Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)

Историята на Емили

emili.png

На следващата сутрин, когато цялото семейство се събра на вечеря, всички заговориха за приключенията на Фриц. Естествено всички питаха за историята на Емили. Помолих я да разкаже, но тя се срамуваше, затова Фриц се намеси кавалерски:

— Тя ми разказа, че била родена в Индия. Родителите й са англичани. След като служил известно време в английското управление, баща й бил изпратен в една важна английска колония. Сър Монтроуз, така се казвал бащата на Емили, изгубил съпругата си три години след като се оженили. Покрусен от нещастието, той насочил всичкото си внимание и любов към единственото им дете. Грижел се за обучението й и посвещавал свободното си време да развива природните й дарби. Искал да развива не само талантите й, но да я направи здрава и силна. Така той възпитавал дъщеря си, докато станала на шестнадесет години. Тя умеела да борави отлично както с ловджийска пушка, така и с иглата; яздела умело като най-добрия офицер и била звездата на баловете на баща си.

Майор Монтроуз бил произведен полковник и получил заповед да се върне в Англия. Наложило се да се раздели с дъщеря си, тъй като военната дисциплина не допускала жени на борда на военните кораби по време на война. Въпреки това уредил тя да отпътува в същия ден с друг кораб, чийто капитан бил стар приятел на сър Монтроуз. В началото пътуването била леко и приятно, но се извила буря. Корабът бил изхвърлен далеч от курса си и се залутал сред скалите около нашите острови. Екипажът се опитал да се спаси с две лодки. Емили била в по-малката, а капитанът — в другата. Бурята не спирала. Лодките се разделили. Тази, в която била Емили, се разбила на парчета и само тя оцеляла. Вълните я изхвърлили, полужива, в подножието на Димящата скала.

Тя изпълзяла на сянка, хвърлила се на пясъка и спала непробудно двадесет и четири часа. Лутала се отчаяно в следващите няколко дни, изтощена от премеждия и глад — хапнала само някакви птичи яйца, които намерила на скалите. Най-накрая времето се прояснило. Емили се надявала, че хората в голямата лодка са оцелели и решила да ги призове на помощ. Тъй като носела моряшка униформа, както наредил баща й, в джоба си имала кремък, нож и други полезни неща. Взела няколко парчета дърво, които водата била изхвърлила на брега, занесла ги на върха на скалата и запалила огън, който поддържала непрекъснато оттогава нататък. Можете да си представите колко ужасни са били първите дни от изгнанието й: цяло чудо е, че не е умряла от глад или жажда. Била толкова благодарна, че баща й я възпитал да се справя с всичко. Построила си колиба, научила се да лови риба, да ловува и да опитомява птици, сред които и един корморан, когото дресирала да лови риба. С две думи, живяла сама, без никаква помощ, цели три години.

Фриц спря и погледна към Емили. Беше много смутена.

— Скъпо дете — казах аз, — ти си пример за смелост и воля.

Поговорихме още малко за премеждията на Емили, но колкото и да ни беше интересно, трябваше да се хващаме на работа. Цял ден се занимавахме с варницата, която наскоро си бяхме построили.

Привечер натоварихме багажа на катера и се приготвихме за връщане у дома. Емили бе много заинтригувана от описанието на солената пещера и Соколовото гнездо и изгаряше от любопитство да разгледа колонията ни. На следващия ден вдигнахме котва призори. Платното на катера се развяваше весело от морския бриз, а пред нас Фриц и Франсис играеха ролята на пилоти с каяка. Предложих първо да спрем и да покажем на Емили фермата, Фриц и Франсис тръгнаха към пещерата, за да ни посрещнат.

След фермата отидохме до Острова на акулите и оттам се отправихме към Пещерното жилище. Момчетата ни приветстваха с десет изстрела. Ние им отвърнахме и те тръгнаха към нас с кануто. Поздравиха ни с добре дошли и извикаха „ура“ в мига, когато Емили стъпи на пясъка. Фриц й подаде галантно ръка и я поведе към пещерата. Там ни очакваше друга изненада: сложена трапеза, отрупана с разнообразните плодове на местната природа — банани, смокини, портокали. Имаше десетина кокосови черупки и порцеланови купички, пълни с нектар и мляко, а в центъра бяха сложени подноси с пържена риба и огромна печена пуйка. Стените бяха обсипани с цветя, а от тавана висеше дъсчица с надпис „Добре дошла, скъпа Емили Монтроуз!“ Момчетата се бяха постарали да създадат тържествена атмосфера, доколкото условията позволяват. Емили седна на масата, между мен и Елизабет; Ърнест и Джак заеха местата си, а двамата организатори на празненството преметнаха по една бяла кърпа на ръцете си и ни предложиха услугите си като келнери.

След вечеря заведохме Емили в стаята, която бяхме определили за нея. Тя беше възхитена и не можеше да повярва, че шестима души могат да измайсторят толкова неща.

После посетихме Соколовото гнездо. Къщата ни се стори доста занемарена, затова отделихме няколко дни да й направим ремонт. След това отидохме до градината, за да съберем реколтата. Трябваше да се подготвим за наближаващата зима. Емили беше безценен помощник — трудеше се и ни даваше мъдри съвети. Този път дъждовният сезон ни завари напълно подготвени. За десет години бяхме свикнали с атмосферните условия по тези ширини и ветровете и бурите вече не ни правеха голямо впечатление. През студените дни си намирахме занимания в пещерата. Емили се справяше много умело с плетенето. От ръцете й излязоха сламени шапки за лятото, кошове и чанти за дивеч. Елизабет силно се привърза към осиновената ни дъщеря. Чувствахме я като свое дете и я обичахме, както обичахме собствените си синове.

emili_2.png