Лийла Мийчам
Тръни в пустошта (43)

42.

Отец Джон Колдуел се събуди внезапно от неспокойния си сън. Не бе в състояние да спи след краткото, загадъчно, дошло от нищото телефонно обаждане на някогашния му най-добър приятел — Трей Дон Хал, когото нито беше чувал, нито виждал от двайсет и две години. На всичкото отгоре Трей пристигаше в Кърси днес. Джон прекара цялата нощ в размисъл какво би накарало Трей да се върне в родния си град след толкова дълго отсъствие. Не вярваше, че има нещо общо с продажбата на къщата на Мейбъл Чърч. Най-накрая на разсъмване заспа, но сънува кошмар, от който се събуди с пресъхнала уста и силно сърцебиене. Всъщност го събуди почукването на икономката Бети Хърбисън, която му носеше сутрешното кафе.

— Влизай, Бети! — провикна се, бе прекалено сънен, за да стане от леглото.

— Отче? — Тя любопитно надникна през вратата. — Все още ли не си станал?

Джон разтърка очи.

— Успах се малко. Имах безсънна нощ.

— Чух телефона да звъни около полунощ. Хората не осъзнават ли, че трябва да спиш? — изсумтя недоволно икономката.

— Бях буден — каза Джон. — Съжалявам, ако звъненето те е събудило.

— Не го споменах от загриженост за себе си, отче.

— Знам — отвърна Джон и се надигна от леглото, за да вземе чашата. — Притесняваш се твърде много за мен, Бети.

— Че кой друг да се притеснява, ако не аз? — Усмихна му се едва-едва, докато дърпаше завесите. Повече от бегла усмивка не можеше и да се очаква от нея. Джон рядко я чуваше да се смее. Само той, съпругът й и хората, които я познаваха от много години, знаеха защо.

— Ще имаме гост за няколко дни — един стар мой съученик — съобщи й Джон. — Пристига днес и каза, че ще дойде за обяд. Надявам се, че краткото предизвестие няма да предизвика проблем. Аз самият научих едва снощи.

— Значи той се е обаждал посред нощ — заключи Бети. — Не, няма да създаде проблем. От женското спомагателно дружество изпращат Юнис Уелбърн и Бела Гордън да ми помагат тази сутрин. Стар приятел казваш?

— Стар съученик — поправи я Джон. — Не съм го виждал, откакто завършихме гимназия. Не ми приготвяй закуска. Имам среща в Кърси рано сутринта.

Бети се надяваше да получи повече информация, да узнае поне името на посетителя, но видя, че отчето нетърпеливо я чака да излезе, за да стане от леглото.

— Нямало да създаде проблем — измърмори тя под носа си. Взе таблата и тихо затвори вратата зад себе си. Който и да беше посетителят, отчето, изглежда, не гореше от желание да се среща с него. Някой използвач, бе готова да се обзаложи тя. Отчето оставяше хората да се възползват твърде много от него.

Джон отметна одеялото и пъхна крака в чехлите, за да излезе на балкона. Кафето не му понесе. Стомахът му и без това бе свит от напрежение, но гледката от балкона му подейства успокояващо. Оттук се виждаха голямата зеленчукова градина, кошарите и другите ограждения за добитъка, където децата отглеждаха животни по проекта БФА (Бъдещи фермери на Америка). Кучето Феликс, домашният любимец на сиропиталището, си ядеше закуската на стълбите на задната веранда, а прерията, цялата разцъфтяла, се стелеше в тиха, пастелна безкрайност. Картината бе идилична, но Джон имаше усещането, че нещо се завихря в далечината, като надвиснала над хоризонта буря, нещо незнайно и невидимо, което скоро щеше да наруши спокойствието във фермата.

