Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (54)

53.

Кати не каза и дума, докато Джон й разказваше как точно е бил заченат Джон Уил Бенсън. През цялото време я държеше за ръцете.

— Дръж се — каза й той. — Знам какъв шок е това за теб.

Пусна едната й ръка и изведнъж й се стори, че се носи по течението без цел и посока. Но той просто искаше да й подаде чашата с уиски. Не я заплашваше нов пристъп на отколешното й заболяване. Казаното от Джон й се струваше невероятно, бе се парализирала и не можеше и да продума.

— Изпий това — настоя Джон. Допря чашата до устните й и изля цялото й съдържание. Течността опари гърлото й. Той остави чашата и отново взе ръката й в своята. Неговата беше суха и топла като ръкавица — точно пасваше на дланта й, с познатите силни пръсти, същите като на сина й.

— Ти и аз… Но аз не помня… — промълви. — Как може да не помня такова нещо?

— Толкова пияна беше, че веднага заспа дълбоко — отвърна й той с насилена усмивка. — Беше като в безсъзнание.

— Дори и така да е, как може никога да не ми е минавало през ума…

— Че защо да ти минава? На следващия ден си била с Трей. Ако аз знаех повече за секса, може би щях да разбера причините за поведението му. Щях да си спомня за заушката и да допусна, че може да има такъв проблем. Признаците бяха налице — и то ясни като бял ден, — че нещо, което бе придавало смисъл на живота му, сега бе унищожено, нещо, което не можеше да замени с нищо друго.

Кати очакваше да изпита нещо към Трей, към неговите чувства отпреди осемнайсет години, към душевното опустошение, което сигурно е изпитал, когато тя му съобщи, че е бременна. Но не почувства нищо, абсолютно нищо. Очите й, сърцето й бяха изпълнени единствено с чувствата й към този мъж и с благоговението, с което приемаше новината, че той е истинският баща на нейния син. Повече никога нямаше да се тревожи, че е възможно някой ден, след години, внезапно да се проявят у Уил наследствените черти на Трей, че синът й може да изневери на своята почтеност.

— Джон… — Тя поглъщаше с очи лицето му, формата на ушите му. Спомни си как косата му се къдри, когато времето е влажно, точно както и на Уил. Как бе възможно да не открие чертите на Джон в сина си? Изумена, успя да попита: — Значи ти си бащата на Уил?

— Няма никакво съмнение в това, Кати.

— Трябваше да разбера… Трябваше да се досетя…

Той стисна ръцете й.

— Както каза Трей, виждахме само това, което очаквахме да видим.

— Не мога да си представя как ще се почувства Уил, когато му кажем истината.

— Ще почувства същото, което и аз изпитвам.

Двамата се гледаха един друг. В погледите им се четеше един и същи въпрос: какво можеше да бъде, ако…

— Милостиви боже… — Изпълнена с радост и благодарност, тя изведнъж осъзна невероятните лъжи на Трей, измамата, прикриването на истината, все неща, които като огромни надвиснали канари скриваха слънцето. — Как можа да постъпи така с нас… с Уил?…

— Смятал е, че ние сме го предали — обясни й Джон. — Че сме разрушили това, което е смятал за истинско, това, в което е имал безкрайно доверие. Затова е искал да ни накаже.

Ядът на майката се надигна в нея. Понечи да се изправи и да се отдалечи от свещеническата риза и якичка, които сякаш я укоряваха за безбожната ярост, която изпитваше. Сви ръце в юмруци.

— Но как е могъл да допусне Уил да смята, че баща му го е изоставил? Как е могъл да допусне това малко момченце да страда, да си мисли, че е нежелан, по същия начин, по който и Трей е страдал? Как може никога да не пожелае да постъпи почтено и да ни каже истината?

— Сметнал е, че вече е твърде късно — отвърна Джон. — Аз вече бях станал свещеник, а и той е знаел, че ти никога няма да ме помолиш да се откажа от призванието си, за да се оженя за теб.

— Ненавиждам го — каза простичко тя.

— Имаш пълното основание.

— И ти трябва да ненавиждаш.

— Сигурно щях, ако не изпитвах огромно съжаление към него. Той никога не е спрял да ни обича, Кати. Това е най-голямото му наказание. Ако го видиш сега, ще разбереш, че той е страдал много повече от последствията на своите действия, отколкото ние с теб. Ти и аз въпреки всичко, от което сме били лишени, все пак запазихме нашето приятелство, имаме и Уил.

Тя се извърна рязко.

— Ако го видя сега, бих го застреляла. Така че Бог да ми е на помощ. Ако влезе сега през вратата, кълна се, ще измъкна старата пушка на баба и ще го изпратя да гори в ада.

— Той и без това скоро ще умре.

— Какво искаш да кажеш?

— Той умира, Кати. Има мозъчен тумор, който не може да се оперира. Астроцитом. Затова е дошъл.

