Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (64)

63.

Уил Бенсън бе обвинен, арестуван и пуснат под гаранция още до понеделник. Във вторник Ранди Уолас най-сетне се обади на Дик, който му бе звънял многократно през това време. Беше му станало ясно, че неговият предшественик и учител се измъчваше заради някакво предполагаемо престъпление, извършено от Трей Дон Хал, когато бил на седемнайсет. Какво значение имаше това сега? Човекът бе мъртъв.

Дик можеше да му влезе в положението, разбираше, че Ранди е затрупан от работа. Журналистите полудяха, когато отделът за обществена сигурност в Амарило направи публично достояние докладите на криминалистите и патолозите, в които се разкриваше шокиращият и някак ироничен от гледна точка на последвалите събития факт, че Трей Дон Хал бил неизлечимо болен от мозъчен тумор, когато някой стрелял в него и го убил. Тази сензационна новина бе последвано от друга, че Кати Бенсън, майката на обвиняемия, също се признаваше за виновна в убийството на бившата звезда от НФЛ. Като доказателство за твърдението си предостави една жилетка, изцапана на ръкава с кръвта на убития. Заяви, че е изтрила следите от гумите на своята кола с малката метличка, която носела в багажника си, за да почиства гробовете на близките си. Синът й дошъл на местопрестъплението, след като тя си тръгнала оттам, и паркирал своя джип на абсолютно същото място на пътя, поради което оставил съвсем ясно различими следи. В подкрепа на нейната версия свидетелства един фермер, който карал трактора си по това време. Той даде показания, че видял покрива на някаква бяла кола, която се движела „бая бързичко“ по шосето към залез-слънце. Кати Бенсън каза, че изхвърлила оръжието. Твърдеше, че не е знаела, че жертвата страдала от мозъчен тумор преди убийството. Съществуваха обаче неопровержими доказателства, че извършителят е Уил Бенсън, затова районният прокурор отхвърли нейните признания като отчаян опит от страна на една майка да спаси своя син от съдебно преследване.

Когато Ранди му се обади, Дик се чувстваше объркан. Случаят, заради който бе тормозил Ранди, щеше да остане завинаги неразрешен. Шерифът можеше да върне кашона с уликите на мястото му, а пък потирът на Джон щеше да остане у Дик, докато той не вземеше решение какво да прави с него. Отец Джон Колдуел нямаше да бъде разследван като съучастник в деянието, причинило смъртта на Дони Хърбисън.

Предния ден Лу Хърбисън се появи неочаквано в дома му. Сякаш се бе подмладил с няколко години. Обясни на Дик, че носи нещо, което двамата с Бети решили, че той трябва да види.

— За какво става въпрос?

— Прочети го и сам ще разбереш — отвърна Лу и му подаде един лист. — Адвокатът на Трей Хал ни го даде. Трей го написал, когато разбрал, че му остава малко да живее. Поръчал на господин Статън — така се казва адвокатът, много приятен човек — да ни го предаде след смъртта му.

Дик започна да чете, още докато Лу му обясняваше. Косата му настръхна. Писмото, написано преди няколко месеца, ако се съдеше по датата, представляваше самопризнанието на Трей Дон Хал, че именно той е отговорен за смъртта на сина им, настъпила на 4 ноември 1985 година. В него той обясняваше на Лу и Бети защо беше отишъл във фермата. Описваше последвалата борба, пренасянето на тялото на Дони в плевнята, където нагласил всичко така, та да изглежда, че смъртта е настъпила поради автоеротична асфиксия. Уверяваше ги, че синът им проявил голяма смелост, когато намерил смъртта си. Бил напълно невинен относно перверзиите, това било постановка от страна на Трей, с цел да заблуди следствието. Молеше ги за прошка.

В писмото никъде не се споменаваше за участието на Джон Колдуел във въпросния инцидент.

Дик имаше чувството, сякаш някой бе изкарал въздуха от дробовете му. Прокашля се и подаде обратно писмото.

— Значи това се е случило. Вие двамата с Бети можете да си отдъхнете сега, след като вече знаете истината.

— А ти от самото начало смяташе, че смъртта на Дони не е настъпила по начина, по който изглеждаше, нали, шерифе? Бети и аз сме ти благодарни за всичко. Писмото доказва правотата ти.

— Ще ми се случаят да беше намерил своето решение отдавна.

Лу сведе глава смутено.

— Е, да, шерифе, но всички знаем защо не беше разрешен по-рано, нали? Бихме искали и това писмо да си остане тайна. За него ще знаем само аз, ти и Бети. Мисля, че е ясно защо отец Джон не бива никога да научава, че… ние подведохме църквата… не казахме от какво точно е починал синът ни… Това няма да е проблем за теб, нали?

— Не се тревожи, Лу. Ще си остане между нас. А Трей не ви ли подсказа по някакъв начин фактите, които се съдържат в писмото му, докато беше при вас?

— Нищо друго, освен че спомена точилката. Попитал Бети дали си е купила нова. Тя се чудеше откъде може да е знаел за изчезването й. Май ти е споменала за това.

— Да, така е.

— Ти пък си я питал откъде Трей е можел да знае, че този ден ние няма да сме си у дома. Това ни накара да си помислим, че го подозираш за смъртта на Дони. Откъде знаеше? И защо чак сега?

— Няма значение, Лу. Истината излезе наяве и това е важното.

— Благодарим на милостивия Бог за това. Колко жалко, че някой го е застрелял. Не ни се вярва да е Уил, нито пък Кати. Който и да го е направил, било е безсмислено, просто е трябвало да почака малко. Той и бездруго е щял да си умре.