Припомни си последния си опит да се свърже с Т. Д. Хал. Беше лятото на 1990. Тогава Джон бе в Гватемала. Работеше в йезуитската организация за бежанците в едно особено опасно време, когато правителствените служби за сигурност засилиха преследванията и кланетата на политически дисиденти и техните поддръжници. Сред тях имаше и йезуити. Хиляди трябваше да бягат от домовете си и от родината си, а задачата на Джон бе да помага на бежанците да попълват документите за политическо убежище и да сигнализира за злоупотребите с човешки права. След като дни наред слушаше потресаващи истории за бягства от отрядите на смъртта сред влагата и жегата на джунглата, сред кал, змии и комари, за Джон бе истинска отмора да пише вечер на приятеля си в Щатите. Не беше изгубил надежда, че един ден те тримата ще се съберат отново. Отец Ричард му бе казал, че всяка година пристига чек от анонимен дарител за стипендиантския фонд, основан в памет на Дони Хърбисън. Това бе знак, че неговият стар приятел все още подлежи на превъзпитание. Трей не бе забравил обещанието, което бе дал в нощта на техния откровен разговор след мача. Но една нощ Джон се събуди внезапно от мъчителен сън в тясното си легло и оттогава не бе писал на Трей.

Това беше един от онези необясними моменти, когато от подсъзнанието внезапно изплува истина, за която до този момент човек си е затварял очите. Трей никога нямаше да се прибере у дома. Джон беше загубил и него, и Кати. Този факт бе неоспорим. Може би някоя нощ от подсъзнанието му щеше да изплува и причината, поради която Трей бе изоставил тях двамата и детето си, но каквато и да беше тази причина — истинска или въображаема за своенравния му приятел, — тя явно беше достатъчна, за да не видят Трей никога вече. Джон беше абсолютно убеден в това, така както единият близнак усеща инстинктивно, че някаква злополука е споходила другия. Неговите писма, дори молитвите му, изпратени с надеждата, че Трей ще се върне, бяха безполезни. Веднага писа на Кати, за да я уведоми за своето прозрение, а тя му отговори: „Всичко е наред, Джон. Аз забравих Трей много отдавна“.

Защо тогава той се връщаше у дома?

— Хайде да не се обзалагаме на това, тигре — му бе отвърнал Трей, когато Джон изрази радостта си, че ще се видят. Какво искаше да каже? Каква заплаха дебнеше в тези загадъчни думи?

— Имам недовършена работа — така бе казал той. Кога Т. Д. Хал го е било грижа изобщо за недовършената работа? Мейбъл Чърч беше една такава недовършена работа — лелята, която го отгледа и го обичаше много, а той не дойде дори на погребението й. Не го бе грижа за недовършената работа, когато остави бременна любимата си през 1986, нито за сина, когото никога не призна за свой. По средата на обещаващата кариера на Трей някакъв репортер се бе сдобил с негова снимка на осемгодишна възраст, и се виждаше забележителната прилика с едно момче от неговия роден град, което тогава бе на същата възраст и за което се говореше, че му е син. Цитираха и думите на Трей, казани в тази връзка: „В Тексас, в Панхандъл се раждат много такива високи и дълги момчета, които си приличат като две капки вода. Можеш да ни срещнеш навсякъде — като магарешките бодили сме“.

Въпреки че Кати ходеше с високо вдигната глава, Джон знаеше, че думите на Трей направо я бяха съсипали, а никой не можеше да каже как точно се бяха отразили на Уил. Но думите на Трей се бяха върнали като бумеранг върху него самия. Едно е да откажеш да издържаш незаконно родено дете, съвсем друго е да отричаш, че това дете е твое, още повече, че външният вид и рождената дата недвусмислено сочеха, че може да е дете единствено на Т. Д. Хал. Нищо чудно, че Трей не беше стъпвал в Кърси от двайсет и две години.

