Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Swiss Family Robinson, (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Щраусите

— Вече няма защо да се страхуваме от това влечуго, но наоколо може да има още или пък гнездо с малки змийчета — казах аз. — Трябва да претърсим местността около Соколово гнездо.

Минахме цялото блато, но не открихме нито голяма боа, нито малки или яйца. Видяхме само следи от животното — изпочупени тръстики и кръгообразни отпечатъци в калта. Ърнест намери една змия в отсрещния край на блатото и реши, че е малкото на убитата боа. Огледах животното и видях, че е друг вид неотровна змия. Имаше кръгли отпечатъци и около Соколовото гнездо, но в околностите не намерихме нищо. Щом се убедихме, че вече сме в пълна безопасност, се върнахме в пещерата да вечеряме. През деня Фриц ни бе приготвил специално ястие — напълни едно прасе с корени и картофи, уви го в листа и кора от дърво и го препече на горещи камъни в издълбана дупка. Отгоре беше сложил още горещи камъни, кора и пръст. Във въздуха се носеше апетитна миризма. Ястието беше превъзходно и всички похвалихме Фриц.

След като се нахранихме, обсъдихме какво да правим през следващите дни.

— Трябва пак да отидем отвъд скалния масив — казах аз. — Били сме там само веднъж, когато видяхме биволите. Предлагам да тръгнем утре.

Всички се съгласиха. На следващия ден тръгнахме призори и вървяхме около два часа. Спряхме в една горичка и спретнахме малка колибка. Оставихме Елизабет и Франсис там, а аз и трите по-големи момчета отидохме да разгледаме околността. Скоро стигнахме до мястото, където бяхме хванали биволчето. Продължихме нататък. Земята ставаше по неплодородна и пуста, докато накрая стигнахме до истинска пустиня. Повървяхме два часа, но пясъкът ни пареше на краката и имаше опасност да слънчасаме. Потърсихме сянка да се скрием.

Седнахме да си починем под една огромна скала. Всички бяхме прежаднели, но водата в кратуните беше гореща и я изляхме. За щастие носех няколко захарни тръстики в чантата си, които ни освежиха. Изведнъж Фриц скочи на крака и възкликна:

— Гледай, татко! Трима ездачи се приближават към нас в галоп! Сигурно са араби.

— Нима? — казах аз невярващо. — Ърнест, погледни през телескопа и ми кажи какво виждаш.

— Приличат на каруци, натоварени със сено — каза Ърнест.

— Дайте аз да погледна — помоли Джак. — Прав си Фриц, бедуини!

Взех телескопа от Джак и погледнах.

— Не, момчета — казах аз. — Не са нито араби, нито каруци със сено. Това са няколко щрауса. Предлагам да се скрием и да се опитаме да ги хванем живи.

Отидохме в близките храсти и зачакахме. За съжаление не можахме да удържим кучетата, които погнаха щраусите. Фриц свали кърпата на орела си и го прати след бягащите щрауси. След секунди орелът се вкопчи в един от тях, мъжки. Изтичахме да го спасим, но късно — беше вече мъртъв. Взехме няколко красиви пера от опашката му и тръгнахме да се връщаме. Изведнъж Джак извика:

— Вижте какво намерих! Щраусово гнездо! Има и яйца! Можем да ги занесем вкъщи да се излюпят.

Яйцата бяха дълги почти двадесет сантиметра.

— Няма да можем да ги опазим до вкъщи. Всеки ще вземе по едно, а останалите ще вземем друг път — казах аз.

На връщане намерихме оазис с чиста вода. Около него имаше стъпки от биволи и антилопи. Освежихме се и продължихме нататък. Стигнахме до една поляна, през която минаваше красива рекичка. Нарекохме я Зелената равнина. Ърнест продължи напред с едно от кучетата. Изведнъж кучето се разлая, а Ърнест започна да крещи изплашено. Дотича при нас, пребледнял като платно и целия разтреперан.

— Мечки! Две огромни мечки тичат след мен!

— Не мърдайте — казах тихо на момчетата. — Имайте готовност да стреляте, щом ви кажа.

Заредихме бързо пушките си. Фриц стоеше до мен, Джак малко по-назад с Ърнест, който още трепереше.

Мечките се приближиха.

— Сега! — извиках аз. — Огън!

Всички стреляхме едновременно и ранихме едната мечка в рамото, а другата в челюстта. Кучетата се нахвърлиха върху зверовете и за няколко секунди станаха целите в кръв. Не смеехме да стреляме, за да не раним кучетата.

— Приближете се и стреляйте в главите на мечките — казах аз.

