Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (10)

9.

Сигурна беше, че щом присъствието й престане да бъде новост, момчетата ще забравят за нея. В крайна сметка тя бе момиче, а момчетата не си играеха с момичета.

— Колко време още Трей и Джон ще се занимават с мен? — попита тя баба си.

Бе краят на февруари. Показваха се нарцисите. Малките им нежни златни връхчета бяха пробили през почвата, а Руфус бе научен да стои далеч от тях. Момчетата й бяха помагали да го обучава през повечето следобеди.

— Не, не, Руфус! — викаха му те, когато го виждаха да се запътва към лехите, и пляскаха леко длани, за да не го стреснат. — Ела тук, момче, ела тук — отвличаха му те вниманието, като тупаха с ръце по ствола на някое дърво или го примамваха някъде другаде.

— Защо? Нима искаш да се отървеш от тях? — попита баба й.

— О, не. Просто се чудех кога ще дойде времето, когато те ще ме изоставят.

— Дори и да сме определяли някакво време, то вече е отминало, мила. На момчетата им харесва да са с теб. Харесва им да са ти приятели.

Странно беше, че две момчета са й приятели. Но също така бе приятно. Без Трей и Джон, Лора и домът й щяха да й липсват още повече. Съучениците й в Кърси бяха дружелюбни, но някак се стесняваха от нея. Съвсем скоро бяха установили колко умна бе тя. Успяваше да направи тестовете преди всички останали, четеше книги, взети от библиотеката, през времето, когато не бе заета с домашните, а и самите учители вдигаха нея на въпросите, на които никой друг не можеше да отговори, и четяха есетата й пред класа като пример за това как трябва да се пише. Хвалеха я колко е старателна, колко хубав е почеркът й, а тя се изчервяваше от неудобство, докато другите й хвърляха коси погледи, но въпреки това не можеше да бъде немарлива в уроците си само за да прилича на тях.

Трей и Джон изобщо не се притесняваха от нея и нямаха нищо против, че е толкова „способна и талантлива“, че иска да стане лекар и че говори френски. Не намираха за странно, че седи в час с изправен гръб и кръстосани глезени.

Още не бе дошъл спортният сезон и момчетата не ходеха на тренировка след часовете, така че имаха свободно време, и го прекарваха с нея. Появяваха се навсякъде, където бе тя, усмихваха се глупаво, като се правеха, че просто минават оттам и случайно са в квартала. Не беше необичайно да ги видиш да влизат в районната библиотека, където работеше баба й, ако тя вземеше автобуса до там след училище, или в парка, където водеше Руфус на разходка, или в баптистката църква, където Ема бе уредила внучката й да се упражнява на пианото. Измисляха си всякакви оправдания и поводи, за да бъдат с нея.

— С Трей имаме нужда от малко помощ по математика, Кати. Нали няма проблем да дойдем след училище у вас?

— Разбира се, че не, Джон.

— У леля ми на тавана е пълно със стари ловни трофеи. Искаш ли да ти ги покажа, Катрин Ан?

— С удоволствие, Трей.

— Хайде да играем на фризби с Руфус след училище днес. Какво ще кажеш?

— Добре, момчета.

— Леля Мейбъл има цял чувал увехнали марули за Самсон. Искаш ли да го нахраним?

— Каква чудесна идея!

Очакваше да престанат до времето, когато увехнаха нарцисите, но това не се случи.

Един следобед я завариха особено мрачна.

— Какво се е случило? — притесни се Джон и седна до нея на люлката на верандата. Трей се настани от другата й страна до Руфус.

— Баща ми не е оставил никакви пари и сега съм финансово бреме за баба ми — рече тя.

— И откъде знаеш? — попита Трей.

Кати им разказа за разговора между мис Мейбъл и баба й, който бе дочула.