Но защо се връщаше сега? За да признае детето си най-накрая? Да си върне Кати отново? При тази мисъл стомахът на Джон се преобърна. Едновремешното неблагоразумие на Кати, както язвително го наричаше тя, бе забравено от хората. Джон хареса думите, с които тя веднъж описа възстановеното градско благоволение към нея. „Ако си държиш главата гордо вдигната достатъчно дълго, след време приливът се оттегля и в крайна сметка можеш да стигнеш до брега по сушата.“

Така и стана. Съвсем скоро и Трей щеше да разбере как стоят нещата. Кати бе изключително важен член на градската общност: президент на училищното настоятелство, член на градския съвет и член на различни граждански комитети. Всички я обожаваха.

Тя беше по-прекрасна от всякога, притежаваше процъфтяващ ресторант, който имаше славата на една от малкото градски забележителности.

Градът се гордееше със сина й толкова, колкото се бе гордял навремето с Джон и Трей. Джон Уил Бенсън изведе бейзболния отбор на щатските финали, където загубиха в последния ининг.

— Има талант и за футболното игрище — сподели веднъж треньорът Търнър със съжаление. Момчето можеше да постъпи в почти всеки колеж със стипендия на бейзболист, но високият му успех вече му бе спечелил място в университета „Райс“. Наскоро се дипломира като петролен инженер и започна стажа си в регионалния офис на една петролна компания в Делтън. Джон и Кати бяха щастливи, че момчето е близо до тях, но тя все пак се бе надявала синът й да избере някой от другите офиси, разпръснати по целия свят.

— За него е добре да си разшири хоризонта, да види какъв е животът извън Кърси — бе мнението й, но Уил обичаше Панхандъл и дори планираше един ден да си купи ранчо в района и да отглежда коне.

Дали Трей, вече на четирийсет, разведен, оставил славните дни на футболната си кариера в миналото, се връщаше вкъщи да се опита да спечели обратно Кати?

Друга вълна на безпокойство, мощна като токов удар, заля Джон и го накара да влезе вътре. Видя отражението си в стъклената врата и стреснато отстъпи назад, прокарвайки ръка през косата си. Вгледа се в себе си за пръв път от години. Беше си върнал много от килограмите, които бе загубил в Централна Америка. Тогава се прибра у дома с вид на човек, през чието тяло е преминавал вятърът, кожата бе залепнала за костите му. Но мускулният му тонус беше добър, а тялото му силно. Въпреки годините, оставили следи по лицето му и посивелите слепоочия, във външния му вид още можеха да се открият чертите на онова момче, което не отстъпваше по нищо на Трей Дон Хал. Времето се беше отнесло сравнително благосклонно към него, макар тежките условия, в които бе работил, определено да бяха оставили своя отпечатък. Чудеше се дали същото бе вярно и за Т. Д. Хал.

Докато си вземаше душ, Джон се замисли какви следи са оставили годините върху Трей след двата провалени брака, обърканите бракоразводни дела, съдебните разправии, финансовите проблеми, сериозното мозъчно сътресение и безспирния живот на бързи обороти. Неголеми, можеше да се обзаложи Джон. Трей Хал винаги бе живял, без да мисли за последствията, и на четирийсет външният му вид най-вероятно доказваше именно тази философия.

Както правеше винаги, преди да излезе, Джон се отби в кухнята да каже довиждане на Бети и да я уведоми къде може да бъде намерен.

— Отивам до „Сейнт Матю“ за изповедите, след като приключа със срещата в Кърси, но ще се върна навреме, за да посрещна госта ни — каза й.

— И къде в Кърси ще си, отче?

— „При Бени“. Трябва да говоря с Кати Бенсън.

По устните на Бети пробяга тънка усмивка.

— Значи това е причината да пропуснеш закуската?

— Виновен — сведе глава той.

Чу обичайната весела глъч сутрин от голямата трапезария, където обитателите на къщата — десет деца на възраст от шест до дванайсет, всичките изоставени от родителите си — закусваха. Нямаше търпение да се види с Кати, затова реши да не влиза при тях. Щяха веднага да го наобиколят, да го молят да играе с тях, да види зеленчуковата им градина или животните, които отглеждаха, да оцени рисунките им, свиренето на пиано и стрелбата с лък. Феликс, кучето, което бяха намерили на магистралата и бяха прибрали, бе пуснато вътре в къщата. Джон го потупа по главата както всяка сутрин и излезе навън.

