Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (21)

20.

В началото на февруари 1986 Кати получи съобщение по пощата, че е сред финалистите на националните стипендии за отличен успех, което й гарантираше приемането в медицинското училище „Милър“ към университета в Маями. На специална церемония й бе връчен сертификат за отличен успех, удостоверяващ изключителните й постижения в съревнованието. По същото време бе удостоена и с пълна стипендия от фондацията, управлявана от баптистката църква на Кърси. За получаването и на двете стипендии се изискваше тя да постъпи в акредитиран университет за четири години от есента, след като завърши средното си образование.

В първата сряда на февруари, когато се подписваха споразуменията сред фанфари, репортери, телевизионни екипи, фенове и съученици, Трей и Джон скрепиха с подпис намерението си да играят футбол за отбора на университета в Корал Гейбълс, щата Флорида. Трей получи шанса да играе като куотърбек, а Джон Колдуел като уайд ресийвър за „Хърикейнс“ в Маями. Сами Мюлър се обади да ги поздрави с постъпването им в отбора, както бе направил, след като спечелиха щатския шампионат.

— Какво е това? — попита Бърт Колдуел няколко дни по-късно. Смръщил вежди, той вдигна с два пръста справочника за кандидатстване в университета „Лойола“. — Какво прави в нашата къща?

Джон го взе от ръката му.

— Не знам кой ми го е изпратил. Намерих го един ден в пощенската кутия.

— Но си го чел. Дори си отбелязал някои от страниците.

— Стана ми интересно. Отец Ричард е завършил този университет.

Бърт Колдуел се намръщи още повече. Не беше се докоснал до алкохол от районния шампионат насам. Все още му се налагаше да отсъства за по-дълги периоди от време, но когато се прибираше у дома, не мъкнеше вече празноглави блондинки, не губеше контрол и не вонеше на алкохол. Почисти къщата от мазето до тавана. Последва съвета на Мейбъл как да я поосвежи, като купи нови покривки за двете легла в стаята на Джон, завеси и покривала за мебелите в хола. Подмени и килима.

— Може да започнете да се събирате и тук, у дома, така ще прекарваш някои вечери и със стария си баща — подхвърли той на Джон. Искаше да звучи весело, но погледът му беше умолителен като на куче, което се надява да го пуснат в къщата, за да не мръзне на студа.

Джон, Трей и Кати отделиха няколко вечери, макар и с нежелание, за да гледат с него телевизия и да обсъждат плейофите. Джон установи, че предпочиташе стария Бърт Колдуел пред новия, преди звездният статус на сина му да му бе отредил особено място в обществото.

— Този свещеник да си гледа работата — заяви Бърт. — Няма да ми ходиш в някакъв си загубен католически колеж. Отиваш в университета на Маями. И ти, и Трей ще се отличавате от всички останали, когато станете професионални състезатели. Така ти наистина ще бъдеш някой.

„Ти наистина ще бъдеш някой“, помисли си Джон, но си премълча. Трябваше да е доволен, че човекът, който го наричаше „сине мой“, се беше променил, без значение поради каква точно измислена причина. Без значение беше и погрешната му представа, че неговото мнение можеше да окаже някакво влияние върху решенията, които Джон щеше да вземе за своето бъдеще.

— Отец Ричард отрече да ми е изпращал справочник — отвърна Джон.

На другия ден книжката изчезна.

След завършването на гимназията Джон и Трей приеха предложението на треньора Мюлър през май да посетят кампуса на университета в Маями. Такова посещение не им бе необходимо, за да ги убеди, че Маями бе мястото, където искаха да отидат. Кати нямаше да ги придружи. Разноските за пътуването на Трей и Джон се поемаха от университета, но Кати трябваше да заплати за своето пътуване, а Ема отхвърли предложението на Мейбъл за финансова помощ.

— И без това ще ви преча — каза Кати на Трей. — А и аз ще се отегча до смърт да разглеждам спортните съоръжения на университета. Ще си изчакам реда през есента, когато запиша първия семестър.

Две седмици преди да заминат за Маями, Трей реши да направи изследванията, които бе препоръчал доктор Томас още предишната година. Бе чел доста за усложненията при младежите, ако се разболеят от заушка на шестнайсет години.

— Готов съм за теста, докторе — каза му, — не искам повече да живея, без да знам какво е положението.

Резултатите бяха готови в деня преди заминаването за Маями.