Пристъпихме внимателно, прицелихме се и стреляхме отново. Мечките се олюляха и се строполиха безжизнени на земята. Покрихме ги с бодливи храсти, за да не ги нападнат хищните птици, и се върнахме при колибата да пренощуваме.

На следващата сутрин се върнахме при мечките с цялото семейство, одрахме мечките и до вечерта консервирахме месото за зимата. Почистихме внимателно кожите, които щяха да се превърнат в завивки.

Щом приключихме с мечките, казах на момчетата, че могат да отидат сами на поход в пустинята. Фриц и Джак много се зарадваха, но Ърнест каза:

— Предпочитам да остана тук.

Малкият Франсис обаче ме помоли да го пусна с по-големите му братя. На следващия ден взеха биволчето и магарето на Фриц и потеглиха на кратка експедиция.

В това време ние с Елизабет и Ърнест подредихме малкия си лагер. Вечерта насядахме около огъня, Елизабет приготви мечо месо за вечеря. Малките ловци се завърнаха точно навреме за трапезата.

— Носим два ангорски заека и една кукувица, която ни отведе до най-хубавия пчелен кошер, който съм виждал. Можем да се върнем и да си вземем мед — каза Джак.

— Но това не е всичко — каза Фриц. — Пленихме цяло стадо антилопи. Пасяха от другата страна на скалите и ние успяхме да ги примамим и оградим. Можем да опитомим колкото си поискаме.

— Какво ти е на бузите? — попитах Джак, който беше зачервен и подут.

— Тръгнахме оттук — започна Фриц — и се запътихме към няколко повалени дървета. По тях преминахме на другия бряг. Изведнъж видяхме две стада в далечината. Бяха някакви малки животни, но не можех да разбера какви. Предположих, че са антилопи или газели. Извикахме кучетата, за да не ги изплашат. После обградихме животните и се опитахме да ги изтласкаме от другата страна на реката. Едното стадо пресече съвсем кротко, като че ли по собствено желание. Другите като че ли не ни забелязваха, но когато се приближихме, наостриха уши и се втурнаха да бягат. Ние се спуснахме след тях, пуснахме кучетата и скоро успяхме да изтласкаме стадото в дефилето. Оградихме мястото с въже, на което закрепихме леки предмети — пера, кърпички и други, за да се развяват от вятъра. Така антилопите се страхуват от движението им и не смеят да се доближат.

— Великолепно хрумване! — казах аз. — Само се притеснявам, че предметите няма да се виждат през нощта, но идеята ти е била много добра. А какво ще правим със зайците? Ще овършеят зеленчуковата градина на майка ви.

— Не, не. Мисля, че можем да ги занесем на някой от островите ни, например на Острова на акулите.

— Но как ги хванахте живи?

— С помощта на орела. Той се спусна към едно стадо зайци и сграбчи два с ноктите си. Спасих ги преди да ги е наранил, а той си улови друг и го изяде.

— Фриц, дай думата и на Джак — засмях се аз.

— Ние с Франсис продължихме нататък в галоп, докато Фриц ловеше зайците — започна Джак. — Изведнъж кучетата се втурнаха след две малки животинчета, които бяха големи колкото диви зайци и тичаха невероятно бързо. Преследвахме ги около петнадесет минути, но накрая ги заловихме. Ето ги — каза той и ни показа две много красиви мъничета. — Мисля, че са сърнички.

— А аз мисля, че са антилопи — казах аз.

— Е, каквито и да са — продължи Джак, — кучетата се държаха възхитително. Но това беше нищо в сравнение със следващата случка. Както се движехме, пред нас се появи една кукувица. Летя пред нас известно време и накрая спря точно над едно пчелно гнездо. Чудехме се какво да правим. Франсис се скри. Фриц предпочете да е само съветник и остави задачата на някой друг. Сещате се, че този някой бях аз. Щом се доближих, пчелите ме нападнаха. Едва успях да скоча на седлото и да избягам, а по лицето ми виждате резултата.

Дълго мислих за кукувицата, която отвела децата при пчелите. В книгата по естествознание пишеше, че някои видове кукувици имат този навик. Но как бе възможно кукувицата да знае, че хората обичат мед, след като островът бе необитаем? Дали това не беше знак, че не сме първите хора, които са стъпили на тази земя? Дали нямаше други хора във вътрешната част на острова? Реших, че трябва много да внимаваме, когато изследваме околностите. Построихме стена на единия бряг и направихме укрепление на Острова на акулата — при опасност щяхме да избягаме там и да се отбраняваме с помощта на двете ни оръдия.