Пое по пътя, който през юни беше осеян с белите дантели на две цъфнали портокалови дръвчета, разположени до портата. Цветчетата се посипаха като мързеливи снежинки върху капака на пикапа, докато минаваше под тях. Това обикновено повдигаше духа му, но тази сутрин нямаше този ефект. Трей сигурно се е посмял добре преди години, когато леля Мейбъл му е казала, че Хърбисънови са прехвърлили фермата на епархията, за да я превърнат в дом за изоставени деца с уговорката, че отец Джон Колдуел стане управител на сиропиталището. Джон си припомни ироничния тон на Трей предната вечер, когато каза: „Това сигурно е добре за теб“.

Беше свещеник в „Сейнт Матю“ по-малко от година, когато Лу и Бети Хърбисън си насрочиха среща, за да говорят с него. Беше през ноември, почти по същото време, когато намериха сина си мъртъв в обора преди деветнайсет години. Джон посрещаше всеки ноември оттогава със свито сърце, затова и сега, като ги въвеждаше в своя офис, усети как тъгата го притиска. Не можеше да си представи по каква причина искат да го видят.

— Как мога да ви помогна? — попита ги.

Те му представиха своето предложение с единственото условие да им бъде позволено да останат в дома си: Бети като икономка, а Лу като надзирател на имота.

Джон се втрещи, а пред очите му изникна богохулен образ на Бог в небето, смеещ се доволно на разиграващата се сцена.

— Защо? — попита Джон. — Защо бихте отстъпили собствеността си, за да останете да работите в семейния си имот срещу заплата?

— Заради Дони — отговориха те.

— Дони?

— Нашият син — поясни Бети. — Не го ли помниш, отче? Ти носеше на гроба му цветя. Той… почина, когато беше на седемнайсет. Почина… при нещастен случай. Щеше сега да бъде… на твоята възраст.

Думите излизаха на пресекулки, в тях ясно се долавяше и болка, и срам.

— Той беше добро момче — заяви Лу. — Беше и предан син.

— Не се и съмнявам — каза Джон, прочиствайки гърлото си. Премести няколко листа по бюрото си и се наведе напред, решен за част от секундата да рискува всичко: репутацията си, работата си, собствената си свобода и тази на Трей, за да даде на Хърбисънови успокоението, от което те се нуждаеха в скръбта си. — Вашият син не се нуждае от прошка за нещо, което е сторил тук на земята. Нека сърцата ви не страдат повече. Дони умря с Божията милост. Не е нужно да жертвате дома си, за да изкупвате неговата вина.

Те го зяпнаха, поразени как бе успял да прозре същината на тяхната болка. Джон затаи дъх в очакване на въпроса, който щеше да го накара да признае всичко.

Ала те приеха неговото изказване като нещо съвсем нормално за свещеник. Бети му каза:

— Благодаря за доверието, отче, но ние вече сме взели своето решение. Ако епископът е съгласен, желаем да дарим собствеността си на епархията в памет на нашия син.

Епископът се съгласи. Джон се премести да живее на горния етаж в къщата, Бети и Лу си останаха в тяхната стая, а цялата останала част от имота бе за „децата на отец Джон“, малките изоставени деца, които се сменяха през годините.

Промяната на жилището му, както повечето задължения, които трябваше да поеме, бяха събития отпреди почти четири години. Джон никога не се беше чувствал по-щастлив и по-спокоен в работата си, а и по отношение на живота си като цяло. Вината за стария му грях все още се спотайваше, но той рядко усещаше да го побиват тръпки. Някои дни дори си мислеше, че е прекалено щастлив, прекалено много в мир със себе си. Дали Т. Д. Хал не идваше, за да развали всичко това?