— Има една добра и една лоша новина, Трей — започна лекарят, като му показа схематичен разрез на мъжката полова система. — Нека да започнем с лошата. — С химикалката си той посочи къде точно тестисите се увреждат сериозно от възпалителния процес при заушка в резултат на несвоевременно лечение. — Развил си състояние, което се нарича орхит. От часовете по анатомия в училище сигурно знаеш, че сперматозоидите са клетки, наподобяващи попови лъжички, които се придвижват, размахвайки опашките си. На неподвижните сперматозоиди им липсват опашките и те не могат да плуват.

— Какво точно искате да кажете, докторе?

— Спермограмата показва, че твоите сперматозоиди са анормални по форма и не могат да се движат.

— И това какво означава?

— Означава, че в момента си стерилен. С други думи, твоите сперматозоиди не са в състояние да се придвижат от вагината към матката след еякулация, но сегашното ти състояние може и да не е до живот. Трийсет и шест процента от младежите имат отклонения в спермата до три години след боледуването от заушка. — Доктор Томас остави настрани схемата, преплете пръсти си и го погледна със съчувствие. — Ако беше дошъл при мен при първите симптоми…

Трей бе очаквал да чуе най-лошото. Но все пак той бе Трей Дон Хал, момчето чудо, родено под щастлива звезда. Последствията от действията му не се отнасяха до него.

— От тона ти става ясно, че аз попадам в групата на шейсет и четирите процента — каза Трей.

— Няма да те лъжа. Има изменения в тъканта на тестисите ти. Минаха вече две години и… подобрение е малко вероятно.

— А какви са добрите новини?

— Че промените в тестисите не са атрофични, но… — той разпери ръце, като че ли се извиняваше — това не значи, че такива няма да настъпят след време.

— Каква е статистиката в това отношение?

— Една трета от момчетата, които са имали орхит, причинен от заушка, след пубертета получават свиване на един, а понякога и на двата тестиса. Ти си млад и силен. Водиш много здравословен живот. Добре са се грижили за теб. Може поне от това да си се отървал.

Един от трима. Всяка сутрин от тук насетне до края на живота си той щеше да проверява тестисите си. Изведнъж реалността го обля като леден душ и той усети как се вкочанясва. Никога нямаше да има свой син… или дъщеря. Никога нямаше да стане баща. Катрин Ан нямаше да стане майка… поне не на дете от него. А тя би искала да има собствени деца, след като самата бе сираче. Тя би искала да има свое семейство.

— Кой ще научи тази информация? — попита.

— Никой, освен ако ти не ми дадеш разрешение. Отношенията между лекаря и пациента са поверителни.

— Хубаво, защото не искам никой друг да узнава. — Трей едвам се изправи на вдървените си крака, досещайки се, че мълчаливият въпрос, който се четеше в изпълнения със съжаление поглед на доктора, бе дали това означава да не казва и на Кати.

Трей бе облякъл новите си дрехи за пътуването. Мейбъл настоя да му купи ново ленено спортно сако и панталони за полета, а Бърт бе изненадал Джон със скъп морскосин блейзър и панталон на „Хики Фрийман“, за да „разберат ония от Флорида, че моето момче не е някакъв селяндур“. Като ги гледаше на летището такива високи, мускулести и елегантни в новите си дрехи, Кати им се възхити. Те бяха благословени. Въпреки това изпита някакво необяснимо мрачно предчувствие. През последните двайсет и четири часа у Трей бе настъпила промяна и този път бе по-различна от настроенията, които понякога го обхващаха. Помоли я да не се виждат предишната вечер с извинението, че трябва да си събере багажа. Обикновено леля му правеше това. Като забеляза с какво възхищение ги гледаха другите пътници, през ума на Кати се стрелна мисълта, че той може и да не се върне при нея, и премина като леден куршум през мозъка й.

Двамата отстъпиха встрани, за да се сбогуват насаме, преди Трей и Джон да се качат на самолета. Тя очакваше да чуе обичайните му думи, когато се разделяха, но вместо тях Трей й каза:

— Ще ми липсваш — и я целуна по челото, което се случваше за първи път при раздяла.

— Не ме забравяй, докато те няма — изрече този път Кати обичайните думи.

— Как бих могъл? — отвърна й той и добави: — Оставям ти сърцето си.

Пролетта едва бе започнала, когато температурите се повишиха и биха всички рекорди досега. Полските цветя изсъхнаха още преди да разцъфтят, а нежно зелената трева на прерията избеля от сухия и горещ вятър, който изгори земята. Горещината, както и ниските температури през зимата, караха възрастните да стоят по домовете си. На това време само младите можеха да се радват.