— Както и очаквах, Сони е бил без пукната пара, когато е починал — довери се Ема на приятелката си, като мислеше, че Кати е навън. — Живели са твърде нашироко и са поддържали високия си стандарт изцяло на кредит. Не е плащал вноските си по застраховката, цялото им имущество е било ипотекирано. Всичките пари от продажбата на къщата и на движимата им собственост ще отидат за погасяване на дълговете. Няма да остане нищо.

Баба й бе добавила, че оттук нататък ще трябва наистина да си брои стотинките, за да може да осигури приличен живот на Кати, но все някак ще се справи. Бе спестила парите от застраховката на Бъди и те щяха да стигнат за таксата за колеж. Смяташе да помоли да я оставят на работа в районната библиотека и след като навърши възрастта за пенсиониране. А и какво от това, че няма да отиде на онова пътешествие до Англия, което планираше?

Кати вече бе разбрала, че баба й не разполага с достатъчно пари. Тя винаги гледаше цените на стоките, когато пазаруваха, не изхвърляше остатъците от храна от предния ден и гасеше лампите, когато нямаше нужда от тях — все неща, които в семейството на Кати никой не правеше. Заболя я много, когато разбра, че заради нея баба й ще се откаже от нещо, което бе желала.

— Тя те обича, Катрин Ан — каза й Джон. — По-лесно й е да прави жертви за теб.

— Точно така — добави Трей. — По-добре да похарчи парите си за теб, отколкото за някакво си тъпо пътуване до Англия.

По тялото й се разля топлина и болката й намаля. Понякога, докато седеше така между тях двамата, Кати се чувстваше като долина, скътана между две планини. Те спираха ветровете и бурите като приятелски прегради.

— Така ли мислите наистина?

— Да! — извикаха двамата в един глас.

Различаваха се като бекон от яйца, но много си пасваха като приятели. Джон бе спокоен и тих, търпелив и уравновесен. Някак се сливаше с останалите, докато Трей винаги се набиваше на очи. Човек веднага разбираше, ако той беше в класната стая, в коридорите, в стола, в училищния автобус. Не можеше да остане незабелязан.

— Буен — с тази дума го бе описала леля му и Кати бе съгласна с нея. Баба й бе обяснила, че безразсъдното и арогантно поведение на Трей е всъщност броня срещу болката и унижението, причинени от родителите му, които го бяха изоставили. Ако чичо му не бе починал, вероятно Трей щеше да бъде друг. Харви Чърч обичаше типичните мъжки занимания: ходеше на риболов и на лов за едър дивеч и сигурно щеше да го води със себе си. А пък Трей бе такъв по природа, че щеше да обожава чичо си за това. Но четири седмици след като Трей бе дошъл да живее с тях, неговият як и енергичен чичо бе починал внезапно от сърдечен удар, и момчето бе останало на грижите единствено на саможивата леля, която не бе подготвена да се оправя със своя твърдоглав и твърде развит за възрастта си племенник.

А майката на горкия Джон починала, когато той бил едва на седем, оставяйки го в ръцете на баща му, който пиеше много.

Те и тримата бяха сирачета и това бе причината между тях да съществува особена връзка. Без Трей и Джон тя едва ли щеше да понесе училището в Кърси.

Когато пролетта дойде след зимата, тримата навършиха дванайсет. За две седмици през март Трей бе по-голям от Джон. Той гледаше на тези четиринайсет дни като на основание за превъзходство, защото му даваха един вид предимство пред приятеля му.

Момчетата се издължаваха. Точно както и Кати вече не изглеждаше като малко момиченце, така и възрастта постепенно очертаваше по-младежки черти по лицата на момчетата. За да отбележи последната година на тяхната детска невинност, Мейбъл реши да организира тържество за рождените дни на двамата в задния си двор. Тогава за първи път Кати видя бащата на Джон, Бърт Колдуел. Знаеше, че той работи на нефтеното находище и че отсъства през повечето време. Джон не говореше за него и прекарваше дните, когато той си бе у дома, в къщата на мис Мейбъл. Баща му пиеше много, когато си почиваше от сондажите. Пристигна на празненството трезвен, добре обръснат, в колосани дънки, с чиста бяла риза с дълги ръкави — така се обличаха мъжете в Кърси, както бе казала баба й. Бе по-нисък и набит от сина си, с по-груби черти, и в негово присъствие Джон бе нащрек, а пък самият Колдуел, изглежда, също се чувстваше неловко. На Кати й бе мъчно и за двамата. Не знаеше ли господин Колдуел какъв късмет е извадил, че има такъв син, а Джон не съзнаваше ли колко е прекрасно, че баща му е жив?