Дик размишляваше как да постъпи във връзка с останалите си подозрения. Никак, заключи накрая. Хърбисънови вече бяха спокойни, Трей бе получил своето наказание в известен смисъл. Отец Джон щеше да продължи да върши добрите си дела, а Господ щеше да отсъди за постъпката му след смъртта му. Така Лу и Бети нямаше да се разделят със своя втори син. Джон Колдуел също бе получил наказание за своя дял от случилото се. Отец Джон бе страдал и щеше да продължи да страда до края на живота си, доколкото го познаваше Дик. Това не му носеше пълно удовлетворение и спокойствие, но щеше да свикне с тази мисъл.

Въпреки това имаше неща, за които искаше да уведоми Ранди, който като шериф трябваше да бъде наясно с положението. Вдигна слушалката и набра номера.

— Уил не го е направил, нито пък майка му — каза вместо поздрав.

— Добро утро и на теб, Дик, и дано се окажеш прав — отвърна Ранди. — Но на какво друго се позоваваш, освен на безпогрешния си инстинкт?

Дик взе една снимка на местопрестъплението измежду множеството изрезки от вестници, разпръснати по бюрото му.

— Следите от джипа. Успоредни са на тези на беемвето, което е спряно на отсрещната страна. Тялото на Трей бе открито към задната част на автомобила му. Както и ти предположи, той е вървял към някого, който е спрял своята кола зад неговата. Ако Уил или Кати са го застреляли, щяхте да намерите тялото на Трей някъде по средата на колата му. Дребен детайл, но важен все пак.

Догадката на Дик бе посрещната с мълчаливо изумление.

— И още нещо — продължи Дик. — Логично е да предположим, че нито Трей, нито другият шофьор са знаели кой кара другата кола, докато колите не са се изравнили почти успоредно една на друга. В такъв случай как е било възможно двете да спрат веднага, и то успоредно една на друга? Едната е трябвало да върне на заден, за да може да спре малко по-нагоре на пътя.

Ранди се засмя уморено.

— Бога ми, Дик!

— Това не доказва, че Уил и Кати са невинни, но не можеш да отречеш, че и мястото, където сте намерили следите от гумите на джипа, някак не отговаря на ситуацията. Мисля, че и двамата казват истината. Кати е дошла първа на мястото, открила е тялото, паркирала е на отсрещната страна, слязла от колата и проверила дали Трей има пулс. Това обяснява защо има кръв по ръкава на жилетката й. Уил идва по-късно, подозира най-лошото, но остава за кратко, смазан от мъка по баща си се разплаква и така оставя своето ДНК и своите отпечатъци.

— А майка му изхвърля пушката някъде, така че да не можем да докажем, че с нея не е извършено убийството — довърши Ранди вместо него. — Дяволите да го вземат, Дик, ако нито един от тях двамата не го е убил, тогава кой го е направил?

— Ще ми се да можех да отговоря на този въпрос. Ще трябва да продължиш да търсиш. Адвокатът на Трей е в града. Бети и Лу знаят къде е отседнал. Може би той ще ти подскаже нещо. Впрочем можеш да върнеш в архива онзи кашон с уликите, който вероятно още се намира в багажника ти. Той вече няма никакво значение.

— И аз реших, че сигурно си стигнал до това заключение.

Тъкмо приключи разговора, когато телефонът отново иззвъня. Остави Паула да го вдигне и се облегна назад на стола си. Ровеше се в паметта си, опитваше да измъкне оттам името на някого, който би имал мотив да убие Трей след двайсет и две години. Калибърът на пушката подсказваше, че е някой от местните. Въпросът пак опираше до това кой друг е знаел, че Трей е отседнал в Хърбисън Хаус.

Паула се появи на вратата, притиснала слушалката от кухненския телефон към бедрото си.

— Май това е седмицата на неочакваните гости. Никога няма да познаеш кой се обажда с молба да дойде да говори с теб.

Дик се подразни малко защо пък жена му, и то след почти четирийсет и четири години брак, ще го кара да познава, кой се обажда, когато и без това нямаше ни най-малка представа кой би могъл да е.

— Леля ти Мод от Северна Дакота — изсумтя грубо той.

— Леля Мод почина преди три години по Великден, и то в Южна Дакота — поправи го тя. — Отец Джон е.

— Какво?!

— Така си и помислих, че ще бъдеш шокиран — поясни Паула.

Дик грабна слушалката на телефона на бюрото му.

— Джон?

— Добро утро, Дик. Предполагам, че моето обаждане те изненадва.

— Така е донякъде — призна, затаил дъх в очакване. Чудеше се дали ще се върнат към онзи напрегнат момент от петък вечерта по време на литургията, след която той открадна потира. Инстинктът му подсказваше, че Джон бе разбрал защо Дик присъстваше на службата.

— Може ли да дойда да те видя днес? — попита Джон. — Ако тръгна сега, ще бъда при теб след около час. Убеден съм, че Кати и Уил са невинни, и се надявах двамата с теб да прегледаме още веднъж обстоятелствата около убийството, които следствието може и да е пропуснало, и да обсъдим какви други възможности съществуват. Шериф Уолас явно е решил, че случаят е ясен.

— Споделям както съмненията ти, така и убеждението, че някой друг е извършителят. Какво ще кажеш да се срещнем в Кърси? Имам среща с адвоката на Трей днес следобед, за да подпиша някои документи във връзка с покупката на къщата.

— Ще е по-добре да се срещнем у вас, шерифе, да не би журналистите да надушат нещо. Някои от тях са се настанили и тук, а е важно да се видим колкото се може по-скоро.

— Идвай тогава. Ще те чакам.

„Я, гледай ти — помисли си Дик, като затвори. — Заповядай в моя дом — рекъл паякът на мухата.“