Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (7)

6.

— Не, момчета! Твърдо не! — Мейбъл Чърч категорично разтърси глава, за да подчертае авторитета си пред своя племенник, което рядко й се случваше. — Не мога да ви позволя да ходите при Одел Улф за куче. Нищо не знаем за него и кой знае какво ще ви се случи, когато стъпите в къщата му?

— Няма да влизаме — възрази Трей. — Едва ли държи кучето си в къщата, лельо Мейбъл. Сигурно е в някоя от ония стари порутени бараки.

— В имота му. Исках да кажа, щом стъпите в имота му — поправи се Мейбъл. — Ще трябва да измислите нещо друго за подарък на Катрин Ан. — Тя направо потрепери при мисълта, че две единайсетгодишни момчета може да си имат вземане-даване с отшелника, който живееше в края на изоставения път. Улф Мъжкаря, така го наричаха всички и прякорът му пасваше идеално. Мръсен и раздърпан, с червена коса и сплъстена брада, той бе дошъл незнайно откъде преди десет години и се бе настанил в рушащата се къща, изоставена от собствениците си през петдесетте. Рядко го виждаха. Никой не знаеше историята му, на колко години беше и как си изкарваше прехраната. Носеха се слухове, че скита нощем, че носи камшик и че отглежда петли за бой в паянтовата кошара в задния двор. Мейбъл се ръководеше от принципа да не общува с хора, за които не знаеше нищо.

— Не искам да измислям нищо друго — захленчи Трей. — Катрин Ан има нужда от кученце, нали, Джон?

— Едно кученце сигурно ще й помогне да намери утеха, лельо Мейбъл — подкрепи приятеля си Джон. — Не вярвам и мис Ема да отхвърли идеята. Тя би искала Кати да е щастлива.

Мейбъл усещаше как отслабва съпротивата й. Проницателността на Джон винаги я размекваше. Понякога децата са много прозорливи.

— Не че имам нещо против да се вземе кученце, Джон — обясни тя. — Но защо трябва да го вземете от Одел Улф? А и кое ви кара да мислите, че той би ви го дал без пари?

— Защо да не ни даде? — настоя Трей. — И без това ще ги убие. Сигурно ще е доволен да го отървем поне от едно.

— Предлагам компромисно решение — каза Мейбъл. — Този уикенд ще ви заведа до приюта за бездомни кучета в Амарило и оттам ще изберем някое кутре. Дори може да вземем Кати с нас да си избере. А междувременно ще подхвърлим идеята на мис Ема.

— А, лельо, през уикенда ще е късно. Тя има нужда от кученцето още тази вечер, а и ние искаме да е изненада.

— Като го вземем от Улф Мъжкаря, поне ще спасим едно от многото — добави Джон.

Както се случваше обикновено при подобни спорове, Мейбъл започна да се чувства безпомощна. Беше съгласна, че един домашен любимец вероятно ще помогне на детето да преодолее травмата си. Когато се бе обадила да попита как бе минал първият ден на Катрин Ан в училище, Ема й бе отвърнала:

— Лошо. Сега е в стаята си, свила се е на кълбо и не иска да говори с мен.

„Да — помисли си Мейбъл, — Катрин Ан сигурно има нужда именно сега от едно топло малко кученце, но не бива да е и за сметка на живота или здравето на момчетата.“

— Съжалявам — каза им, — но все пак ще трябва да изчакате до събота. А сега и двамата ми обещайте, че няма да ходите при господин Улф, за да искате от неговите кутрета. Забранено ви е изобщо да общувате с него, ясно ли е?

Тя добре знаеше, че обещанията, дадени от племенника й, не се спазваха. Той притежаваше особено разбиране за нечестна честност — беше го наследил от майка си, — но ако Джон дадеше дума, то и Трей нямаше да се изметне. Тяхното приятелство бе дяволска работа. Двамата бяха като двуместно колело, винаги заедно, но и разделени, единият кара, другият само върти педалите, единият — отпред, другият — зад него, като често си сменяха местата. Какво точно ги свързваше й бе невъзможно да проумее, но откакто тя и майката на Джон ги бяха запознали на четиригодишна възраст, те създадоха силна връзка — ако не духовна (само един господ знаеше къде щеше да се озове душата на Трей един ден, докато Джон със сигурност щеше да отиде в рая), то поне сърдечна. Защото кой може да обясни какво точно привлича сърцето? Понякога имаше препирни помежду им, но те не траеха дълго. Трей и ден не можеше да изкара, без да се сдобрят. Джон бе единственият приятел, без когото Трей явно не можеше да живее, единствено в отношенията си с него много внимаваше как се държи.

— Обещавам — отвърна Джон.

— Трей?

— И аз. — Изглеждаше сякаш бе преживял поражение или пък внезапно бе изгубил интерес, нещо, което бе обичайно за него. Често се палеше за нещо, а сетне ентусиазмът му преминаваше бързо като летен дъжд.

— Добре тогава — каза Мейбъл, удовлетворена от отговорите им. — А сега, момчета, какво ще правите преди вечеря и преди да си напишете домашните?

— Ще отидем у Джон — веднага се обади Трей. — Забравих си бейзболната ръкавица у тях.

— Добре, но да се приберете до шест часа. Знаеш, че и ти си поканен, Джон. Ще вечеряме говежда яхния.

— Звучи страхотно, лельо Мейбъл — рече Джон.

Изчезнаха набързо, без дори да закусят, и едва когато Мейбъл влезе в стаята на племенника си, за да остави изпраната му пижама и бельо, тя видя на бюрото бейзболната ръкавица.

Кати лежеше, притиснала колене чак до брадичката, покрила глава с одеялото и заровила лице във възглавницата. Най-сетне бе осъзнала всичко: родителите й ги нямаше на тази земя и тя никога вече нямаше да ги види. Никога вече нямаше да чуе гласовете им, майка й нямаше да я вика с галеното й име, Зайченцето бяло, нито баща й да я буди всяка сутрин с думите:

— Стани и огрей света ми, слънчице.

Нямаше да дойдат да я отведат у дома, в хубавата й стая с еркерен прозорец, който бе съседен на Лориния. Кати никога вече нямаше да влезе в някоя от класните стаи на „Уинчестър Академи“, да седне при своите съученици и да учи при прекрасните си учители. Всички и всичко, което бе обичала, изчезна за секунда, щом чу тази ужасна дума „сирак“, и сега трябваше завинаги да остане да живее при възрастната жена, нейна баба, в тази стара къща, в това студено и мрачно място, където слънцето никога не грееше и единствените й приятели бяха две момчета с каубойски ботуши, а едното от тях дори говореше граматически неправилно.

В сърцето й, където преди бяха живели родителите й, сега зееше празно място.

Кати чу баба си да застава пред вратата, знаеше, че се ослушва, за да разбере дали е заспала. Момичето не помръдна, докато не чу тихите провлачени стъпки надолу по коридора към по-топлата част на къщата. Уви се в завивките още по-плътно и зарови глава още по-дълбоко във възглавницата.