За да отбележи нейния рожден ден през април, баба й покани Лора на гости за пролетната ваканция, която съвпадаше с обещания цъфтеж на прерийните цветя.

— Какво, за бога?… — бе възкликнала най-добрата й приятелка, облечена с модерен костюм и вълнена барета в подобен стил, щом бе зърнала Кати на летището в Амарило.

Кати не я прегърна, както възнамеряваше, а вместо това загърна по-плътно дънковото си яке.

— Тук това се носи.

Единствено Трей и Джон успяха да пооправят малко отвратителното впечатление, с което Лора остана от новия дом и средата, в която живееше приятелката й.

— Страхотни са — каза тя. — Заради тях бих понесла и кактуси и бодили.

Лора бе най-милото момиче, което Кати познаваше. Съчувственото й отношение към Кати и нейната нова среда не целеше да я нарани или да събуди мъката по родителите й и по „Уинчестър“, по старите й съученици, красивата къща и квартала, в който бе отраснала.

Но Джон веднага долови колко тъжна е Кати, щом приятелката й си замина.

— Тя ти липсва, нали? — попита той. За първи път тогава Кати видя как двете момчета за малко да стигнат до бой.

— И тя, и нещата такива, каквито бяха.

— Виж, Катрин Ан — каза й строго Трей, като застана прав пред нея, сякаш тялото му и високият му ръст, които засенчваха слънцето, можеха да възпрат и спомените за миналия й живот, — сега ние с теб сме приятели. На теб тук ти харесва. Кажи ни, че не искаш да се връщаш там, откъдето си дошла.

— Остави я на мира, Т. Д. — дръпна го Джон за ръкава на якето.

— Не! — Трей се освободи. Завладяха го ревност и паника и те ясно се изписаха на лицето му. — Не искаш да си тръгнеш оттук, нали, Катрин Ан?

— Аз… — изхлипа тя и сълзите потекоха по бузите й. В гърлото й бе заседнала буца от мъката, причинена от връхлетелите я спомени — времето, прекарано на плажа с родителите, рециталите на пиано, посещенията в музеи, концертите през дните, изпълнени с топло слънце и хладен морски бриз — и тя не можа да му даде отговора, който той очакваше.

— Виж какво направи само! — скара се ядосано Джон на приятеля си. — Накара я отново да загуби гласа си. Всичко е наред, Кати. Нормално е да ти е мъчно за Лора и да си спомняш миналото.

— Млъкни, Джон! — Трей го блъсна. — Това е опасно. Ще я убедиш да си тръгне и да ни остави.

Джон също го блъсна и вторачи в него вбесените си тъмни очи, което я накара да застане между тях двамата, преди да започнат да си разменят юмруци. Досега никога не бе виждала Джон толкова ядосан.

— Момчета! Момчета! Никъде няма да ходя — рече тя, учудена от собственото си чувство за безнадеждност. — Как мога да замина и да оставя баба, вас и Руфус.

Трей премести ядния си поглед от Джон върху нея.

— Обещаваш ли?

— Все пак наистина е нормално да си тъжна, Кати — повтори Джон, и стрелна с поглед приятеля си, сякаш го предизвикваше да го опровергае.

Едва разминалото се спречкване между тях й показа колко изненадващо важно място бе заела тя тук и затова реши да не споделя с никого плановете си с Лора да учат заедно медицина в Южнокалифорнийския университет и да преследват мечтата си да станат лекари.