Йохан Вис
Швейцарското семейство Робинзон (43)

Вест от приятел

Щом станахме на следващата сутрин, първата ни задача беше да се погрижим за месото на глигана. Джак се беше успокоил след уплахата и всички тръгнахме към убития звяр. Беше огромен, а главата му наистина беше страшна.

— Опасявам се — казах аз, — че месото на този стар африканец не е по-хубаво от месото на европейските глигани. Предлагам, вместо да влачим това голямо туловище, да отрежем колкото искаме и да оставим останалото.

Момчетата се съгласиха с мен. Джак се радваше, че ще изложи главата в музея си. Но Ърнест каза, че ще е много трудно да я препарираме, пък е и много вкусна, затова решихме да я сготвим с трюфели. Докато вечерята се приготвяше, провесихме отрязаното месо над огъня да се изсуши на пушека. Седнахме да поговорим. Изведнъж от гората се чу пронизителен писък. За пръв път чувахме такъв необикновен звук: скалите отекнаха страховито. Изтръпнахме от ужас, а кучетата нададоха вой.

Фриц скочи и грабна пушката си:

— Става нещо страшно. Запалете огъня, аз ще тръгна да огледам с каяка, а вие се качете в кануто.

Хвърлихме всичките дърва, които намерихме, в огъня и без да губим и секунда скочихме в кануто. Фриц потъна в мрака.

В това време ревът продължаваше и като че ли приближаваше към нас. Кучетата се събраха около огъня и завиха тревожно, маймунчето изглеждаше толкова уплашено, като че ли сърцето му щеше да се пръсне от страх. Мислех, че е някакво хищно животно — леопард или пантера — привлечено от миризмата на убития глиган. Съмненията ми скоро се разсеяха, тъй като след няколко минути различихме в тъмнината един страшен лъв, много по-голям и по-силен от тези, които бях виждал по зоологическите градини в Европа. С два-три скока профуча от гората до брега; спря за момент и отново зарева, като мяташе бясно опашката си и приклякаше, сякаш всеки момент щеше да се нахвърли върху нас. Вървеше бавно, втренчил страшните си очи право в нас. Вдигнах оръжието и се прицелих, но преди да натисна спусъка чух изстрел. Животното се надигна, изрева страшно и падна безжизнено на земята.

— Фриц! — измърмори Ърнест пребледнял от страх.

— Да, Фриц е — извиках аз, — нашият Фриц! Да отидем при него. — С два маха на греблата бяхме на брега, но кучетата, които имаха безпогрешен инстинкт, залаяха бясно. Доверих се на техните сетива: хвърлих още дърва в огъня и изтичах обратно в лодката. Ако се бях забавил и секунда, щеше да е късно, тъй като от гората изскочи още един звяр, този път лъвица. Не беше толкова голяма като спътника си, но ревовете й смразиха кръвта. Лъвицата дотича до тялото на лъва, подуши го и изблиза кръвта от раната. И когато се убеди, че е мъртъв, нададе такъв потресаващ рев, че думите не стигат да се опише. Замаха бясно с опашка и зина.

Фриц отново стреля, но успя само да я рани в рамото. Тя се затъркаля, обезумяла от ярост. Тогава кучетата ни се спуснаха към нея. Двете захапаха хълбоците й, а Флора заби челюст в гърлото й. Можех да сложа край на битката с един изстрел, но се страхувах да не раня кучетата. Затова скочих от лодката, приближих се към лъвицата, която не можеше да помръдне в здравата хватка на кучетата, и забих ловджийския си нож право в сърцето й. Тя се строполи на земята, но победата ни струваше скъпо — Флора лежеше на земята, убита от ударите на звяра.

Фриц дотича и се хвърли в прегръдките ми, Ърнест го последва и след него Джак, изплашен до смърт. Запалихме фенерите си и тръгнахме към бойното поле. Двата звяра лежаха проснати на пясъка и при вида им отново потръпнахме.

— Какви страшни зъби! — каза Ърнест и вдигна глава от лъва.

— Бедната Флора! — каза Фриц и отдръпна тялото на любимото ни куче от туловището на лъвицата. — Днес тя ни спаси, както магарето ни спаси от боата. Ърнест, ти си поет по душа, измисли едно стихче за епитафия.

— О, трябва да призная, че тази случка доста ме травмира и нямам вдъхновение да редя рими.

На следващата сутрин станахме по изгрев-слънце и първата ни работа беше да одерем лъвовете. Джак искаше да си направи елече като на Херкулес, но му казах да потърпи, защото имаше по-важни неща.

Стридите бяха започнали да се развалят от горещината и миризмата, която отделяха, ни принуди рано да си тръгнем към дома. Фриц отплава преди нас, уж за да ни напътства, но щом ни преведе под свода, се върна, подаде ми къс хартия и изчезна като стрела. Разгънах бързо хартията и прочетох, че отива да търси корабокрушенеца! Едва успях да му извикам:

— Не се бави и се пази.

След няколко минути изчезна от погледите ни. Казах на момчетата да гребат бързо, защото подозирах, че Елизабет се е притеснила за нас след тридневното ни отсъствие. Оставаше ми надеждата, че нашият млад авантюрист ще се завърне жив и здрав.

Върнахме се и разтоварихме съкровищата си. Трюфелите, лъвските кожи, перлите и гнездата предизвикаха много въпроси, но се притеснявахме за Фриц. Елизабет каза, че с удоволствие би се отказала от всички тези съкровища, само и само да види веднага обичния ни син.

Още не бях й казал причината за неговото отсъствие, но като гледах тревогите й, бях принуден да споделя с нея. Разказах й за албатроса, за посланието и това като че ли я успокои.

Минаха пет дни, а него още го нямаше. Елизабет бе толкова разтревожена, че реших да взема катера и да отида до Перления залив да го потърся. На следващата сутрин отплавахме всички заедно. Когато наближихме арката, катерът се удари в нещо голямо и черно и за малко да се обърне. Елизабет и момчетата извикаха от ужас, но лодката се закрепи в право положение. Забелязах, че сме се блъснали не в скала, както си мислех, а в някакво морско животно. Насочих оръдието към него и стрелях, в противен случай щеше да ни обърне. Вълните отнесоха туловището към близкия бряг.

Изведнъж Ърнест изкрещя:

— Човек! Дивак! — и посочи към едно кану в далечината. Човекът в лодката ни видя и загреба бързо към близките скали. Решихме, че отива да каже на другите диваци за нас и че ще трябва да се отбраняваме от цяло племе канибали. Направихме преграда, за да се защитаваме от стрелите, и заредихме оръдията, пушките и пистолетите. Не смеехме да избягаме с катера, защото пред нас беше дивакът. Ърнест, на който му омръзна да правим знаци, предложи да използваме високоговорител. Дивакът може би щеше да разбере нещо от шестте езика, които знаехме.

Казах няколко думи на малайски, но дивакът не реагира.

— Да опитаме на английски — каза Джак и взе високоговорителя.

Каза няколко обикновени изречения, които се използват от моряците. Дивакът като че ли ни разбра, защото загреба към нас, като държеше зелено клонче в ръката си. Когато се приближи видяхме, че не е никакъв дивак, а нашият Фриц.