоумявах аз. — Да не си го извадила от вълшебната си чанта?

— Не точно — засмя се тя. — Докато ви нямаше тръгнах и го намерих на брега, изхвърлено от вълните. Донесохме го с шейната.

Напитката така ме ободри, че успях да донеса матраците, които бяхме взели от кораба. С помощта на момчетата ги издърпах в къщата. Изкуших се веднага да си легна, но вечерята миришеше така апетитно, че слязох долу и всички се нахранихме с вкусното месо на костенурката.