— Усещаш ли нещо различно във въздуха тази пролет, Ема? — попита Мейбъл.

— Да, Мейбъл, високите температури.

— Не, нещо друго, освен необичайните жеги. Има и нещо друго.

— Тъгата. Нашите деца ни напускат.

— Да, има го и това… но има и нещо друго…

И Ема също като нея усещаше, че нещо едва доловимо бе навлязло в техния свят. Вероятно бе самотата, която щеше да се спусне като голяма черна птица върху тях, щом Кати, Трей и Джон заминеха. Дори и Руфус го надушваше. Той скимтеше без причина и следваше Кати по петите, където и да отидеше. Слагаше глава на коляното на Трей, после на Джон, а накрая лягаше до тях с такава тъга в изразителните си очи, сякаш инстинктивно бе разбрал за тяхното окончателно заминаване.

Младежите отсъстваха пет дни. Мейбъл ги изненада, като им даде пари да си наемат кола и да поразгледат Маями след двудневния им престой в университета. Но в края на петте дни бяха видели много малко от града. Просто имаше твърде много за разглеждане в самия университет.

На летището в Маями, докато чакаха да ги повикат за полета, Трей седеше наведен напред, подпрял глава на дланите си, като човек, на когото са съобщили най-ужасната новина в живота му. Джон бе до него, безразличен към болката му.

— Знам какво си мислиш, тигре — промълви Трей.

— Как можа, Т. Д.?

— Явно съм просто един абсолютен нещастник.

Джон изрази мълчаливо съгласието си с казаното.

— Има неща, които не знаеш.

Джон прокара пръсти през косата си.

— Тогава ми ги кажи, Трей. Какво ти става? Излизаш от дома си и откачаш. Помисли ли поне веднъж за Кати?

Трей свали ръцете си и се извърна към него. Погледът му беше на изтерзан човек.

— Разбира се! Иначе не бих се измъчвал толкова. Така ме е… срам, но… не знаех какво друго мога да направя.

— Какво искаш да кажеш, не те разбирам?

— Джон, през последните няколко дни мислих доста…

— Недей да преувеличаваш.

— Може би… ние с Кати трябва малко да позабавим нещата, докато аз не се убедя, че мога да й бъде верен. Раздялата засилва чувствата… нали така казват? Трябва да си дам време и пространство, за да проумея как е възможно… щом изляза от дома, както ти каза, направо да откача, след като само пет дни не съм бил с нея.

Джон го слушаше и направо му се гадеше. Но едва ли трябваше да се учудва. От мига, в който бяха стъпили в кампуса на университета, попаднаха под грижите на невероятно изкусителните момичета от фенклуба на „Хърикейнс“, които развеждаха гостите из сградите и спортните съоръжения. Те бяха нещо като момичешката група за подкрепа на отбора на „Бобкетс“, само че няколко класи над тях. Джон забеляза как ги заглеждаше Трей, чу и коментарите му за краката им, които стигаха „ей чак до тука!“, както и колко било приятно човек да е в компанията на момичета, които се интересуват от футбол. Имаше и други студентки, които направо му се бяха нахвърлили, всъщност се бяха нахвърлили и на двамата. Бяха елегантни, изискани, секси — цели дузини момичета като напъпили рози, които само чакат да ги откъснат, на светлинни години от хубавичките — с изключение на Кати — с по-провинциално излъчване момичета от техния край. Когато толкова много благоразположени красавици му засвидетелстваха вниманието си, Трей взе да рипа като отвързан жребец.

— Трябва да разбера дали съм кретенът, който мисля, че съм, Джон. Заради Катрин Ан. Тя заслужава само най-доброто. Ами ако аз не съм най-доброто? Как да разбера… без да имам свободата да го направя? Не съм чак такъв негодник, че да се занасям с други, докато ходя с Кати.

Джон бе направо поразен.

— Как е възможно да промениш отношението си към момичето, което си обичал от единайсетгодишен, момичето, което твърдеше, че е твоето сърце и душа, че е твоят живот, след като само от пет дни сте разделени?

Лицето на Трей доби цвят на сладък картоф от Луизиана.

— Аз също съм шокиран, тигре. Повярвай ми. Не съм си променил отношението. Обичам Кати. Точно за това става дума. Искам да се оженя за нея, но дали ще бъде честно, щом… Ами, аз не съм като теб, Джон. Поддавам се на изкушенията. — Опитът му да се усмихне остана неуспешен и лицето му посърна. — Ще й кажа, че съм й изневерил.