Някъде от миналото изскочи образът на Трей на тенис корта — висок, силен. Почернялото от слънцето му тяло сякаш отразяваше светлината. Този негов образ бе скътала в съзнанието си като снимка, скрита в портмонето, която от време на време поглеждаше тайно. Новината, че Трей умираше — мъжът, когото смяташе за образец на мъжкото здраве и сила, мъжът, когото бе обичала почти през целия си живот, — за миг я зашемети, но без да изпита и сянка на тъга или съжаление към него. Никакво желание за прошка не стопи омразата, сковала в лед сърцето й.

— Разбирам — процеди тя презрително. — Затова значи е дошъл — в последния час да си плати за малко помирение с Бог? Молитва за опрощение, а? Колко типично за Т. Д. Хал.

— Седни, Кати — рече Джон и й посочи мястото до себе си. — Имам и още да ти казвам. — Той вдигна чашата си и я изпразни до дъно.

Надеждите на Кати се сринаха. Сигурно щеше да й каже, че бащинството на Уил не може да се обяви публично. Трябваше да се съобразят със сана на Джон, с неговата репутация, както и с нейната, а и с положението на Уил. И кое беше по-лошо — да оправят едно зло, което се основаваше на лъжа, или да дадат повод за нов скандал, като оповестят истината? Трябваше й време, за да го обмисли. Тя седна на дивана.

— Какво има, Джон? Смяташ, че не бива да разгласяваме, че ти си бащата на Уил?

— Изобщо не става въпрос за това, Кати. С гордост ще обявя пред света, че Уил е мой син, ако вие с Уил сте съгласни. Той е бил заченат, преди да дам обет, а и църквата би искала да постъпя правилно по отношение на собственото си дете. Във всеки случай, когато чуеш и останалата част от признанието ми, може би Уил няма да пожелае да го призная за свой син. Ти може също да не гориш от желание да го припозная.

Ледени тръпки полазиха по тялото й.

— Защо не?

— Трей е дошъл, за да признае две неща.

Тя затисна ушите си с длани.

— Не искам да чувам.

— Помниш ли, че двамата с Трей се разболяхме в навечерието на мача с Делтън за районния шампионат?

Кати свали ръцете си.

— Помня, разбира се. Беше в понеделника преди мача. Двамата с Трей бяхте направо позеленели от хамбургерите, които ядохте при Бени.

— Не от това бяхме позеленели. Беше ни лошо, защото бяхме отговорни за смъртта на Дони Хърбисън.

Кати зина, ококорила очи.

— Да, правилно ме чу — повтори Джон. — Дони почина при нещастен случай, но причината бяхме ние двамата с Трей. Това е другият грях, който е дошъл да признае пред Лу и Бети.

На Кати й се стори, че ушите й са затъкнати с памуци. Гласът на Джон и другите шумове в къщата звучаха толкова глухо. Спомни си снимката на Дони, която Бети държеше на една полица в кухнята. Пред нея винаги имаше ваза с цветя. Но те никога не споменаваха името му.

Джон извърна глава към прозореца.

— Трей беше убеден, че няма да получим стипендиите за Маями, ако не спечелим шампионата. Затова си бе навил на пръста, че трябва да направим нещо, което да ни даде преднина…

Отне му по-малко от пет минути, за да й разкаже събитията от онзи ноемврийски следобед, които никой не можеше да промени. Кати слушаше ужасена, без да каже и дума. Спомни си, че по онова време изчезна една машинка за подстригване от ветеринарната клиника на доктор Грейвс. Сети се за синината на рамото на Трей и как той не искаше да се отдели от нея онзи следобед, сякаш тя бе спасителна лодка в бурно море. Спомни си и как си мислеше тогава, че на тях двамата им е писано завинаги да са заедно и че нищо не бе в състояние да ги раздели.

— Трей възнамерява да каже цялата истина на Лу и Бети за смъртта на сина им тази вечер, докато аз отслужвам вечерната служба — завърши разказа си Джон. — Каза, че няма да спомене името ми и че ще поеме цялата отговорност за смъртта на Дони.

Кати бе толкова отвратена от чутото, че не можа да продума. Представи си болката и страданието на родителите, само като си представи Уил на мястото на сина им, вързан на въже в плевнята. Да си тръгнеш и да оставиш родителите да намерят така сина си… Постъпката им бе до такава степен неморална и безсъвестна, че не можеше дори да я проумее.

— А ти вярваш ли, че ще постъпи така, както ти е казал? — попита го.

Джон извърна поглед.

— Вярвам, че такова е намерението му.

— Неговото намерение?

— Той иска да се изповяда на прага на смъртта. Разчувствал се е и отчаяно търси опрощение на греховете си. Освен това пие и лекарства, които му пречат да мисли трезво. Достатъчна е някоя случайно изпусната фраза, за да започнат Лу и Бети да го разпитват, да си задават въпроси…

Тревогата стисна сърцето й.