Сякаш бетонен блок се стовари върху гърдите на Джон. Признанието на Трей щеше да убие Кати.

— Ще й кажа какво става с мен и че трябва да се уверя, че аз съм човекът, когото заслужава — заяви Трей. — Надявам се, че тя ще ме разбере и ще ми даде тази възможност. И двамата ще сме в Маями, разделени, но заедно. Ще се виждаме, но няма да сме толкова близки, за да си дадем малко пространство.

Джон сви устни.

— Така че, когато ти се прииска да си с нея, тя ще ти е на разположение. Това ли идеята ти?

— Не, не е така! Ако мислиш, че Кати ще ми пусне само защото съм наблизо, значи просто не я познаваш. Просто когато се уверя, че може да ми се има доверие, тя ще е наблизо. За бога, Джон, та ние сме само на осемнайсет. Виж колко много от двойките, които са станали гаджета в гимназията и са се оженили, впоследствие се развеждат. Твърде рано са се обвързали, не са имали възможност да се огледат и да видят какво друго се предлага.

— Няма по-добра от Кати, Т. Д., и ти прекрасно го знаеш. Кога смяташ да говориш с нея?

— Щом се приберем у дома. Няма да е честно да не й кажа веднага. Двамата с теб заминаваме на лагер още през август. Така тя ще има няколко месеца през лятото да свикне с мисълта, че няма да се виждаме, докато не сме… готови.

„Искаш да кажеш, докато ти не си готов“, помисли си с отвращение Джон. Не можеше да повярва, че води този разговор с Трей.

— Решението ти да й кажеш веднага няма нищо общо с телефонните номера, които са в джоба ти, нали? — попита той.

— Може би — изчерви се пак Трей.

— А какво ще стане, ако по време на този вакуум във вашите отношения, който ти предлагаш, Кати се влюби в друг? Ако се научи да живее без теб?

За миг в очите на Трей проблесна отчаяние, стигащо до дъното на душата му.

— Готов съм да поема този риск.

„Не поемаш никакъв риск, защото си сигурен, че Кати ще те чака, арогантно копеле такова“, помисли си Джон.

— Ще разбиеш сърцето й.

Трей отново се прегърби.

— Знам. Да ми прости Господ, знам това.

— Надявам се Бог да ти прости, защото Кати може и да не ти прости. Заради теб избра Маями, иначе можеше да отиде в Калифорния, нали така?

— Знам.

Не си казаха почти нищо повече по време на полета до дома.

 

 

За момент на Кати й се стори, че е попаднала в някакъв ужасен сън. Това не можеше да е истина — Трей да й казва, че е най-добре двамата да си дадат малко пространство, „да дишат свободно“, когато отидат в Маями. Аргументите, които й изтъкна, за да обоснове разумно необходимостта от такъв период на въздържание, сякаш не идваха от неговата уста.

— Досега никога не сме си давали един на друг тази възможност — да опознаем и други хора, и аз… смятам, че трябва да го направим, за да сме сигурни, че сме един за друг… А и започна да ме мъчи мисълта какво ще се случи, ако… ако твоето отношение към футбола започне да пречи… на нашето щастие? Ами ако не можеш да изградиш своята кариера… кариера на лекар при това, с човек като… с някакъв си тъп футболен играч? Заслужава си да помислим върху тези неща, Кати. Де да бях… де да бях се сетил за тях по-рано, но аз бях толкова луд по теб… Ще продължим да се виждаме. Ще бъдем в един и същи университет… на една ръка разстояние един от друг. Няма да сме разделени наистина…

Тя забеляза няколко неща. Не я нарече Катрин Ан нито веднъж и използва минало време. Тя не можа да каже и дума. Езикът й бе вдървен, а гърлото й пареше сякаш бе глътнала цял кошер с пчели.

— Кажи нещо… моля те. Да не би пак… да онемя?

Тя се изправи. Бяха седнали на люлеещата се пейка на верандата пред къщата на баба й. Руфус, който лежеше допреди малко в краката им, се изправи с неохота и я погледна, размахвайки неуверено опашката си. Трей я изгледа също толкова нерешително.

— Хайде, Руфус — каза тя, отвори вратата и го пусна да влезе пръв. Последва го и затвори безшумно зад себе си входната врата.