— Какво искаш да кажеш? Смяташ, че те и без това ще научат, че ти си замесен?

— Те са интелигентни хора. Няма начин да не се запитат дали Трей е действал сам. Сам човек трудно може да занесе тялото на Дони до плевнята. Трей нарочно не би издал, че и аз съм замесен. Но Хърбисънови, особено Бети, може да поискат да се проведе разследване. Тя не прощава лесно. Трей в неговото състояние няма да може да издържи полицейски разпит. След време моето име ще излезе на бял свят. Аз бях най-добрият му приятел. Бяхме неразделни…

Паниката я завладя.

— О, бога ми, Джон. Предупреди ли го, че излага и теб на риск?

— Не. Длъжен съм да го оставя да постъпи така, както той сметне за правилно.

— О, Джон! — Обсеби я налудничавото желание да откъсне якичката му. — Как може да се държиш чак толкова благочестиво! Трябва да го спреш. Трей ще унищожи всичко — живота ти, работата ти, репутацията ти. Помисли си какво ще изпитат Лу и Бети, ако научат за твоето участие. Това ще ги съсипе.

— Повярвай ми, мислих за това, но нямам друг избор, освен да оставя нещата да се развиват от само себе си. — Той се изправи, пъхна ръце в джобовете и се загледа през прозореца. — Възможно е притеснението ми да се окаже неоснователно…

— Не го вярваш обаче.

— Не. Вярвам, че Бог ми е изпратил ясно предупреждение. — Той се обърна с лице към нея. Фигурата му с широки рамене и тъмни дрехи се очертаваше още по-ясно на фона на светлината, която идваше откъм гърба му. — Кати, мила, изключително трудно… ми беше да живея с тази лъжа, заради която Хърбисънови страдат от години. За този грях никога няма да си простя, нито Господ ще ми прости.

Не й харесваше, когато религиозната му съвест вземаше надмощие, затова веднага го прекъсна.

— Майната му на Господ! — изкрещя тя. — Изкупил си греха си хиляди пъти, ако така държиш да го наричаме. Покаял си се вече. Но Бети никога, ама никога няма да ви прости. Повярвай ми, знам това като майка. Трябва да спреш Трей!

— Шшшшт — тихо промълви Джон и я хвана за раменете. — Трябва да оставя всичко на Бог и да се уповавам на Неговата воля. Ако се случи най-лошото, трябва да съм подготвен и просто да го приема. Поне ще се освободя от тъмните сенки на миналото, които ме преследват от толкова години. Колко се уморих да се надбягвам с тях…

— Несправедливо е! — извика тя — Случилото се през онзи следобед е изцяло дело на Трей. Той трябва да поеме цялата вина — пред Бог и пред Хърбисънови. Той ти е длъжник! Ти си бил още момче — едва на седемнайсет!

Джон я прегърна и тя допря буза до черната му риза, както помнеше, че бе направила преди години, когато й стана лошо в банята в дома му.

— Но сега вече съм мъж и трябва да поправя стореното — продължи той с тих глас. — Не съм сигурен дали не използвах моята преданост към Трей като оправдание да не отида в полицията и да не разкажа на Хърбисънови какво се случи. А като свещеник убеждавах себе си, че Божието дело се постига единствено чрез вярата на хората в Неговите служители — затова нямам никакво право да успокоявам собствената си съвест с цената на това да разруша всичко, което бях постигнал в Негово име. Но сгреших. Божието Дело ще възтържествува въпреки прегрешенията на посветилите му се. А и всичките ми усилия да изкупя вината си не ми донесоха покой. Всеки път, когато видя лицата на Хърбисънови, вината ми ме изгаря.

Тя вдигна глава и го погледна.

— Те не бива никога да узнават за твоето участие.

— Моля се на Бог да не узнаят.

— Ако Трей не беше се завърнал, ти щеше ли да продължиш да живееш с това чувство на вина? Нямаше ли да се изкушиш някой ден да успокоиш съвестта си, като нарушиш обещанието да мълчиш?

— Нямаше. Нека Бог да ми прости. — Той се отдръпна и погледна часовника си. — Имам уговорка да се видя с епископа в три часа. Той ще ме посъветва как да постъпя. — Усмихна й се. — Нека да обсъдим как да кажем на Уил чудесната новина. Бих искал да си останем семейство… каквото и да се случи. Може ли да дойда след литургията?

Тя кимна сковано.

— Ще бъдем тук.

— Всичко ще бъде наред, Кати. Както и да се развият нещата, всичко ще се оправи.

— Може да те изхвърлят от църквата — прошепна тя. — Може да ти повдигнат обвинения. Може да загубиш всичко…

Той поглади нежно с палец очертанията на бузата й.

— Няма да е всичко — увери я. — Ще ми остане твоето приятелство и синът ми. Сега трябва да вървя. — Целуна я по челото и я остави да стои вцепенена на дивана и да гледа след него.